Премини към съдържанието
  • публикации
    689
  • коментари
    156
  • прегледи
    223891

smirena

481 прегледа


 
С какво започваме с вдъхновение и  
топлота.Вдъхновение от мечтата ни да се случи ,да преживеем нещо незабравимо ,неповторимо и само наше.Много думи можем да напишем ,но само истинските владеят сърцата в надеждата за една усмивка ,моята ,твоята-нашата.Познаваме нашето очакване ,нашата отдаденост и чувства ,за тези неща не са нужни думи.Необходима е само топлина ,а тя идва от сърцето ,плъзва по ръцете ни ,заискрява в очите ни.Споделяме ,чувства ,усмивки ,надежди ,споделянето е оставане,оставането е нашият живот... 
 

0 Коментара


Препоръчани коментари

Все още няма коментари.

Гост
Добави коментар...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

  • Подобни теми

    • от Śūnyatā
      Споделете случки, лични преживявания или цитати на известни природозащитници и пътешественици относно дивата природа. Какво и кой ви вдъхновява за да странствате из нея?
       
       
      Един от моите любимци е Хенри Дейвид Торо (1817-1862) 
       
      Ако от любов към горите човек прекарва половината от всеки ден в скитане из тях, грози го опасност да го обявят за нехранимайко; ако обаче от любов към парите по цял ден сече тия гори и без време оголва земята, смятат го за работлив и предприемчив гражданин. Сякаш единствената полза, която градът може да извлече от горите, е като ги изсече!
       Вечерта е тъй прелестна, че цялото тяло се обръща на сетиво и пие наслада с всичките си пори. Вървя из Природата с някаква непривична свобода - част съм от нея. Изминавам каменистия езерен бряг само по риза, макар да е хладно, облачно и ветровито, и нищо не привлича специално вниманието ми, понеже всичко ми изглежда необикновено прекрасно. Установявал съм неведнъж, че няма по-мило и задушевно, по-чисто и обнадеждаващо общуване от общуването с Природата - дори и за най-отчаяните мизантропи и меланхолици. За оня, който живее сред Природата и има своето вътрешно равновесие, меланхолия не съществува. Често ми казват: "Сигурно се чувстваш самотен, където живееш, и ти се ще да си по-близо до хора - особено в дъждовните и зимните дни и нощи." Изкушавам се да отвърна тъй: "Цялата тая земя, която обитаваме, не е нищо повече от точка в пространството. Какво разстояние, мислите, дели най-отдалечените един от друг жители на оная там звезда, чиито размери не могат да се установят с нашите уреди? Защо да се чувствам самотен? Да не би планетата ни да не е част от Млечния път? Въпросът, който ми задавате, не ми изглежда особено важен. Какво е разстоянието, което отделя човека от ближните му и го прави самотен? Убедил съм се, че с напрягане на нозете не се постига умствено сближаване. Какво искаме да ни е наблизо до вкъщи? Обикновено гарата, пощата, кръчмата, богослужебния дом, училището, зарзаватчийницата, Бейкън Хил или Файф Пойнтс, където винаги е оживено. Само не и непресъхващия извор на живота, без който съществуването ни е немислимо. Ракитата расте край водата и протяга все към нея корени; за различни хора живителният извор е различен, но край него трябва да копае истинският мъдрец..." Една вечер по Уолдънския път застигнах свой съгражданин, натрупал, както се казва, "солидно" състояние - така и не разбрах какво ТОЧНО означава това, - който караше на пазара две говеда, и той ме запита как съм могъл да се отрека от повечето житейски удобства. Отвърнах, че не се нуждая от нищо, и то не на шега. После се прибрах вкъщи и си легнах, а него оставих да пори мрака и калта до Брайтън, сиреч сияйния град, където щеше да пристигне чак на сутринта. Намирам за здравословно човек да прекарва по-голямата част от времето си сам. И най-подбраното човешко обкръжение скоро доскучава и изморява. Обичам да бъда сам. Тъй и не намерих по-приятна компания от самотата. Каква неописуема невинност и доброжелателство има в Природата, как винаги слънцето, вятърът, дъждът, лятото, зимата вдъхват здраве и радост и какво съчувствие проявява към людете всичко природно - стига един човек да е онеправдан, и слънцето помръква, вятърът стене с човешки глас, от облаците се стичат сълзи, а горите сипят листа и обличат траурна одежда посред лято. Как да не се чувствам част от Природата? Нима плътта ми не е листа и пръст? Какво ни крепи здрави, ведри, доволни? Във всеки случай не лековете на моя или твоя прадядо, а тия на нашата прабаба Природата, всецелебните билки, с които тя винаги се е поддържала млада... Един-едничък тих дъждец е достатъчен, за да насити зелената багра на тревата. Тъй всяка добра мисъл съживява нашите надежди. Бихме били блажени, ако постоянно живеехме в настоящето и се възползвахме от всяка случайност по пътя ни, както тревата от росната капчица, а не губехме времето си в разкаяние за пропуснатите възможности - при това с чувството, че изпълняваме дълга си. Навън е пролет, а ние още се потриваме като през зимата. Прекрасното пролетно утро опрощава всички грехове. В него няма място за порока. Под лъчите на такова слънце и най-заклетият грешник може да се върне в лоното на праведността.  Залязващото слънце се отразява еднакво ярко в прозорците на сиромашките и на богатските къщи; и снегът пред прага им се топи по едно и също време напролет. Спокойният духом може да живее в доволство, спохождан от радостни мисли, без значение дали обитава дворец или не. Често си мисля, че градските бедняци водят възможно най-независимото съществуване.  Невъзможно е да се наситим на Природата.Светът е по-широк от представите ни за него.Не искам ни любов, ни пари, ни слава - дайте ми истината.  "Какво са историята, философията, та дори и най-доброто в тях, какво е най-прекрасно устроеният живот в сравнение с умението да съзираш отвъд видимото?" Това са едни от най-често цитираните редове на американския писател Хенри Дейвид Торо (1817-1862). Неговите книги разгръщат историята на една духовност, която постига висшите екзистенциални закони в пълнотата на единението с Природата. Торо пише не само за това как е живял, но преди всичко за това, че е съумял да живее истински – сътворявайки дните си, както поетът сътворява поемите си.
×
×
  • Добави ново...

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите Условия за ползване