Беше топло през юли, когато
аз бях малка и само на шест
нависоко, във планината,
първо с лифта, а после и пеш,
бях харесала Витошки камък
и на него седях с часове,
долу - София, горе пък лято,
спряло в моите детски нозе.
Със букетче цветенца набрала,
онемяла от красота,
нито пила вода, нито яла,
аз седя ли, седя ли, седя....
И накрая подсети ме татко-
да се връщаме, ще се смрачи.
Пак на лифта и вятърът сладко
се увиваше в мойте коси.
Колко беше прекрасно и просто!
А над нас - светлосиният свод.
И до вилата стигнахме после...
Спомен, стигнал, за цял живот.
19 февруари 2021г., София
Росица КОПУКОВА
Препоръчани коментари