Премини към съдържанието

Aliya - Блог

  • публикации
    230
  • коментари
    268
  • прегледи
    238149

Какво е свободата?

Aliya

498 прегледа

blog-0947937001392802438.jpgСвободата всеки сам трябва да я знае - не може друг да ти я разкаже, нито да ти я предостави наготово.

Свободата е като любовта, и като светлината - докато сам не я изпиташ, можеш да изпишеш тонове листа с определения за нея, но пак няма да знаеш какво е тя. То е като да обясняваш на един слепец какво е светлината. Докато сам не отвориш очите си, няма да знаеш какво е светлината.

Така е и със свободата - докато сам не изпиташ какво е да бъдеш себе си, няма да знаеш какво е да си свободен.

  • Харесва ми 2


0 Коментара


Препоръчани коментари

Все още няма коментари.

Гост
Добави коментар...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

  • Горещи теми в момента

  • Подобни теми

    • от Aliya
      Моето лично наблюдение е, че в основата на всичките ни болести стои нашата нелюбов към себе си.
      Любовта към себе си, вниманието си, с което се обливаме във всеки един миг на осъзнаване, на медитация, на будност, са онзи вечен извор на здраве и живот, който пренебрегваме с лека ръка.

      А забравяме, че човек сам на себе си е най-големият лечител.

      Защото във всеки един от нас, в центъра на съществото ни, в душата ни, е запалена Божията искра на съзиданието и ако я осъзнаем, тя ще облее тялото ни и ума ни със своя вечен извор на енергия
    • от hrodopski
      От малък, откакто се помня, все ме е влечало да правя, да се занимавам с нещо, да майсторя, да човъркам и да развалям, виж в последното по ме биваше, какво да си крива душата, като е било баш така. Стоя, и хей така без видима причина ми щукне нещо в главата, взема ножиците и хоп клъцна на две места новото перде, още преди мама да му се е нарадвала както трябва, поставяйки я в трудна ситуация, в дилемата какво да ме прави, дали да ме подложи на сериозно възпитателно въздействие между шамарите си или да ми се размине само с мъмрене пред семейния съвет. Нейсе, размина ми се само с мъмрене и то на четири очи, без свидетели, от което си извлякох необходимата поука, да не се пакости, когато няма на кого да лепне вината. Уж станах примерен, но какво съм виновен аз, след като дяволът си е нямал работа и скучаел. Прииска ми се посред зима да си имаме пиленца, мънички и пухкави. Да, ама кокошките, колкото и да ги молех, не пожелаха да удовлетворят желанието ми. Реших да им помогна, хем те да се радват на чедата си, хем и аз на пиленца. Издебнах една и я поставих на полога да мъти, но тя се противеше, притисках я с ръцете, а тя глупачката взе да кряка и пляска с криле, без да знае,че го правих за нейно добро. Петелът вдигна двойно по –голяма олелия и се хвърляше върху ми, за да ми извади очите. Чакай,ще ви науча вас, казвах си, и връзвах краката на бъдещата квачка с канап и я оставих. Гледат нашите кокошката, днеска така, утре така, не става от гнездото, чудна работа, казват си те, да е легнала да мъти, едва ли, зима е, да снася, абе няма ли край това снасяне, гонят я, не мърда, чак като я вдигнали, разбрали каква била работа. Сещате се, кой изяде калая и кой опра пешкира. Разбира се,конското не ми се размина. Колкото и да отричах, и да не си признавах изтраех си наказанието. Нова поука се вряза в съзнанието ми, не всякога е възможно да лепнеш вината на другиго, особено когато и слепия вижда, че си виновен. Чукът и теслата не слизаха от ръцете ми, чуках каквото ми падне, от време на време и пръстите, юнак без рана не може. Не помня откъде бях намерил не гръмнат патрон за пушка, разклащах и въртях го в ръцете, колкото го разглеждах по- любопитно ми ставаше. Я чакай да го фрасна с чука, за да видя какво има вътре, мислих си аз. И...аха да го направя, брат ми по – врял и кипял от мене ме спря навреме. Иначе, кой знае, щях ли сега да ви досаждам и да ви мътя главите с глупостите си. Още една поука прикачих към себе си. Не пипай и не чукай с теслата непознати и опасни неща! Моите родителите, като всички родители, ми забраняваха много неща. Не върши това, не прави онова, не се качвай по дърветата, не скачай от високо, не ходи на дерето! Като всички деца и аз върших точно обратното на онова, което ми се казваше, катерих се по дърветата, скачах от високо и ходих на дерето, на големия гьол. Едно лято едва не се удавих в него. Пльоснах се като чувал с картофи с все дрехи. Инат бях , не се паникьосах, с ритане, пляскане с ръце и пълзене се добрах до брега. Друг път при игра на гоненица скочих от стълбището на братовчед ми и лявата ми ръка изтръпна и увисна неподвижна от рамото надолу, счупена на две места. През всичкото това време не отроних стон, не пророних ни една сълза, за разлика от майка ми, която ме носеше на ръце до амбулаторията. Митко докторът поклати глава и каза : - Има счупени кости, ще трябва да го заведете на болница, да му направят снимка, ще му сложа шина, друго не мога да направя. Тогава такова чудо като бърза помощ и линейка не беше познато. Общественият транспорт едва прохождаше, само бай Григор каруцаря циркулираше с файтончето си до града и обратното. Баща ми поиска разрешение от управата на текезесето да му отпуснат кон и каруца, за да ме закара до Пловдив. дадоха му най – лошия кон - стачкаджия. Спреше ли, тръгване няма, ако щеш бий го, ако щеш моли го, той си знае едно, стои на едно място и не мърда. На средата на пътя показа си ината, каквото и да правеше баща ми, конят стоеше като закован, без да го вълнува това, че аз съм със счупена ръка и трябва час по – скоро да бъда откаран на болница. Остави го да попасе кротко на края на шосето и после без никакви проблеми тръгна. Нещастното събитие с мен бе се случило на сутринта, около 9 – 10 часа, а пристигнахме в болницата някъде около 17 часа следобед. Изводът, който си направих след този случай бе следния: Първо - родителите трябва да се слушат, те знаят по – добре какво трябва и какво не трябва. Второ – не си играй с опашката на дявола докато спи, защото можеш да пострадаш. Това пък защо, ще ме попитате, ще ви кажа. Няколко дни преди да пострада така зле ръката ми и да бъде раздробена на няколко места, след което се наложило да й намесват с операция костите, завидех на дете с подобна участ. Видя ми се някак героично да носиш на ръката си гипс. През годините на моето детство нямаше телевизори, касетофони, дивидита, джиесеми и други подобни дяволии. Имаше само радиоточки, свързани към местния радиовъзел. Не всека къща разполагаше с това чудо на техниката, в нашата махала само комшиите ни и чичо ми имаха. От по- големите и брат ми бях слушал, че има други едни апарати, дето се включват към тока и хващат радиовълните от въздуха и от земята. Но какви бяха те, един господ знаеше. Аз обаче бях изобретателен и скоро ми светна, как обикновената радиоточка може да се превърне в такъв апарат. Лесно склоних братовчед ми Ламбри да опитаме върху техният апарат, за целта ни трябваше лозарска тел, но това не беше проблем, тогава тел под път и над път. Връзваме корпуса на точката от единия край на тела, а другия му край с чешмата на комшиите, откъдето да взема вълни, колкото й душа иска. Нали се досещате, пъхнахме щепсела към електрическата мрежа и последва един от онези силните гърмове, придружен със сноп разноцветни искри. Хубавото бе, че радиоточката, въпреки грубата интервенция от нашата страна , без сериозна контузия продължи да работи нормално, а също така, че не пострада никой от нас и от комшиите, явно дяволът е спал някъде под сянка. Размина се само с късо съединение и изгаряне на бушоните. Горе – долу по същото време с чу, че някъде, не знам къде, на гробищата на някое село, едно от високите дървета проговорило с човешки глас. Мине, да кажем, бай ти Стойно и хоп: - Живо - здраво, бай Стойне, накъде си се запътил? – пита, значи, любезно дървото. Бай Стойно кокори очи, оглежда се – никой няма. Помислил, че му се е дочуло, да, ама не, пустото дърво, пак казва: - Аз, аз, бай Стойне, не ли ме виждаш? - Къде си, бре? – пита той - Тук съм, хей ма на, не виждаш как ми се клатят клоните? Горкия човек направи си кръста и си плю на петите, забравил на къде се бе запътил. Друг път ще мини леля ти Стана, дървото пак: - Добро утро, лельо Станке, как си, добре ли си, как е чичо Станчо, що не се мярка напоследък, да не е нещо болен? – пита дървото, интересува се значи, боли го за хората. Като драсна оная ми ти жена, забрави и кръста да си направи, че през три улици на четвъртата чак се намерила. Попитали попа: - Каква ще е тази работа, дядо попе, щом като и дърветата проговориха, не ни се пише на добро. - Види се сатанинска ще е – казва попа, забравихте Господа, не ходите на черква, не празнувате Великден, Коледа. Баба попадийка и тя ще каже : - Комунистите ви объркаха душите, това бе, серсеми, ще да е някоя вампирясала душа, колко пъти ви се е казвало, не пускайте котката при умрелия, ще го прескочи и ще вампиряса, ама вие, не, правите си каквото си знаете. Някой вампир ще се е вселил в това пусто дърво! – възмущава се баба попадийка – трябва да му се кади!. От града дошли сказка да държат по въпроса с говорещото дърво. - Другари, не слушайте, какво ви казват такива като дядо поп, диалектиката ни учи, че духовното е следствие, проявление на материята, съзнанието е продукт на мозъка. Туй ще е нещо обикновено, я някой се крие в клонаците на дървото и от там ви се подиграва или пък ви се дочуло нещо. Няма такива неща, като говорещи дървета. Предлагам управата на селото да разгледа сериозно въпроса, да проучи нещата и да разобличи смутителите на обществения ред. На другият ден разсилният и полските падари с брадви в ръцете посегнали да сложат точка на въпроса с говорещото дърво, но то ги скастрело: - Димо, Борисе, Стояне вие с акъла ли сте, немойте да вършите глупости, светотатство, че ще ви изсъхнат ръцете, хубаво да знаете, не посягайте на святото, че може и децата ви да пострадат. След тези думи никой не могъл да накара разсилния и падарите да отсекат дървото. После се е разбрало каква е била работата, имало поставен говорител и с микрофон от съседната къща се е говорило. Така ли е било или не зная, не съм бил там, за да зная, така съм го чул, така ви го казвам. Оттогава така се наплаших, че сам през гробищата не можех да мина. Винаги, когато минавах се оглеждах и очаквах брястът да проговори. Това се случи през времето, когато техниката боязливо навлизаше в живота на хората Когато автомобилите, колите рядко се вестяваха на село. Веднъж тичахме след един, който беше помъкнал голям говорещ куфар, чудо на чудесата. Родната радиотехника (електроника) току що прохождаше, първите радиоприемници, разни там воршиловчета, орфейчета, Родина, христоботевчета, РМС – та и други и други подобни плахо взеха да се появяват на хоризонта. Технически прогрес навлизаше с боязливи стъпки и у нас. Това мое любопитство и любознателност към техниката стана причина след гимназията да завърша две годишен курс по радиотелевизия в София. Водиха ни като курсист – работници, получавахме минимално възнаграждение, безплатна квартира и храна. Учебните занятия се провеждаха преди обяд, а следобед практическите в добре обзаведена за времето си работилница, близо до пазара Георги Кирков (тогава се казваше така, сега не зная). Извършваха се различни услуги, като : ремонт на телевизори, радиоапарати, автомобилни апарати и поставяне на такива по автомобилите и колите. Бяхме прикрепени към четирима добре подготвени техника. Веднъж отговорника на работилницата Георгиев ми връчи един апарат марка „Филипс”, произведен още преди войната, със стари големи като балони радиолампи, марка „Телефункен”. Не беше сериозна повредата му и лесно я отстраних. Докато блеех насам – там из работилницата и до тоалетните, радиото изведнъж занемя, замлъкна и дума не пожела да пророни недният му апарат. Гледаме Георгиев, че се мотая около него и ме пита: - Какво има момче? Дай да погледна? Къде е пред усилвателната лампа, бе? Тая тука е друга, от друга марка! Къде си я сложил? Обяснявам, че никаква лампа не съм вадил, че апарата преди малко е работил, но защо е спрял, казвам, не знам, вдигам рамене аз, виждам, че ме обвинява в кражба. Развика се, обижда, нарича ни вагабонти и разбойници, всички мълчат и аз мълча, не зная, какво да кажа. После направиха проверка на багажа и по куфарите ни в общежитието. У всички намериха по някоя друга част, у мен нищо. Най – много у Пешо- утайката, той беше вземал радиолампи, кондензатори, резистори и други без мярка. Притиснат Пешо си признал всичко, само аз, дето изядох калая без да бях виновен. Ходил по частни ремонти и му трябвало такава лампа. По – късно и аз тръгнах, заедно с още едно момче, по ремонти по къщите, само че ние си купувахме частите от магазините „Направи си сам”. Хванахме си клиенти и ни търсиха много. Така към минималното възнаграждение прибавихме някой друг лев. Веднъж Георгиев ме изпрати да сменя говорителите (сега се казва тон колоните) на една лека кола, лесна и проста задача, проста, ама за този, който знае и може да я свърши. Аз дотогава в лека кола не бях влизал, не знаех местоположението на тон колоните, най – сетне с голям труд ги намерих, но как да ги сваля, ето ти проблем.. Дърпам оттук, дърпам оттам, не става, ще направя повече поразия, отколкото да свърша работа, собственикът на колата ме гледа в ръцете и сумти, реки от под текат от челото ми, мълча и не казвам нищо, човекът гледал, гледал и разбрал, че съм вързан в ръцете и пълна гола вода, съжали ме и сам ги свали и постави. Друг път ме изпраща да поставя радиоприемник на автомобил. Дава ми дрелката, опитвам се да пробия ламарината за гнездо на антената , а тя един пръст дебела и не се подава, бормашината играе в ръцете ми и заплашва да я нашари цялата от край до край и да продупчи не само нея, но и краката ми. Цялата сложност е в поставянето на антената, но аз дотогава не бях държал в ръцете си никога бормашина, камо ли да съм работил с нея. И тука шофьорът излязъл човек, разбрал що за птица съм и свърши вместо мен цялата работа. Майсторите обичаха да си правят шеги с нас, поставят те като мумия да стоиш вместо антена, зареждаха големите кондензатори и те пращаха да ги вземеш, а те с всичка сила се разреждаха в ръцете ти до последния миливолт напрежение, силата на тока не беше голяма за да те убие, но достатъчна да те стресне. После при ремонт заставаха така, че да ти пречат да гледаш, много, много не споделяха тънкостите на занаята Не бяха всички такива. Имаше един Наско, който бе цар на ремонта, достатъчно му беше да погледне апарата, да го чуе как работи и да ти каже каква му е повредата. Той беше всеотдаен, помагаше на всички. На практическият изпит по радиотехника, дадоха ми апарат на който една от веригите липсваше, дотолкова добре познавах монтажната му схема, че веднага забелязах липсата на един от проводниците. - Няма го червения проводник, дето захранва крайния усилвател и предусилвателя. Липсва резистора подаващ отрицателно преднапрежение на управляващият електрод и затова анода на лампа 6П6С червенее, поради прекалената емисия на електрони от катода на лампата. Вместо отрицателно напрежение от 5 – 6 волта има 150 волта положително напрежение. Вероятно е пробил прехвърлящия кондензатор. Комисията вдига рамене и нищо не казва, случаят бил мой и сам трябва да се справя. По телевизионна техника ми направиха куп повреди. Включих апарата – не работи, нито една от радиолампите не загряваше, проверих предпазителя – беше изгорял, след смяната му резултатът беше същия, проверих щепсела, беше повреден, на работното ми място нямаше ток, поверих контактите – изправни, но ток до тях не достигаше, въртях се като въртоглава овца. Казвам: - Няма ток! - Но защо светят крушките в помещението тогава? Не виждаш ли, че има ток? – казват ми от комисията. Мотая се, нищо не мога да предприема, притеснявам се, че ще ме скъсат и отново проверявам контакта, нищо. Случайно забелязах, че шалтерът на ел. таблото е спуснат, въздишам облекчено, но телевизорът не иска да работи, на екрана само една хоризонтална светла линия. Измервам напреженията и преднапреженията на крайната усилвателна лампа за вертикално отклонение на лъча, всичко нормално, само дето телевизора не работи. Дишам тежко, въздишам, за кой ли път проверявам веригите, правя измервания и нищо. Мисълта, че ще ме скъсат се загнезди в главата ми, какво ще каже мама, пратихме те да учиш, само дето харчеше две години парите ни. Оставяше само да измеря големините на ел. токовете протичащи през веригите, за да установя някакво натоварване и прекалена консумация на ток, но видими белези за това нямаше, нямаше нагряване на резистори и прегорели такива. Измерването на ел. токове е свързано с прекъсване на веригите. А монтажа бе печатен, следваше на наруша целостта на пистите. Казвам на комисията какво смятам да предприема. Но тя упорито пазеше мълчание. - Случаят е твой, ти взимаш решение, прави каквото смяташ! Ако се отказваш, кажи! Сумтя, разгръщам схемата, проследявам веригите, разсъждавам на глас, проверявам отклоняващите бобини и тъкмо да се откажа, направи ми впечатление, че лампата за вертикалното отклонение на лъча сияе със слаба виолетова светлина, говорещо за нарушен вакуум. - Каквото ти е заключението? – пита председателя на комисията - Мисля, че лампата е дефектна – казвам аз с половин уста. - Сигурен ли си? - Сигурен – отговарям , макар да не бях сигурен. Докато сменя лампата, докато загрее апарата моля се на вси светии, дано, дано да заработи. И за моя радост телевизора заработи с пълна пара, без други дефекти. После забелязах, че долната ми устна се беше изприщила от напрежение, но се справих отлично. (Продължава)
×
×
  • Добави ново...