пеперуда

Той не знае как се чувствам. Не знае какво ми е. Или поне се прави, че не вижда и не разчита отчаяните ми действия. Не го пожелавам на никого. Това чувство… Когато мине покрай мен, понякога го виждам само с периферното си зрение. И тогава, още преди мозъка ми да е разпознал образа му, в стомаха ми запърхват прословутите пеперуди. И не само пеперуди… Цялото ми същество изтръпва. Самото усещане, че покрай мен минава човекът, след който целият свят няма смисъл, и който всъщност би могъл да бъде целият ми свят, ме разтреперва… Той… Единственият, заради когото съм забравяла за минало и бъдеще за часове наред. Бих направила всичко, ако знаех, че съм негова и ако знаех, че и той изпитва същото. Ако имам това усещане отсреща, няма да искам никой друг и нищо друго няма да има такова значение, но не е така. Мога да го следвам, мога да се появявам там, когато има нужда от някой, но защо да го правя, след като самият той рядко изпитва нуждата от мен? За него аз съм като никоя друга, но не съм достатъчна, не съм единствената и може би никога няма да бъда. Безнадеждно обсебена съм от него и малкото не ме задоволява. Не ми остава друго, освен да пусна тази пеперуда да отлети от ръката ми и да намери щастието си. Може би някога, някъде тя пак ще кацне при мен и ще иска да остане за по-дълго… може би преди нея ще дойде друга, която няма да иска да си тръгне… а може би някой ден аз ще бъда нечия пеперуда…