Поезията на едно цвете

Ана Дьо Ноай ( 1876-1933)

Стиховете на Ана Дьо Ноай отдавна са заели мястото си в „златната книга” на френската поезия. Но за нас е по-интересно друго – в жилите на тази гениална френска поетеса тече и българска кръв. И то не на кого да е – графиня Ана дьо Ноай е пряка потомка на големия род на Софроний Врачански.

„С матовото си лице, което напомняше цвят на мрамор, с големите си пламенни очи, с орловия си нос, с нежността на чертите си, с леката си изящна походка, с чистия си метален глас, където и да влезеше, мадам Дьо Ноай спечелваше веднага сърцата на всички. А щом заговореше, високият й, богат на нюанси, почти пронизващ глас бързо приковаваше общото внимание с повелителния си авторитет” - пише Едмон Жалу в „Нувел Литерер” през май 1933.

Но не само ослепителния й чар и духовното й излъчване привличат едни от най-известните френски писатели. Анатол Франс, Едмон Ростан, Марсел Пруст, Пол Валери, Жан Кокто, Колет и мнозина други ценят преди всичко спонтанния й лирически талант, озаренията на нейната поезия, продължаваща и извеждаща на ново равнище традицията на романтизма.

Нито един от знаменитите й предшественици не е творил сякаш в състояние на такава пламтяща възбуда. Ако навремето романтиците жадуват трескаво за екзотиката на Изтока, поетесата, която таи във вените си жарката сладост на източното слънце, не случайно насища френската поезия с упояващия аромат на българска роза. Както розите са омагьосали сърцето на Балканите и са дали името си на цяла долина, така и Ана Дьо Ноай остава сред пъстроцветието на френската поетична градина със сиянието на една странна роза.