ЧОВЕКЪТ - СОВАЛКА

 

Пътувам си аз днес в трамвая, качва се жена и един скромно облечен мъж й прави място да седне. Явно, познаваха се.

- Как си, какво правиш, Стефчо? - попита жената.

- Обикалям институциите. Ей на, от социалните в общината отивам , оттам към Социалното министерство.

- Защо?

- Защото съм подал молба за социални помощи за отопление, а нямало пари. От социалните ме мотат в пощата, от пощата ме връщат в социалното и аз накрая, луднал напълно, Ленче, отивам към Социалното министерство.

-Защо не се обади по телефона? Няма да те пуснат да влезеш, долу ще ти посочат вътрешен телефон.

- Не става с телефон, Ленче. Ще викам, ще крещя. Депутатите си потвърдиха заплатите, а за нас пари няма, бедните хора.

Ленчето се огледа малко притеснено, да не го вземат за хахо нейният познат, после се наведе и тихичко му прошепна, че и тя слиза на същата спирка и нещо ще му каже като слязат.

Досетих се, че искаше да го успокои. Явно Стефчо не беше на себе си и тя с женска интуиция се бе досетила, че нищо друго няма да стане, освен да го изгонят.

Да го вземат за смахнат, а той не беше.

Стана ми жал за човека. Очевидно беше нуждаещ се и се бе шашнал не на шега.

- А иначе как си, ми кажи, освен този проблем?

- Как, Ленче? Пенсия малка, тичам насам - натам, който се нуждае, помагам, поправям, знаеш, да капне някой лев. Ама то нищо не е, ще студувам, Ленче. Плаша се, да знаеш. Нема такъв народ да трае, Ленче. Нема като нас, да знаеш, душо.

И той разпери ръце.

- Народ такъв има, ама нема такава държава, Стефчо.

Дойде моята спирка. Слязох.

Каквото и да чуя повече, то нямаше да е от значение.

23 август 2021г., София

Росица КОПУКОВА