Картина...

едно проскубано слънце трепти

като болно око в мръсно млечната козина

на настръхналото от болка небе

и тук в някакъв парк забравен

с изгубени алеи в грешна трева

и избягали от скромна картина дървета

седя на тъмна изплашена пейка

и трябва да свърша работата на дъжда

преди да дойде слепотата

на нероденото дете в сърцето

преди да изрежат (изключително нежно)

пъпната връв откъм гърдите

невидимата нишка която ни свързва

с необятното желание да умрем

преди да се появи слепотата

трябва да свърша работата на дъжда

и кожата ми да потръпне изморена

от болката да ме съдържа

и устните ми да разцъфнат

в последна жажда за взаимност

с наивността на нероденото проскубаното слънце

и да плача и работата на дъжда

в тревожните вопли на онази картина

която някой безгрижно е нахвърлял

върху мръсното платно на земята около мен

преди да дойде слепотата

поляни от устни в последна жажда

като полярна галерия от огледала

в която съм изложил топлината

на сърцето си с провисналата връв

невидимата нишка която ни разделя

и да се смея и да забравя за дъжда…