/ разказ по действителен случай /

 

 

 

Наближава Новата година, ужас стана в магазина.

Водя днес една стара приятелка на вилата да си посъберем от изобилието на ябълки и круши, да помине и тя жената.

Пълним торбите, пък слизаме до метрото. Пикираме на една скамейка на перона и , както си приказваме туй-онуй, пред очите ни се набива направо следната гледка.

Една много хубава слабичка мама, ама хубава, ви казвам, лице нежно, тяло тополка, коса дълга кестенява, си приказва мило-мило с един Кокошинко.

Сега, да ви кажа искрено, имаше вид на мъж. И той слабичък, малко по-нисък от нея, отпред над челцето тупиран, лак за коса е минал, личеше си отблизо, назад оплетени и висят едни дълги плитчици, от тези, дето ги минават и оплитат автоматично с машинка по фризьорските салони, отляво и отдясно на плитчиците - главицата обръсната нула номер, едни обички висят на двете ушенца мъжови, да кажем, а на дясната ръка - сребърна гривна, синджирена, като обичките сребърна.

Между него и прекрасната млада жена снове едно около седем-осем годишно момиченце, и то слабичко, и то хубаво, и то с кестенява дълга коса, видимо приличаше на майка си.

Обаче милото хич не приемаше Кокошинко.

Нещо се чу нежна музика, вероятно от мобилен, мама затанцува с момиченцето, то се стопи от удоволствие, държеше две шапки в ръката и тях развъртя мама, ама в същото време и Кокошинко нещо й приказва и тя и с него говори, което хич не се хареса на момиченцето.

С приятелката бързо схванахме ситуацията, че това не беше таткото, а вероятно просто гадже на мама.

Влакчето се позабави доста, за да ни стане напълно ясно, че това дете просто не дава майка си. То се пъхна между двамата, говореше едновременно с Кокошинкото и хубавицата отговаряше ту на него, ту на нея, ту на него и пак на малката.

Истина е, че мъжообразното същество не се изнерви, не се скара на детето, но взаимно не се забелязваха. Най-вероятно не беше от този типаж, който ще ошамари малката за него досадница, но тя просто не съществуваше, ама изобщо.

Като дойде влакчето и се качихме от различни врати, двете с приятелката вече бяхме на едно споделено мнение: как ще расте това момиченце с този човек, който очевидно не понасяше и искаше цялото внимание на майката за себе си?!

И, ако може, да го няма, но за момента го имаше.

Не им е лесно на някои съвременни деца, ама никак не им е лесно.

И понеже и двете бяхме израсли в нормални и много сговорни семейства, не успяхме да си отговорим на този въпрос.

Отделно, милото, какво ще научи за естетичния външен вид на мъжа. Личеше си, че като цяло не го харесва. И право беше детето. Ама съдбата му такава, неласкава много, нестоплена от взаимната обич на двама родители.

 

 

29 декември 2022г., София

Росица КОПУКОВА