СТАРИТЕ МЕБЕЛИ

Доста различни бяхме ние, моите родители и аз в миналото от роднините ни в Ниш,Сърбия, например.

Още много преди нас, преди по София да се пръкнат умопомрачителни частни къщи, те имаха красива триетажна къща с прекрасни щори, тераса на третия етаж, вместо покрив, басейн и алпинеум в двора, лукс ограда и автоматичен гараж и баш зетя, Директор на завод " Застава" ,го взимаха с кола и шофьор.

По сръбско се живееше волно. Караш, пиеш бира, магистрали хубави, катаджии няма и ние, смаяни с майка ми от подобни лудории, се чудехме на зетя: " Ова не е бугарско, Наде. Ова е Ниш". така се майтапеше той с майка ми.

На всяка щерка - етаж, на старите - етаж, вътре обзавеждане....падаше ни шапката, ами не стига това, ами и всяка година нещо се подменяше.

Я мебели частично, я картини по стените, ама нови / " Узми, Наде, па носите по Софию!"/. И ние узмехме две, та още са ни спомен.

А у нас мебелите са с история.

Не че не можехме да си го позволим. Ще излъжа, да кажа. Ама всяка мебел е купувана с мерак, с вкус, с обич и такова ураджийско сменяне при нас нямаше.

А което ни идваше в повече - хоп, при роднините, не на стълбите за при контейнера.

Друга бира бяха нашите роднини. Братовчед на дядо ми, от Битоля, женен за сръбкиня в Ниш. Те си траят и гледат внуците,а младите щуреят.

Пък едната дъщеря се ожени в градче наблизо - и там триетажна къща, и там летят мебели и ежегодни подобрения, и там коли се сменят.

Сега и у нас стана така - по София и наоколо.

Но тук на шепа хора стандартът им е висок, а в Сърбия - на повечето хора.

Тук отиват по чужбина и не се връщат, там - връщат се.

Друг манталитет имат. И магистрали имат. И не страдат излишно какво ще правят близките без тях, защото така са свикнали. Днес ги има, утре ги няма - по света, после пак ги има.

Ние си нямаме такава нагласа като народ и може би затова и драматизираме повече.

Но не крадат, уважителни са, трудят се и добри заплати имат, и пак ходят навън.

И не взимат на сърце като мен колко пъти ще сменят, пък дали въобще да ги сменят мебелите.

Имаха и вила. Едноетажна, но голяма, с гаражи. И тя обзаведена де лукс. И там сменят , каквото им омръзне.

За разлика от при нас с общоприетите делби на имоти, там ходят общо, за компания. И къщата не беше делена. Всеки си знае, разбираха се дружески.

Кой е прав, не знам, но ние така не можехме, поне не мама, татко и аз в миналите години, та досега.

Росица КОПУКОВА