Моите страхове

Седя заслушана в тишината.Обзема ме безпокойство- спомени за трепети и бурни чувства.Иска ми се да възкликна като поета- О миг поспри, ти си тъй прекрасен!

Настъпва утро.Вратата се отваря- влизаш,но в погпеда ти няма плам, сияние и радост.

Кой си ти, за мен си непознат! Не си пристана на моите мечти, не си нежността отмила страховете ми!

Объркана съм и смутена. А може би си бил винаги такъв?

Просто аз съм те измислила, искала съм много, а може би съм дала малко.

Сега разбирам, че никога не съм имала пристан.Като кораб без компас съм се лутала в океана на живота.