Нима е втълпяване?!?

RefreshMe

33 прегледа

Днес разговарях с една приятелка и тя ми разказа нещо, което ме накара да се замисля.

Тя била влюбена, не знам подробности, била е щастливо влюбена. Един ден момчето просто й казало, че вече не чувсва нищо към нея. Въпреки любовта си към него, тя престанала да го обича - дали като защитна реакция, за да не страда по него или просто, защото им е "дошло времето", не знам. Та тя казва, че всичко е в главата, не е в сърцето както го чувстват всички. Според нея всичко е втълпяване и е въпрос на това колко ти е силен характера. Излиза, че ако това е вярно ние постоянно се самозалъгваме. Може би е така - тялото ни пожелава нещо и с някакъв психоимпулс диктува на съзнанието и така създава лъжливото усещане за обич и любов, а всъщност всичко е просто привличане и моментна прищявка. Може би. Не твърдя, че е така, но определено ме накара да се замисля в истинноста на моята любов към Нея. Не съм я виждал от около 3 седмици, въпреки това всеки ден изпитвам нуждата да я видя, всеки ден стоя и гледам снимката й, просто я гледам без да мисля нищо. Понякога вечерта преди да заспя пак я гледам, пускам си музиката, която ми напомня за нея и плача. За пръв път толкова дълбоко приемам всичко. Преди всичко беше нормално, а вече като я видя трепвам, пулсът ми се учестява. Въпреки, че не се радвам на любовта й аз съм радостен, радвам се, че я познавам, че живота ме срещна с нея. Много ме натъжава факта, че не можем да сме заедно, но въпреки всичко се радвам.

Всички си мислят, че съм го превъзмогнал и, че е преминало, но всъщност аз добре си играя ролята и прикривам, както много други работи, просто остава вътре в мен и само аз знам за него. Преди време й казах, че може би времето ще го погуби, но вече не мисля така. Живо е, и само при нейния образ веднага ще се събуди и ще отприщи у мен вълната от емоции. Колкото и да съм силен, това няма да мога да прикрия. Все пак значи, Тя ми причини нещо - хубаво нещо. Но какво е това тогава, което ме кара да плача, гледайки снимката й, какво е това, което ми казва, че трябва да я видя, че не мога без нея, че страдам заедно с нея? Нима е втълпяване? Не, не мога да го приема. Просто е жестоко - да изживееш нещо толкова красиво и истинско и накрая да се окаже просто прищявка залъгала ме до неузнаваемост. Въобще възможно ли е да съществува това втълпяване? Дали след години пак ще се чувствам така при вида на снимката й? Може би всичко ще отмине, но не ми се иска да вярвам, че е било втълпяване. Но защо говоря в Минало-свършено? Аз все още се надявам, че някъде, някога аз ще бъда с нея, затова нейната мечта става и моя. Там където тя ще бъде щастлива ще бъда и аз, там дори и на 40 години аз пак ще я обичам. Нима искате да ме убедите, че това е втълпяване? Не мога да повярвам, че човек е в състояние така да се самозалъже. Какво ни кара да правим това. Аз не смятам, че си втълпявам, но все пак какво ме кара да подложа любовта ми под съмнение? Достатъчно уверен и сигурен съм в чувствата си към Нея. Доколкото се познавам, никога преди не бих се разплакал само от една снимка на момиче. Но ето, че сега става. Тя ме промени, има външно влияние у мен, не ми се иска да вярвам, че си втълпявам, след като тя ми е дала причина да чувствам нещо и аз го чувствам значи то е истинско. Тогава няма място за самозалъгване. Няма втълпяване, или поне не искам да има, защото нещо толкова хубаво и приятно ще се окаже просто прекрасен сън, който си отива и единственото реално нещо след него е просто споменът. Не мога да приема това, аз я обичам и не мога както М. на другия ден да не чувствам нищо. Не мога. Ще се престоря и ще го направя, но в мен още ще тлее това. Дори Тя да ме отблъсне, дори да се промени коренно аз пак ще бъда същия, пак ще бъда готов да я обсипя с вниманието си, пак ще бъда готов да се жервам за нея. И това не го казвам, просто така. Преди време в диалог със себе си, осъзнах, че мога да умра за нея. Няма да съжалявам. Ако знам, че някога тя ще бъде моя с радост ще напусна този живот.

**********

Дори сега, Тя ме кара да плача за нея. Не мога да приема, че това, което ми се случва е измислица, нереалност, сън пожелан от съзнанието ми или от тялото ми. Ако всичко това е неистинско защо тогава аз мога да се откажа от всичко, което обичам в нейно име. Само заради едно момиче. Не може всичко това да е лъжа. Някак си съм убеден, че мога да се откажа от всичко сякаш съм го правил. Това ме кара да вярвам, че любовта ми е истинска. И знам, че ако се откажа, няма да се чувствам беден, загубен, празен. Знам го, а от къде го знам това не мога да кажа, може би Тя ми дава силата да го знам. И така скъпа ми М. това не втълпяване, поне не при мен, не ми се иска да е така и може би за това смятам, че не е. Може би заради това, че не смятах, че съществуват такива чувства и не могат да ме връхлетят, може би затова сега ме подреди така - Ти, Моята любов, за която с лека ръка бих напуснал реалния свят. Всичко това е толкова хубаво и отказвам да приема и да подложа това на съмнения. Грешка е било да мисля, че времето ще заличи това, което чувствам към Теб. Напротив усилва го. Всеки път когато мисля за Теб, всяка сълза, която проронвам за теб ми дава силата да те обичам безкрайно във времето и да живея с мисълта, че някога ще освободя тази любов и ще те обсипя с нея там зад океана съграждайки вече нашата мечта.

Обичам те!




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход