Премини към съдържанието
  • публикации
    10
  • коментари
    5
  • прегледи
    2774

За този блог

Публикации в този блог

 

Lately...

Напоследък, все по-често се усмихвам по задължение. Напоследък, все по-често разбирам, че хората около мен са фалшиви. Напоследък усещам, че когато се обърна „приятелите” ми започват да си шепнат. Напоследък, все по-често виждам злобни изражения, застинали по лицата на хората. Няма как да не се запитам, дали потребността да бъдеш човек изобщо може да бъде категоризирана като адекватна на ежедневието ни?

Ashantitu

Ashantitu

 

...

Порастнал си отдавна, вече си голям и отговорен... Не знаеш каква е причината да направиш нещо, ако нямаш желание? Не го прави. Кого мислиш, че ще разочароваш? Ако отговора е себе си, значи си длъжен...

Ashantitu

Ashantitu

 

пеперуда

Той не знае как се чувствам. Не знае какво ми е. Или поне се прави, че не вижда и не разчита отчаяните ми действия. Не го пожелавам на никого. Това чувство… Когато мине покрай мен, понякога го виждам само с периферното си зрение. И тогава, още преди мозъка ми да е разпознал образа му, в стомаха ми запърхват прословутите пеперуди. И не само пеперуди… Цялото ми същество изтръпва. Самото усещане, че покрай мен минава човекът, след който целият свят няма смисъл, и който всъщност би могъл да бъде цел

Ashantitu

Ashantitu

 

розовите мечки

Звън на камбани в ушите на слепите - води ги. Трепкаща сянка изчезва със утрото - моли се. И плачът на дете - като приказките за лека нощ, които те държат буден с дни. Като писъкът на дъжда срещащ напуканата ненаситна земя. Трябва да изтрия лошото в себе си, както направих със спомените за лошото в останалите. Знам себе си. Знам смисъла. И за теб знам доста... Вече знам и за розовите мечки. Сбръчкани мисли. Важен е мирисът на трева. Гола пред теб. Къ

Ashantitu

Ashantitu

 

наш

Днес не ми е ден... нощ ми е. Нощта е красива... небето полива очите ти със сребърната светлина на хиляди малки звездички, за които денят е само слух, а слънцето - герой от приказка. Твоите очи обаче. По моите е студеното мониторно сияние. Ще се учудиш колко е малка разликата. Толкова малка, колкото между това да обичаш и да си мислиш, че обичаш. Толкова малка, колкото между това да си красива и всички да си мислят, че си красива. Толкова малка, колкото най- малките неща в живота ни, от който т

Ashantitu

Ashantitu

 

той

Дадоха му тяло. Дадоха му глава. Дадоха му очи и уста. После му дадоха ръце и той започна да взима сам. Получи огъня и започна да пали всичко около себе си. Реши, че изкарва прехраната си сам и беше горд. Стана центъра на Вселената. Създаде нещо важно и се самоуби. Може би някой трябваше да му даде и мозък. Няма ли дефекти? Не вижда ли, че нещо се е объркало с него. Не трябваше да стане така. Свикна с мястото на нещата. Свикна с мислите на хората. Къде е, по дяволите? Всичко около него започва д

Ashantitu

Ashantitu

 

бягай

Бягам. Блъскам те. Не гледаш. Бягаш. Не гледам. Падам. Ето пак. Погледни ме, подяволите. Боли. Не съм лоша. Ти ли беше вчера и оня ден? Всеки път сте различни/еднакви. Никой не ме вижда. Бягат, но не за мен. Плачат, но не за мен. Спят. Сънуват, но не мен. И аз спя. Ходя насън и се блъскам в хората. Ето го червения код. Господи, колко е червен. И всеки път е толкова различен, колкото вие никога няма да бъдете. Търкалям се с него, докато вас ви няма. Вас непрекъснато ви няма. Никога не ви е имало.

Ashantitu

Ashantitu

 

спомен

Когато бях малка често сънувах кошмари, от които се събуждах. След това ми беше трудно да заспя. Тогава виках баща ми при мен. Той светваше лампата в коридора, оставяше вратата на стаята ми отворена, идваше до мен и просто хващаше ръката ми. От приглушеното осветление не виждах нищо друго освен дланта му. И до днес помня всяка част от ръката му – начинът, по който се преплитаха вените, косъмчетата по пръстите и дори формата на нокътя. Тя беше огромна в сравнение с моята, но не много голяма за м

Ashantitu

Ashantitu

 

тъмнина

Тази жестокост? Тази омраза? Как ни намери? Тя ли се промъкна в живота ни или ние я потърсихме и привлякохме? Какво стана с нас? Сега изпращаме децата си във външния свят така, както изпращаме младежите на война - с надеждата, че ще се върнат живи и здрави... Но някои от тях са изгубили пътя си... Кога е станало това? Кога ги покриха сенките? Кога ги погълна тъмнината? Има ли име тази тъмнина? Това твоето име ли е?

Ashantitu

Ashantitu

 

Нищо

някога... виждам... красиво... спиш... смешно е... хах... никоя съм... вече не е смешно...за нищо не говоря... ти си пудра... пудра върху лицето ми... ти си мирис... мирис на поляна... ти си нищо... нищо на света... нищо не бих разменила за нищо на света...

Ashantitu

Ashantitu

×
×
  • Добави ново...