Премини към съдържанието
  • публикации
    755
  • коментари
    27
  • прегледи
    2490

ПЪТ КЪМ РАЯ

И тази сутрин Стела се събуди сама.Това повече не можеше така да продължава! Нямаше сили да се бори със съдбата и с него също. Беше си внушила че той, че само той е мъжът за нея, че само той може да бъде баща на децата и един ден. Мечтаеше си за момиченце с руса плитка, дори си го представяше - едно такова с живи очички. Не бе задължително да има неговите студени, сини очи. Но нещо не се получаваше.Вече пета година е с него, а желаната рожба я нямаше! Беше сигурна,че затова Наско не бърза и с брака. И двамата не държаха на тази подробност, но все пак детето трябваше да има семейство. На това тя най много държеше.Беше се втренчила навън през прозореца и като че ли искаше да накара слънцето да изгрее. Но вън бушуваше буря! Капките чукаха по стъклото на прозореца и като гвоздеи се забиваха в сърцето и. Пак с колата е излезнал, което означаваше, че скоро няма да се върне. Може би пак късно вечерта? Питаше се сама и сама си отговаряше. Знаеше не, но усещаше,че от доста време Наско бе станал затворен в себе си, почти не говореше.Беше много умислен и не искаше да слуша дори любимите си рок състави.Избягваше погледа и когато тя го целуваше. Не я беше забравил като жена, но някак си всичко се беше превърнало в навик от негова страна. Болеше я много! Тя го обичаше истински.Всички и казваха, че трябва да се отпусне за да е щастлива, да направи и него щастлив. Но той не и даваше тази възможност.С всеки изминат ден той се държеше по странно. А тя го обичаше, толкова много го обичаше! Дъждът валеше...В душата и цели пороища я заливаха.Стана и студено, адски студено. Усети, че краката и се подкосяват, но не падна.Бавно се свлече на пода и...утихна. Големи, бели петна пред очите и я заслепяваха,  чуваше крясъци, звуци някакви и ...толкоз.
-Стела, как си миличка? - дочу в просъница името си.
Отвори очи и занемя! Огледа се, разбра ,че няма лъжа и измама.Беше в болница.Само една сестра се суетеше около нея.Чу пак този приятен мъжки глас,който много приличаше на гласа на Наско. Стана и приятно, но мъж нямаше в стаята.Защо? Къде е Наско? Какво ставаше с нея? Надигна се, но и се зави свят и падна обратно в леглото.
-Стела, кажи че си добре! Аз го виждам, но искам ти да ми го кажеш.
Не, това вече беше прекалено! Стела събра всички сили и извика:
-Сестричке, защо съм тук? Сами ли сме?
Медицинската сестра рязко се обърна към нея и я изгледа с пронизващ поглед.
-Спокойно, драга! Сега ще ти бия инжекцията и ще заспиш. Имаш нужда от сън, от много сън.
-Не, не искам да спя! Не ме приспивайте, кажете ми къде съм?Какво става с мен, къде е Наско?
-Няма го Наско! Не ти и трябва, миличка!
Сега не е момента да ти обяснявам защо си тук. Жива си!Това е най важното.Сега спи, нужен ти е сън.
Стела неможа думичка повече да каже, затвори очи и потъна в мрак и тишина.
Слънцето надничаше между клоните на брезата.Там някъде пееше птичка и се чуваха гласове на деца, които играеха на дама. Чаят беше изстинал, а Стела го обичаше горещ нищо че беше лято и доста топло. Беше седнала на пейката в беседката подпряла с ръка брадичката си и наблюдаваше играта на слънчевите лъчи с листата на брезата.Сякаш танцуваха някакъв непознат, невиждан танц. Люлеехе се в ритъм, а Стела толкова искаше да им пее, но не можеше.Сърцето и плачеше! Трябваше да се радва,че е жива, че разбра доста неща за живота, за измамата и лъжата, за мъжете. Не се радваше вече, но и не плачеше. Очите и пресъхнали гледаха нагоре между клоните и там виждаха само едно -лицето на Наско. Този нейният Наско, този на който тя вярваше безпрекословно. Този Наско, който за нея би трябвало да е мъртъв. Където и да е сега той е щастлив, навярно защото нея я няма. Тя вече не му дотяга с присъствието си и с любовта си.Все още не се беше освободила от спомена за онези дни , когато едва не умря и то по негова вина. Все още не можеше да приеме за истина това, което животът и поднесе. Това, че точно той желаеше нейната смърт! А тя искаше деца, много деца от него.Обичаше го, беше му вярна и предана.Все още не можеше да повярва, че всеки ден е поглъщала отровата със сутрешното кафе, с водата, с храната...Все още не можеше да повярва , че е жива, че е оцеляла. Определено Бог има заслуга за това, за това да е жива сега и да се радва на слънцето и природата. Но хората, хората за нея бяха друго нещо -герои от някакъв филмов сериал, който тя не признаваше.Не признаваше нито режисурата, нито сценария. Артистите бяха за нея кукли, фалшиви човечета на батерии.Стела познаваше и истински човеци, срещна ги когато умираше, когато се прощаваше с този свят, там в болницата. Но те както и няколко приятели от детските и години са твърде малко, за да си промени мнението за хората по света.
-Стела, заповядай на обяд! - Чу се глас от къщата , в която Стела живееше от една година със своя съпруг. Вярно че е доста по стар от нея, но я обичаше така както Наско не можеше. Буквално я носеше на ръце. Тя се страхуваше нещо да поиска ,защото знаеше ,че той никога няма да и откаже. А тя искаше само едно-да може да го заобича така както обичаше, а навярно и все още обича Наско. 
Но това най голямо за нея желание Ангел не можеше да изпълни, въпреки Ангелската си душа.Той знаеше, че сърцето на Стела все още бие за Наско,, че нощем в леглото скрито плачеше.Знаеше, но се надяваше времето да излекува раните.Уви! Стела се познаваше и знаеше, че това няма да стане. Знаеше,че физически оцеля благодарение на Бога и лекарите, но духовно е загубена. Сърцето и принадлежеше само на Наско. Наско - нейният убиец! Това противоречие я убиваше и не можеше да се справи с болката и с желанието да забрави всичко, да забрави миналото. Рибата беше вкусна, но тези костици я дразнеха и я караха да мисли глупости.Мисли за живота и смъртта от която Стела не изпитваше никакъв страх.  Ангел беше много добър готвач, къщовник. Този мъж заслужаваше да бъде обичан, да има жена, която да го дари с деца.Първата му съпруга се е споминала още в медения им месец. Загадка! И досега Ангел не поиска да и разкаже как е станало. Но доста време след това той не е искал и да чуе за жена.Толкова време мина, но времето не лекува! В това се бе убедила Стела. Ангел трябваше да иде до службата по работа, а Стела кротко му обеща , че ще си полегне да почине малко.Остана сама в къщата, както и друг път, но този път и беше някак си много по пусто и страшно.Усещаше някаква чужда сила в себе си. Усещаше,че нещо я тласка към необмислени постъпки. Знаеше, какво иска. И се предаде! Дълго време стискаше зъби, потискаше всичко в себе си, защото те сълзите и те свършиха! Не помни от кога не се е усмихвала и смяла на глас.Започна да пее с всичка сила. Пееше онази песен на майка си, най хубавата:
"Ти си ми, мамо, Златица,
със снага вита лозица!"
Всички трябваше да чуят тази хубава песен.Така си мислеше Стела и не и хареса мястото "сцената" откъдето пееше. Не се усети кога и как стигна до покрива, но усети прегръдката на небето. Бяха се появили облаци, наближаваше буря. Същата ще да е като онази, когато се събуди сама без Наско и след това попадна в болницата. Стела пееше толкова добре, че гълъбите от покрива накацаха по нея, сякаш усещаха желанието и за полет. Искаха да и помогнат с мъничките си крилца. Светкавица раздра небето! Къщата се разтресе! Стела не пееше, тя оплакваше...Гласът и се сля с воя на бурята и светкавица за последно я освети и поведе по небесния звезден път към Рая. Тя летеше. Нагоре и нагоре. Там, където душите не знаеха какво е злоба, завист, омраза. Там, където любовта царуваше!

05 април 2019.,Плевен

Анита Христова Трифонова



0 Коментара


Препоръчани коментари

Все още няма коментари.

Гост
Добави коментар...

×   Вмъкнахте текст, който съдържа форматиране.   Премахни форматирането на текста

  Разрешени са само 75 емотикони.

×   Съдържанието от линка беше вградено автоматично.   Премахни съдържанието и покажи само линк

×   Съдържанието, което сте написали преди беше възстановено..   Изтрий всичко

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави ново...