Забравена...

Напоследък не съм съвсем на себе си обаче.Главната причина е именно незнанието.За момент бях си помислила, че знам, но се оказа, че не съм толкова сигурна...изобщо страшна бъркотия, абсолютен хаос, отврат.

Ето, на всичкото отгоре пиша тук само след някакви дни, дори не знам защо.Може би пък не искам да знам, знам ли...

Оправям се прекрасно напоследък; поради простата причина, че си затварям очите за всичко, което не ми е по вкуса, а хубавите неща си ги повтарям до втръсване.Преди два месеца една случка, придружена от странен природен катаклизъм, разтърси живота ми отново, при условие, че дори не беше толкова голяма.Сега ме е яд затова, но вече е късно, свърши се.Така или иначе още се тормозя понякога; и как не?Не ме шокира толкова случката, колкото начинът, по който се случи.Беше не ирония, а чист сарказъм на съдбата.Или може би трябваше да го предвидя? Трябва да свикна да внимавам какво си пожелавам, трябваше да го схвана още миналата година на онзи пети април.Април.Ама че месец.

Животът ми май е претърпял безбожно много промени напоследък, все повече и по-ясно схващам това.Радвам се, че е така, радвам се, че превъзмогнах най-лошото.Никога нямаше д ауспея без сестра си и благодаря на всичките там велики сили, че я има...

...обаче напоследък се чувствам като някаква тънка завеска, мяткаща се като свободен електрон из времето из пространството.И през мен минават мислите, чувствата, вярата, минутите, и часовете, и...нищо.Нищо не се случва.Нищо не става.Застинала съм някъде насред пътя си, чувствам се твърде самотна, макар че не съм, изоставена, а може би трябваше да бъда.И това ме обърква, защото нещата не са такива, че да извикват подобни чувства.Все пак така се чувствам.Не постоянно, ако сте си го помислили - не се чувствам депресирана или нещо от сорта.Просто на моменти чувствам някаква гадна празнина отвътре.Все едно съм пълна със студен и сух морски пясък.Не знам дали ме раазбирате.А и ми е все едно.Вкусът на пясък явно ще ме преследва вечно, също като едно име като един човек.Отвращавам се от факта, че това ме разсмива - защото не е нормално, нали?Но иронията, или сарказмът, или може би напълно логичното стечение на съдбоовните обстоятелства ме забавлява.Нали всички хора това искат?Желанията им да се сбъдват?...