НЕЛИЦЕПРИЯТНИТЕ ИСТИНИ

ВРЕМЕНАТА НЕ СА ТОЧНО ТАКИВА, КАКВИТО СМЕ ГИ УЧИЛИ В УЧЕБНИЦИТЕ:

ЗАЩО, ГОСПОДИ?

/ разказ по действителен случай /

Беше Задушница. Баба Лена седеше пред портата на добре окованата и боядисана пейка и стенанието й огласяше цялата махала:

- Защо, Господи-и-и?…Защо ми отне дъщерята и внучето, та ми остави тоя никаквец, зетя, да ми води перекендиите, да ми гледа малкия Наско, такива работи-и-и… Защо, Божке-е-е?

По улицата на селото мина запазена, около петдесетгодишна жена, погледна баба Лена, която се увиваше на две и се мяташе напред-назад на пейката, позадържа се пред нея, па седна и тя там:

- Жено, някой в рода ти има грях. Убит човек виждам тука.

- Що? Ти врачка ли си? - сепна се Лена.

- Ясновидка, мила жено. И може би тъкмо Бог ме кара да приседна до теб и да ти отговоря на въпроси, на които те сама знаеш вярното обяснение, но не искаш да си признаеш.

- Ти не си от тука - тихо отрони баба Лена, заобикаляйки думите на непознатата.

- Не съм. Кой от рода ти е убил човек? - директно попита другата, извади тежък сребърен кръст, увъртя синджира на пръстите на дясната си ръка и го задвижи над лявата си длан.

Лена облещи очи. Онемя. После тежко каза:

- Свекър ми. Като войник, без да иска, ама и без причина е убил едно момче.

- Не е само това. Още има. Още хора е убил.

Тежкият кръст мощно се заклати като че сам върху лявата й ръка, без да опира дланта й.

Лена мълчеше,внезапно почервеняла и свела гузно очи.

- Не е твой греха, жена, но има още убийства.И да не ги кажеш, виждам ги.

Непознатата усети как старата жена цялата се разтрепери и я погледна съчувствено.

- Любовници, развратни.

- Бръкна в душата ми, ама ще ти кажа - накъсано и нервно проговори баба Лена.-Има. Има и още. Свекър ми. Той ни докара май това Божие наказание. Одил е по планината като млад. Бил е у некакъв отред, дето не щем и да го знам. Партизанин. Луд човек си беше, да знаеш. Утепал е там неколко още млади хора, ама не знам колко са. Не у бой, не у защита некаква… Ей така, богати били. За мръсотия… Те сега какво ни стигна.

- Тогава не събирай махалата и не плачи. Жалост едва ли ще пробудиш?…

Баба Лена помисли,помисли,па привърза пак забрадката си,стана бавно,погледна непознатата и попита:

- Как се казваш?

- Цвета.

- Ела вътре, Цвето, искам нещо да ти дам. Задушница е, а аз от гробове се върнах. Ела.

- Добре, ще вляза за малко - съгласи се ясновидката.

- Господ те прати, Цвето. Знам му греховете на свекъра, ама защо не на него се връща, а на децата?

- Защото е зачернил други деца - жалостиво каза Цвета.

Лена замълча.

- А ти как се казваш?- попита я на свой ред ясновидката, за да разсее неудобството и мъката на старата жена.

- Лена. Елена, де. Ама Лена ми викат.

Лена тръгна напред към просторния двор на голямата бяла къща. Цвета я последва. Тъкмо тогава наближиха пет-шест селянки. Цвета чу шушукане:

- Кого ли намери да кани тая мъстия?

Отнасяше се за баба Лена. Но Цвета се направи, че не чува и прекрачи прага на почернения двор.

Юли 2011г., Симеоново

Росица КОПУКОВА