Там, леко в ляво

Денят беше топъл и прекрасен. Усмихнах се на слънцето срещу мен и попих лъчите му.Беше толкова спокойно и хубаво, нооо...Изведнъж хоризонта притъмня. Черни, плътни облаци, скриха слънцето от очите ми. Задуха силен вятър. Срещу мен блесна светкавица и след секунда изтрещя. Бурята беше толкова близо. Не, не близо – тя беше точно тук, до мен. Заваля. Посипаха се хиляди миниатюрни, прозрачни капчици.
Тряс, нещо издрънча и в душата ми. Като че ли се счупиха стъкла. Приседнах на тротоара вслушвайки се в ритъма на часовниковия си механизъм. Тряс, тряс, тряс, беше единственият звук който чувах. Някъде, нещо се рушеше безпощадно. От бурята ли ? Светът около мен ли се сриваше или вътре в мен ? В този момент часовниковият ми механизъм прескочи един удар. Опитах се да си поема въздух и усетих някакво пробождане там, леко в ляво. Когато опипах с ръка мястото от което идваше болката, открих парченца кристал забили се в сърцето ми. Върху пръстите ми имаше капчици червена кръв. Вятърът разнесе аромат на гузна съвест. Близнах пръстите си – беше блудкаво и горчиво. Това вкусът на моята кръв ли беше или вкусът на предателството?!
Всеки край идва така внезапно, като гръм от ясно небе. Като бурята преди малко, изневиделица в най-топлия и най-хубав момент. Тряс – продължаваха да падат гръмотевици около мен. Тряс – хвърчаха парченца кристал вътре в мен.
Болеше и щеше да продължава да боли. Такива рани никога не зарастват, а и още няма измислен лек за тях. Болката там, леко в ляво щеше да си остане за цял живот. Но този живот, така или иначе продължаваше и трябваше да се живее. Земята нямаше да спре да се върти, само защото някой, някъде те е предал...няколко пъти.
Всяко едно приятелство е кристална кула в човешката душа. Всяко предателство – хвърлен камък срещу тази кула. Въпрос на оцеляване е обаче, да свикнеш със звука на счупен кристал, с хилядите миниатюрни парченца, които се сипят около теб и с неизменната болка там, леко в ляво !