Премини към съдържанието
  • публикации
    408
  • коментари
    110
  • прегледи
    13140

За този блог

Журналист,писател,астролог.Не се влияе от прости и зли хора,цени интелигентните,интересните,с отношение към изкуството и културата.Софиянка по произход ипо местожителство.

Публикации в този блог

 

КЪДЕ Е НА ПОЕЗИЯТА ХРАМЪТ?

Къде е на поезията храмът? Дали е в дворчето на мойта вила или сред планината ,извисила копнеж за стихове, облечени във лято? Дали по път ме среща и възражда, за час от бъдеще се появява, във редовете приказно изгрява и щедро своите идеи ражда? Дали снове из други континенти и аз я преоткривам ненадейно? Къде е всъщност изворчето нейно, отдето черпят толкова поети? Дали е из ефирните градини, които плуват в друго измерение, оттам ухае и на вдъхновение, дошло при нас от

Росица Копукова

Росица Копукова

 

ПЪТ НАГОРЕ

Обичам да превземам върховете, насън ми се подава и наяве, загатва ми се и че враговете ще тънат в дарбата ми. Да е здраве. А аз вървя нагоре и нагоре- красиво е и хората са други, поели раници на битието и осенени с Божии заслуги. Сама не искам да съм, ще е скучно, отдолу завистливите да пеят, нагоре слънцето да аленее и само чудеса да ни се случват. Но не да съм сама със ветровете, да има покрай мен душици сродни и нека с поривите благородни да се намираме по върхове
 

ЗАЕДНОСТ

Успяват птиците на юг да отлетят и после да се върнат - те са ято, успяват мравките в студа да се спасят, та те се грижат за дома си заедно. Успяват и пчелите да направят мед, защото до една се трудят общо, а висшият човек дели наред и прави от възможно - невъзможно. В самоирония живеем май и докато се правим на велики, там нейде, от могъщия безкрай ще ни почистят - малки и безлики. И все пак в бурите е милостив Всевишният, а ние тук се губим

Росица Копукова

Росица Копукова

 

СЪЩАТА НЕМИРНИЦА

Същата немирница съм аз, та макар на шестдесет години? Да ги крия ли? Те час по час си вървят, през време и руини. Господ ми поддържа младостта, не козметиката изначална, тя, природата ми е добра и съм просто много благодарна. Гледам все, душата на дете да не ми личи, все пак съм дама, но немирницата в мен снове няма ни лъжа, нито измама. Мисля си, че Господ ми е дал всичко, за да мога аз да пиша, иск
 

ПИТАНЕ

Небето ли се отразява в ручея или това е моята душа? Бистро свети в планината многозвучие и охлажда моята ръка. Красотата се събрала в малкото и през времето тече като игра. Слънце си играе смело в шарките на поляната с божествени цветя. Някъде посочва ми пътеката, че е пълно с още чудеса. Трябва да поема аз полека, скрити са в целебната гора. Но не бързам. Искам от природата всичко дадено да усвоя. Ручеят ми пее от високото, стига ми до к

Росица Копукова

Росица Копукова

 

ДАЛИ?

Дали съм толкова прозрачна като планинската вода и мощна като водопада, когато искам да струя? Дали съм толкова прекрасна като примамлив хълм зелен и като него свежа, ясна, дори да газят и по мен? Аз все се питам и не зная, ала по нрав съм планина. В тревата ще се величая, със цветовете ще цъфтя. Тя все привлича ме със нещо, тя бряг е и е стръмнина. Тя мене гледа, аз - отсреща и мерим ръст и виси

Росица Копукова

Росица Копукова

 

ТАНЦИ, ТАНЦИ

Когато делникът ми беше щур и млад, танцувах върху дансинг като луда и смайвах целия останал свят, и правех по салони малко чудо. Въртях се в рокендрола и туист и стенеше под вихъра паркета, изкарваха ме честичко на бис като дошла от някоя планета. Ала какво не прави възрастта: проскърцва в стави и морални норми и пак танцувам, ала не така, разнасям се, но в по- нормални форми. Утехата се крие във това, че някои и досега си спомнят, танцьорката ,отпреди n....лета, коят

Росица Копукова

Росица Копукова

 

КРАЙНОСТИ

Лявото е ляво, а дясното е дясно, по средата - е направо. За себе си отдавна съм наясно, че точно там е право. И лъкатушното не е добре, прилича на кръжец на насекомо, а аз обичам смелите и те делят простора - горе и надолу. Стрелата ми е символ на живот, тя цели там, където подобава. Не спирам насред път да мисля ход, от Бога всичко мигом ми се дава. Но да пребъда в справедливостта, признавам си, невинаги е лесно. Но все направо, с думи на у
 

ВЪПРОС

От коя ли планета се спускам със изчистена памет - дотук, за уроците земни, изкусни, дето аз ще науча напук на желания, битки и страсти, във посоките води ме Бог, искам вечно със някой да срасна, а е преходно, в ден светлоок отпътуваш във друга посока, с други цели по земния път, уж съм мъдра и много дълбока, но внезапно ме грабва светът. И вървя, правя своите грешки, после всичко приключва и пак тръг
 

ПРЕДЗИМНО

Как е красиво морето, когато е пусто. Само дива природа, солен автограф. Своя музика свири. Зората настъпва, а денят съизмерва със него капризи и нрав. Аз обичам да бродя самичка по плажа и да търся напред хоризонта студен. Нейде крият се приказки, светят миражи и залязва в душата ми морски рефрен. А къде ще осмисля морето със хора? Просто лятото има свой образ и чар. Есента ги изпраща със всички химери и остана морето - мой верен другар. И пристиг
 

СИТУАЦИЯ

Дойде във нашия квартал производител, на наше сиренце и масълце, цени прилични, може всеки жител да си закупи родно от сърце. Загубих ума и вкуса си спомних на наша мандра, българския вкус, и кашкавалчето е наше, Боже: - Момче, навярно Бог те пусна тук! Не ща ям аз вече европейско нито от Брюксел, нито от Париж, нито от Немско, нито от еврейско, нито от Турско или от Дръндиш. И вием се така, една опашка. И
 

ИСТОРИЯТА НА МОЕТО ПАЛТО

Беше хладен и златен октомври, умаляло ми беше палто, но запазено, сякаш шедьовър, чудна кройка. Реших, за добро да го дам на жена с три деца, ниски доходи, тя - продавачка, да се топли през зимата зла. И го дадох, но шефът я смачка. Той видял този дар и решил, че го нося аз за магазина, тутакси й го взел с поглед мил и продал на клиентка безименна. Онемях. Исках разговор аз да направя със него по - после
 

МЪГЛИВО

И нищо от това, че е мъгливо. И зад мъглата има хоризонт. Дори да се не вижда всичко живо, в душата ти кипи, кипи живот. И те притегля в топла малка стая да създадеш идея за творба, а ангел ще я отнесе в безкрая и ще я впише сам във вечността. Завеса от една домашна сцена- мъглата сътворява сериал, дано да бъде хубава вселена, за да си спомняш как си поживял. Дъждът ще повали и ще извае на струйките посока
 

ДУМИТЕ

Можеш ли да бъдеш сам? Не можеш, когато думите твориш в произведение. Само тишината те разбира в това необозримо осмотрение към светове, емоции и страсти, към чувства, и сюжети, и идеи. Тогава думите като причастие се нижат в разкази или в куплети. Според така осмисленото време, както душата ти го преоткрива. И ражда се роман. Или поема. И доказателство, че теб те има. Защото Бог напусто не раздава таланти, да осъмнат без посока. На думите бе
 

МУШМУЛАТА В ДВОРА

Мушмулата в двора как израсна, някъде от топлите страни мама я намери, дядо страстно с две лопати там я засади. Хич не вярваха, че ще се хване изпод хладната ни планина, казаха си: " То, каквото стане!". Стана хубавица от дъжда. Той довърши работата явно, но си мисля, някой я крепи, дядо или мама, не е ясно, тя обаче мушмули роди. И от малка беше плодовита. Старите дървета надлетя, има плод: бол ябълк
 

ВЛАГАТА

Запалих пламък днес, за аромат от изгоряла шума, мисли, страсти, излишъци от моя малък свят да прегорят със моето участие. И всичко беше кротко и добре- под клоните пожарът беше скромен, без вятър под следобедно небе, без разхвърчаване на буен огън. Отдолу влагата поддържаше баланс от дъжд , навреме овлажнил земята, и ето - пламъкът е моя шанс да постоя със него при тревата. Горя красиво, сам си догоря. Аз хвърлих му две кофи - за идея. И под

Росица Копукова

Росица Копукова

 

УГОВОРКА

Лятото се уговори с есента да получи малко дни подарък, Бог научи, но си замълча и студът отложи за нататък. В София пътува любовта с тениски и леки панталонки, якенца се носят под ръка и въртят се, и въртят смартфони, пращат се целувки надалеч или просто случват се в метрото, никой не желае зимна сеч, делникът задвижва колелото, сякаш не октомври иде пак, в топлото листата кротко падат, има уговорка, има знак да гостува циганското лято.

Росица Копукова

Росица Копукова

 

18 ГОДИНИ БЕЗ МАМА

НА МАМА Аз знам, че си допусната до Бога- ти беше непритворна и добра, Бог знае, че без тебе аз не мога, но свикнах да живея и така. Аз дълго пазих твоите предмети, а после пък на други ги дарих, защото исках в нечий дом да свети, което бе за мен света светих. Отидох при безжизнения камък, от твоя образ благо озарен и паметникът е за мене замък, макар да е безмълвен и студен. Любим човек да губиш на земята е неизбежно в някой земен час,

Росица Копукова

Росица Копукова

 

ЕДИН ВЪПРОС

Един въпрос витае във Вселената: защо не устоява любовта на времето, промените и славата и все по- често си отива тя? Какво, като в мечтателите стихове напира жаждата за красота, а във реалните ни земни мигове проблем е неизбежен: трайността. И ни звучи като една утопия под сянката на вечната тъга. Въпрос без отговор, а и без логика: защо умира бързо любовта? Назад, като се върнат поколения, тя по- щастлива сякаш е била, вървим напред в косми

Росица Копукова

Росица Копукова

 

НОСТАЛГИЧНО - 2

Душата ми не е настроена за есен и лято свири още първата цигулка, дует на двора с щурчовата песен си правим , щото на един акъл сме. Вълна се плисва нейде от морето и чак до София със миди ме залива, получих три рапана аз колетно за огърлица - морска и красива. Мечтая си за старите си шорти, за блузка на цветя и за сандали. Прибрах ги, всичко подредих по ноти, но пак не съм завършена и цяла. Живеят в мене всичките сезони, по своему вълшебни и б

Росица Копукова

Росица Копукова

 

НОСТАЛГИЧНО

Жълъдите пазят слънцето на юли, светят като злато, скрито под дъба, орехите падат, вятърът ги брули, залезът се спуска бавно по гърба пак на планината и със дъх на есен ароматно падат крушите навън, още се долавя щурчовата песен, времето е топло като в топъл сън. Грейват поетично звездните пространства, пълна е със лято моята душа, търси хубав спомен, иска да митарства, боса, по сандали. Как да си внуша, че е време вече роклите да сменям, сламен

Росица Копукова

Росица Копукова

 

ДОРИ И ЧЕРНАТА ДУША

Дори и черната душа си има слабост, дали е птица, струна или стих, дали картини или друга радост, но всеки има си света светих. Сърцето е едно и там живее божествен кът, дори във самота. И черното в човека ще светлее със скрита, в дълбините, белота. На всекиго Бог дал е къс магия, магия бяла за прекрасността, дори да пускат тъмната стихия човеците обичат светлина. Вселената е много милостива, а хората копаят си злина, дори и в черната душа е

Росица Копукова

Росица Копукова

 

МЪЛЧАНИЕТО СЪЩО Е ЛЪЖА

Мълчанието също е лъжа, когато крие гнусна биография, когато крие тонове вина и тя завършва в мрачна епитафия. Когато покрай лустрото кълни червиво семе от червиви делници, не се прощават толкова злини, не се и смилат като в бяла мелница. На друг да искаш да повличаш крак, който край тебе просто място няма, това е подъл и кощунствен знак от непростима някаква измама, която хората подвежда и руши на други л

Росица Копукова

Росица Копукова

 

БАЩИН УРОК

Едно запомних от баща си: " Пази се от излишни думи, не казвай, нито ги изслушвай, защото просто не си струва". Разбрах полека, че е вярно. Или във клопка те оплитат, а истината е полярно далеч от думи пренавити. Освен това са и фалшиви. Най-кратките са и най-ясни. Устойчиви и изпълними. Останалите са опасни. 16 септември 2019г., София Росица КОПУКОВА

Росица Копукова

Росица Копукова

 

АКВАРЕЛНО

Зорница се явявам в нечий свят, която на мъжа му свети в пътя и прави го по- ярък, по- богат, щом вихрени събития въртят се. Не съм за маса само питие, било мартини или руйно вино, красива вечер - да, това добре, но има нужда от небе във светлосиньо. И не обичам с низ от мрачина той да обгражда светлия ми облик, зорница съм, такава съм жена, откликваща на нежен искрен повик. Дори не пиша песен за страстта

Росица Копукова

Росица Копукова

×
×
  • Добави ново...