СПОМЕНИ ОТ СТАРАТА РАКЛА
От Росица Копукова в ИСТОРИЯ
· 535 прегледа
Наскоро дарих кърпи от моята баба Василка Томова Петрова на музея на "Христо Смирненски", типично македонски, още от времето, когато баба и дядо - опълченецът Тома Петров е продавал в първата закупена едноетажна къща със сладкарница отпред, където изделията са правили моите баба и дядо и са въртяли голяма клиентела.
Драго ми стана, че този нов дар бе одобрен веднага от художничката на музея, а днес ме помолиха да отнеса снимки на баба и дядо. По-точно - д-р лит. науки Елена Алекова, уредничката, за която съм разказвала многократно.
Когато един човек се интересува, се интересува цял живот от българската история. Къс по къс и частица по частица.
Целият квартал е бил македонски.
Къщата, отдавана под наем за македонски бежанци пак от македонец, родолюбив българин, на ул. "Овче поле". Там възстановиха музея след големи перипетии.
Нашият имот е бил на ул. "Нишка", днес бул. " Тодор Александров", само за бизнес-сгради, съседна на "Овче поле" улица и пресечна на "Нишка" е ул. "Морава", там е бил домът на Шапкареви, където се е омъжила Елисавета Багряна.
" Пиротска" - централен магазинен булевард. Там са имали по-нататък дюкяни и магазинчета много софиянци вече като моите баба и дядо и по майчина, и по бащина линия.
Та наш Христо Измирлиев, Смирненски, заедно със семейството си се приютява в голяма стая и кухня на първи етаж на същата тази "Овче поле". И за да учат сестричките му по настояване на майката, в големичката кухня се правят сладкарски изделия, а Христо Измирлиев разнася и продава със заветната кошница, съхранена в музея.
Това се случва от 1913 година нататък, когато Кукуш е опожарен и те бягат в София през планина Беласица.
Коя година се е появил Христо в сладкарницата на дядо Тома, последният не помнеше. Но ми е разказвал как идва детето и моли дядо и баба да си купят сладки.
Клиентела много, те добри хора, поразпитват го, разбират, че семейството са бежанци и търсят препитание. Дядо ми е имал сходна участ. Разбира се, че ще купят.
И Измирлиеви стават техни редовни доставчици.
Дядо поканил Христо да доведе и баща си, да се запознаят. И Димитър Измирлиев идва заедно със сина си.
Какво са си говорили в подробности не знам, но фактът, че къщата им е горяла в опожарения Кукуш, заедно с цялата покъщнина, знаех и от дядо.
Нищо чудно моята милостива баба Василка да ги е подпомогнала я с дрехи, я с нещо друго, тя го правеше редовно. Знам със сигурност, че са се сприятелили.
На празници витите македонски хора са се играели направо на ул. "Нишка" и че Измирлиеви винаги са били канени.
По- късно, когато дядо вдигна големи две къщи, разбира се, национализирани и след 1989 г. компенсирани, малкият Христо е вече починал и през 1923 - 24 година семейството напуска квартала от страх да не се зарази друг с туберкулоза.
Повече не са се видели.
Точно в нашия квартал малкият бъдещ поет вижда трагедията от болестта в нечия прихлупена къщурка и написва "Жълтата гостенка", само че в посока ул. "Опълченска".
Как не са се стреснали моите баба и дядо хич не знам.
Баба казваше,мир на душата й, че от работа не са имали време да мислят за болести.
Кой по- беден, кой по-заможен, хората са били много човечни, особено българите - македонци, бежанци от различни краища на днешна Северна Македония.
Между политика и реалност - разликата е винаги огромна.
Мир на душите им.
3 май 2023г., София
Росица КОПУКОВА
-
1
Препоръчани коментари