За този блог

Ето до какво водело безсънието?...

Публикации в този блог

Тамзин

Here comes the sun...

Да.Мисля, че слънцето изгря.Чувствам се щастлива.Мисля...че вече знам.Да, знам.Знам толкова много неща...и това ме прави щастлива.Щастлива!

В отговор на коментара:Не, не мисля, че беше защото не се познавам...itwasntme.gif Познавам се повече от прекрасно...и действията ми не ме изненадват.Знаех коя съм.Просто всичко останало ми се губеше...иии...сега не бих могла да пиша, знаеш причините, но кога, дъ хел, ще се видим?Четох в дневника ти някои доста неприятни и...депресирани неща.Имаш нужда от голяма доза оптимизъм на оранжеволилавосиньоорамбозови таблетки sun.gif.

Винаги има причини да обичаш живота си!Каквото и да става.Бъди щастлив, когато слънцето изгрее сутрин, защото това е прекрасно, и е прекрасно, че всяка вечер залязва - защото това значи, че те чака нов изгрев.И бъди щастлив, когато вървиш по улицата, между всички онези хора в сиво-черни дрехи, с намръщени лица ис шапки захлупени до очите.Недей да ставаш като тях!Недей да изпускаш най-хубавото.Вгледай се между тези сиво-черни точки, вгледай се, и ще видиш, че между тях е пълно с причини за щастие.И ти ще ги видиш, за разлика от тях.Послушай ме.Как ми се иска да можех да те видя, за да те накарам да го разбереш!

Тамзин

Забравена...

Напоследък не съм съвсем на себе си обаче.Главната причина е именно незнанието.За момент бях си помислила, че знам, но се оказа, че не съм толкова сигурна...изобщо страшна бъркотия, абсолютен хаос, отврат.

Ето, на всичкото отгоре пиша тук само след някакви дни, дори не знам защо.Може би пък не искам да знам, знам ли...

Оправям се прекрасно напоследък; поради простата причина, че си затварям очите за всичко, което не ми е по вкуса, а хубавите неща си ги повтарям до втръсване.Преди два месеца една случка, придружена от странен природен катаклизъм, разтърси живота ми отново, при условие, че дори не беше толкова голяма.Сега ме е яд затова, но вече е късно, свърши се.Така или иначе още се тормозя понякога; и как не?Не ме шокира толкова случката, колкото начинът, по който се случи.Беше не ирония, а чист сарказъм на съдбата.Или може би трябваше да го предвидя? Трябва да свикна да внимавам какво си пожелавам, трябваше да го схвана още миналата година на онзи пети април.Април.Ама че месец.

Животът ми май е претърпял безбожно много промени напоследък, все повече и по-ясно схващам това.Радвам се, че е така, радвам се, че превъзмогнах най-лошото.Никога нямаше д ауспея без сестра си и благодаря на всичките там велики сили, че я има...

...обаче напоследък се чувствам като някаква тънка завеска, мяткаща се като свободен електрон из времето из пространството.И през мен минават мислите, чувствата, вярата, минутите, и часовете, и...нищо.Нищо не се случва.Нищо не става.Застинала съм някъде насред пътя си, чувствам се твърде самотна, макар че не съм, изоставена, а може би трябваше да бъда.И това ме обърква, защото нещата не са такива, че да извикват подобни чувства.Все пак така се чувствам.Не постоянно, ако сте си го помислили - не се чувствам депресирана или нещо от сорта.Просто на моменти чувствам някаква гадна празнина отвътре.Все едно съм пълна със студен и сух морски пясък.Не знам дали ме раазбирате.А и ми е все едно.Вкусът на пясък явно ще ме преследва вечно, също като едно име като един човек.Отвращавам се от факта, че това ме разсмива - защото не е нормално, нали?Но иронията, или сарказмът, или може би напълно логичното стечение на съдбоовните обстоятелства ме забавлява.Нали всички хора това искат?Желанията им да се сбъдват?...

Тамзин

So, I'm back.Enjoy it...

Това няма да е сред най-дългите ми постове.Нямам идея защо се сетих за този дневник, но ме израдва мисълта да пиша тук...въпреки че не се надявах още да го има, смятах, че са го затрили.Хауевър, хиър ай ем.Писала съм запоследно преди седем месеца.Забавно, това число все се навира където трябва и не трябва...Ами да, нека ви кажа как се чувствам.Преди време едно скъпо з амен същество ми каза, че се чувства като дете, на което са му взели подаръка за Коледа - ето така се чувствам сега и аз.Изключвайки това, съм добре.Имам предвид, подскачащо - щастлива съм, отегчена до смърт от проблемите си и именно затова ги пренебегвам.Тралала.Преди малко си писахв дневника в Хекса...и, да.Да ви е ясно, че скоро ще пратя това и няма да се вясна в близките месеци.Или години.Видях снимката, която съм сложила тук преди седем месеца и май за пръв път сериозно ми стана ясно, че онази, дето е пуснала в употреба този дневник, не съм била аз.Явно съм се променила твърде много за това време.Чувствам се безоблачно студена.И безсмислена.О, и да, смених името на дневника.Животът ми евече не е театър и в него няма нищо наистина невидимо.И няма сенки.Има само безоблачност, и онзи студен прлетно-есенен въздух, който се усеща след пролетно-есенните дъждове...Вече отдавна не позвам зеления наклонен шрифт никъде.Не ми се ще д амисля каква съм била някога точно сега, но натам клонят мислите ми, мое би защото само онази моя аз е писала тук досега.Е, сега това се променя - и промяната е хубаво нещо.И няма представа защо всичко излгежда някак сдухано в този пост, защото не се чувствам така.Просто писането сега не ми върви.Някой ден пак ще пиша, предполагам ^^.Само три думи за край.Без да знам защо, аз не знам нищо...знам само коя съм, но и това не искам да знам.Обичам живота си.

Тамзин

03.05.07.

четвъртък

20.50ч.

Какво стана с мен...за втори път пиша тук.А вече бях отписала тоя дневник от възможностите за губене на време.Да, явно съвсем съм се хумнала, но какво да се прави.Налага ми се да се трая.В крайна сметка, това съм аз...Нищо, че ако не бях аз, вероятно щях да мразя себе си от цялото си сърце.

И ако сте си помислили, че в горното има някакъв скрит философски смисъл, който трябва да търсите - излъгали сте се.В това, което пиша, няма абсолютно никакъв смисъл, който някой смъртен (е, може би с изключение на един-двама...или трима.Четирима най-много) би разгадал.Какво остава пък този смисъл да е философски.А и , честно казано, зависи все пак какво разбирате под думата Смисъл.Тя си е...разтегливо понятие.Може да тръгнеш от смисъл на живота и да стигнеш да смисъл да си срешеш косата 11ти път за деня.И каква ще е разликата?Че едното се отнася до по-дълъг период време, предполагам.Все едно.Защо, по дяволите, ме карате да се мъча да мисля?!Току-виж съм успяла и какво бих правила тогава, а?Не ме е срам.

Поздравявам някои хора с Poets of the Fall - Maybe Tomorrow is a better day.

Ето, че пак стана девет вечерта.А аз уж смятах да се прибера и цял ден да спя.Понеже не съм се наспивала от...а бе тоя път не е от толкова дълго като обикновено, но пак адски много ми се спи.Така и не разбирам, как винаги успявам да си намеря да изляза с еди-кого си, да се обадя на някого, да чета нещо, да се тъпча с нещо, да пиша нещо...и така и не успявам да си легна като се върна.Но все пак, първата смяна си има и добри страни.Например поничките.Имам предвид, тези на колхозния.Защото когато съм втора смяна и се връщам, винаги е вече затворено.А сега не е.И мога да се тъпча с понички.Което си е голям плюс и бих казала, че дори компенсира донякъде раното ставане и факта, че по цял ден ходя като зомби.А зомби, което обича понички си е атракция, в крайна сметка...

Ъхпу.Защо ли пък кръстих този дневник точно така.Можех да го кръстя с нещо по-поетично...например 'Театър на невидимите понички'.Маакар че това май е твърде трагично.Понички, които не можеш да видиш.Как тогава бих могла да се натъпча с тях?А защо говоря само за тъпчене?Слава богу, че на практика (и на теория, всъщност) тъпченето не ми се отразява.Иначе досега нямаше да съм 45, а 95 кила.Предполагам, де.Зависи.Кога точно поничките ще ми писнат и...

От колко време пиша за поничките?Да, няма никакво съмнение, хумнала съм се.Въпреки че аз и преди си бях хумната.Сега вероятно...знам ли!Кой знае какво съм се направила.Вече не мога да си имам доверие за нищо.Току се оставя да подраскам малко в някой блог и взема, че изпиша половин километър букви за поничките.Не че не обичам понички, де, просто...ъх!Няма да пиша за поничките!Няма!Пък!

Няма да пиша изобщо.Поничките са зли.Ето, нъц им.

Тамзин

13.04.07.петък.20.26ч.Реалността надминава всички фантазии, защото се изживява.Това е то, само тук ми оставаше да си направя дневник.Не ми стигаше Хекса явно.И то на петък 13ти - типично в мой стил.Пък и петък 13 винаги ми е бил хубав ден.С едно изключение.Но аз не съм злопаметна (пиша това за втори път днес.Или трети?).Но както и да е.Въпросът е, че все пак реших да пиша тук.Това ще бъде моят трети дневник, така че не може да се очаква да пиша и тук, след като съм писала в други два.Тези два са книжният ми дневник, и дневникът ми в Хекса, и без двата просто не мога.Така че е много малко възможно да развия такива чувства и към този.А и никога не ми е било особено уютно да пиша в блог, просто не ми върви писането в интернет, ако не е в Хекса.Но реших да подложа това сис свойство на изпитание, като започна поредия експериментален дневник.Този път тук.Стискайте палци този блог да просъществува.(да, свикнала съм да говоря на предполагаемите няколко човека, които предполагаемо четат дневника ми, защото в Хекса знам, че все се намират такива.За тук не мога да съм сигурна, че и един го чете, но няма да се отказвам от навика си, я.)И понеже нали е първи път писане в дневник, повечето хора се описват в такива ситуации.Аз никога не го правя.Когато започнах да си водя първия книжен дневник в трети клас, го започнах защото бях гладна (не питайте) и той започваше с 'По дяволите, колко съм гладна.' . В останалите също не съм се описвала на специално място, не съм го правила и в онлайн дневниците си.Няма да го направя и тук.По никакъв начин не чувствам този дневник по-специален, че да го направя.Дори напротив.Но ще ви кажа откъде идва никът ми, понежеможе и да ви се стори странен (а а ко е така, то спокойно - аз съм по-странна от него.) Идва от книга на Питър Бийгъл, която се казва именно Тамзин.И е защото аз се влюбих в тази книга.Както никога не съм обичала друга книга, а, вярвайте ми, аз доста съм прочела.И правя този дневник, може би главно заради един човек, на когото много държа и той също има дневник тук.А трябва все някак да се свързваме, нали?Надявам се той да се сети кой е.Ако не - когато мога, ще му кажа.Ето, знаех си, че така ще стане.Аз просто не мога да бъда такава, каквато съм в Хекса, на друго място.Защото когато вляза в дневника си там, колкото и да съм сдухана, започвам да пиша някакви абсолютни глупости, да осмивам самата себе си и в крайна сметка се поолучава нещо, на което човек може да се хили до пръсване.А тук, например, в момента никак не съм сдухана, но пак като препрочитам написаното, то ми изглежда сякаш съм го писала в някакъв доста депресиран период.И идея нямам защо е така.Може би...може би с времето това ще се промени.Или може би е така, защото в Хекса вече съм изразходила всичката си идиотщина за момента, а тук не ми остава друг избор, освен да съм отчайващо сериозна.Та, да.Относно заглавието на дневника ми, то идва от едно ме си хрумване и нямам представа защо написах него.Може би защото първо то ми дойде наум.Ще разбера някой ден, предполагам.Но аккто и да е.Сега спирам.Може би ще пиша пак.А може би не.