Там над града

Чувствах се окрилена от чувства и мисли,Изкачвайки се през съзнанието ми преминаваха битки в името на Родината ни ,да не са били в града ми ,но

съзнанието ме управляваше ,не аз него,

Изкачих се ,поседнах на плочите ,които нямаха възраст ,имаха спомени,може би някой ще си каже какъв спомен от една настилка на върха,те помнят ръцете ,които са ги поставили ,помнят стъпките на влюбените ,помнят целувки и тяхното Да...

Изправих се и погледнах надолу,чувствах се някак безтегловна и толкова горда с града си, сякаш нещо ме извисяваше над него.

-Е,помислих си ,това е вече прекалено.Хората долу бяха като мравуняк ,който се движеше в своя си пословичен ред,а бръснаря ,се движеше с лекота на балерина около поредния си клиент,собственика на магазин за птици ги хранеше ,не го виждах ,но знаех ,защото сядах на сладки приказки с него,той бе щастлив ,защото птичките му пееха ,дори в клетките си.

Чувствах се нещо,а не нищо и незабележимо,не велико ,а просто обикновен ,човек на един красив връх,там при паметника Альоша.Четох защо този окупатор е там ,.Не защитавам идеята ,но народе ,защо след всяка промяна унищожаваме миналото,добро или лошо ,то се е случило.За Левски ми е тъжно ,защо ли ,защото нашата Б-я,не заслужава колос като него.Сълзи се стичаха от очите ми,за мен за нас...

Толкова вглъбена в мислите си не забелязах човека ,който ме гледаше,стоеше пред мен,старец с посивели коси,посегна и изтри сълзите ми.

Това бе човек ,да бедно облечен ,но истински човек.Тогава в мен зазвучаха думите на Хамлет Кинтана ,,"Има хора, които само с една дума карат щастието и розите да разцъфнат. Има хора, които само с поглед проникват в тайните на нашите души. Има хора, които са такива - толкова са нужни...!"

Ето този ,човек ,в този миг ,ми бе нужен,на мястото на сълзите грейна усмивка ,а хората ходещи долу не бяха като мравки ,а хора със своите проблеми,забързани,загрижени усмихнати.

Не исках да бъда на пиедестал ,а здраво стъпила на земята...