Оттогава...

Когато седнахме на тази маса

до прозореца в ляво

ти беше с мокра коса

(навън беше валяло)

но все пак достатъчно златна

за да изгубя очите си

в нея и да се моля

тайничко че ще имам

възможност пръсти

да заровя в песента й...

Поръча си чай някакъв

билков с лимонче

аз гледах ръцете ти

под които някакво слонче

мълчаливо усмихваше двете ти

небесно детски очи...

Мълчим...

После някаква дума

долетя от перваза

на съседната къща

и пресипна във гърлото ми

и сърцето превърна

в подивял горски звяр

и в очите ми течен огън наля...

А ти все така се усмихваше

допиваше чая и с всяка глътка

като старо билетче ме сгъваше

и се правеше че сълзите не виждаш...

После каза "Довиждане"

Господи! пак така небрежно усмихната

а аз само кимнах нелепо

и проклинам се

всеки ден от тогава

че онази дума

не казах...