• публикации
    10
  • коментари
    5
  • прегледи
    2363

За този блог

Публикации в този блог

Ashantitu

Lately...

Напоследък, все по-често се усмихвам по задължение.

Напоследък, все по-често разбирам, че хората около мен са фалшиви.

Напоследък усещам, че когато се обърна „приятелите” ми започват да си шепнат.

Напоследък, все по-често виждам злобни изражения, застинали по лицата на хората.

Няма как да не се запитам, дали потребността да бъдеш човек изобщо може да бъде категоризирана като адекватна на ежедневието ни?

Ashantitu

...

Порастнал си отдавна, вече си голям и отговорен... Не знаеш каква е причината да направиш нещо, ако нямаш желание? Не го прави. Кого мислиш, че ще разочароваш? Ако отговора е себе си, значи си длъжен...

Ashantitu

пеперуда

Той не знае как се чувствам. Не знае какво ми е. Или поне се прави, че не вижда и не разчита отчаяните ми действия. Не го пожелавам на никого. Това чувство… Когато мине покрай мен, понякога го виждам само с периферното си зрение. И тогава, още преди мозъка ми да е разпознал образа му, в стомаха ми запърхват прословутите пеперуди. И не само пеперуди… Цялото ми същество изтръпва. Самото усещане, че покрай мен минава човекът, след който целият свят няма смисъл, и който всъщност би могъл да бъде целият ми свят, ме разтреперва… Той… Единственият, заради когото съм забравяла за минало и бъдеще за часове наред. Бих направила всичко, ако знаех, че съм негова и ако знаех, че и той изпитва същото. Ако имам това усещане отсреща, няма да искам никой друг и нищо друго няма да има такова значение, но не е така. Мога да го следвам, мога да се появявам там, когато има нужда от някой, но защо да го правя, след като самият той рядко изпитва нуждата от мен? За него аз съм като никоя друга, но не съм достатъчна, не съм единствената и може би никога няма да бъда. Безнадеждно обсебена съм от него и малкото не ме задоволява. Не ми остава друго, освен да пусна тази пеперуда да отлети от ръката ми и да намери щастието си. Може би някога, някъде тя пак ще кацне при мен и ще иска да остане за по-дълго… може би преди нея ще дойде друга, която няма да иска да си тръгне… а може би някой ден аз ще бъда нечия пеперуда…

Ashantitu

розовите мечки

Звън на камбани в ушите на слепите -

води ги.

Трепкаща сянка изчезва със утрото -

моли се.

И плачът на дете -

като приказките за лека нощ, които те държат буден с дни.

Като писъкът на дъжда срещащ напуканата ненаситна земя.

Трябва да изтрия лошото в себе си, както направих със спомените за лошото в останалите.

Знам себе си.

Знам смисъла.

И за теб знам доста...

Вече знам и за розовите мечки.

Сбръчкани мисли.

Важен е мирисът на трева.

Гола пред теб.

Кълва от ръцете ти.

Смях.

Замерваме се с буци страст.

Ashantitu

наш

Днес не ми е ден... нощ ми е. Нощта е красива... небето полива очите ти със сребърната светлина на хиляди малки звездички, за които денят е само слух, а слънцето - герой от приказка. Твоите очи обаче. По моите е студеното мониторно сияние. Ще се учудиш колко е малка разликата. Толкова малка, колкото между това да обичаш и да си мислиш, че обичаш. Толкова малка, колкото между това да си красива и всички да си мислят, че си красива. Толкова малка, колкото най- малките неща в живота ни, от който толкова много се оплакваме и който в крайна сметка е ужасен, но шарен. Шарен и единствен... и наш.

Ashantitu

той

Дадоха му тяло. Дадоха му глава. Дадоха му очи и уста. После му дадоха ръце и той започна да взима сам. Получи огъня и започна да пали всичко около себе си. Реши, че изкарва прехраната си сам и беше горд. Стана центъра на Вселената. Създаде нещо важно и се самоуби. Може би някой трябваше да му даде и мозък. Няма ли дефекти? Не вижда ли, че нещо се е объркало с него. Не трябваше да стане така. Свикна с мястото на нещата. Свикна с мислите на хората. Къде е, по дяволите? Всичко около него започва да му става ясно. Само не вижда къде стой той в цялата тази каша. Тишината е покрила миналото, за да не лъсне нищо, от това, което трябва да знае за произхода си. Истината важи само за онези, за които е измислена. Защо другите не са измислили истина и за него? Защо се лута сред техните истини, които са лъжи за него? Оплетен е в ограниченията, за които някои цял живот се борят. Вчера можеше да лети, защото не знаеше, че няма крила. Вчера можеше да плува, защото не знаеше, че няма море, а само пясък. Вчера беше свободен, защото не виждаше стената пред него. Какво ли ще види утре? Може би, че е нямало смисъл, или че всъщност наистина не може да оцелее без маска? Няма маски по поръчка, а никоя от готовите не му става. В този момент той поиска да е цвете, но няма куража да се изправи пред цветарката. Иска да е камък, но няма да може да издържи натиска на Земята върху него. Господи, та човекът наистина не става за нищо. Може би е време просто да си тръгне...

Ashantitu

бягай

Бягам. Блъскам те. Не гледаш. Бягаш. Не гледам. Падам. Ето пак. Погледни ме, подяволите. Боли. Не съм лоша. Ти ли беше вчера и оня ден? Всеки път сте различни/еднакви. Никой не ме вижда. Бягат, но не за мен. Плачат, но не за мен. Спят. Сънуват, но не мен. И аз спя. Ходя насън и се блъскам в хората. Ето го червения код. Господи, колко е червен. И всеки път е толкова различен, колкото вие никога няма да бъдете. Търкалям се с него, докато вас ви няма. Вас непрекъснато ви няма. Никога не ви е имало. Сама съм. Просто спя по гръб.

Ashantitu

спомен

Когато бях малка често сънувах кошмари, от които се събуждах. След това ми беше трудно да заспя. Тогава виках баща ми при мен. Той светваше лампата в коридора, оставяше вратата на стаята ми отворена, идваше до мен и просто хващаше ръката ми. От приглушеното осветление не виждах нищо друго освен дланта му. И до днес помня всяка част от ръката му – начинът, по който се преплитаха вените, косъмчетата по пръстите и дори формата на нокътя. Тя беше огромна в сравнение с моята, но не много голяма за мъж, нямаше нито дълги и тънки, нито къси и дебели, а съвсем съвършени пропорционални на останалата част пръсти. Кожата на дланите му беше доста дебела и същевременно с това мека и гладка като на бебе. Тази ръка никога не ме е удряла. Дори не помня някога да ми е посягала. Тя просто беше там, когато имах нужда да я държа и да усетя топлината и. Колко малко ми беше нужно тогава, за да забравя всички страхове- просто една ръка! Дали защото страховете ми тогава бяха по-малки от сега няма как да разбера, защото от доста време бащината длан я няма...

Ashantitu

тъмнина

Тази жестокост? Тази омраза? Как ни намери? Тя ли се промъкна в живота ни или ние я потърсихме и привлякохме? Какво стана с нас? Сега изпращаме децата си във външния свят така, както изпращаме младежите на война - с надеждата, че ще се върнат живи и здрави... Но някои от тях са изгубили пътя си... Кога е станало това? Кога ги покриха сенките? Кога ги погълна тъмнината? Има ли име тази тъмнина? Това твоето име ли е?

Ashantitu

Нищо

някога... виждам... красиво... спиш... смешно е... хах... никоя съм... вече не е смешно...за нищо не говоря... ти си пудра... пудра върху лицето ми... ти си мирис... мирис на поляна... ти си нищо... нищо на света... нищо не бих разменила за нищо на света...