Иронията по Киркегор

Според мен, изходната точка при разчитането на понятието ирония у Киркегор е в това, да се насочим към субективното преживяване на иронизиращия. Новото време не търси субстанцията на иронията, а иронията като отношение между хората и към себе си.
Ето, Киркегор набляга на това, че ироникът е свободен в иронията си,по- точно освобождава се от тежестта на отговорността и заплахата от критика, защото не мисли това, което казва, това е игра, той не би залегнал да защитава нищо от казаното. Той е свободен и защото няма обвързаности с никого, няма свой кръг. Свободен е и от отговорност към иронизирания, той сам е избрал да влезе в ситуация за присмех. 
Ироникът си придава чрез иронията облик на духовен аристократ, защото иронията е прерогатив на висшите кръгове. Този облик не е негов, той се преструва на такъв, скрива същността си зад иронична усмивка, с която подминава чуждите размисли, подобно Зевс над презряните ефимерни същества в нозете му.
При такъв поглед, дискусия и търсене на истината не съществува, а комуникацията на ироникът е в тоталното отрицание, отхвърляне на всичко. Критиката дава възможност за пресяване на някои съществени моменти, на погрешности или добри идеи, докато иронията е абсолютна- "Всичко е погрешно и не си струва търсене на каквото и да е." Тази олимпийска позиция, споменах, е фалшива, а ироникът не е Зевс, но се преструва на гръмовержец.
Положението на ироника сред другите е състояние на изолация. Той не принадлежи на никоя класа или общност. Той си отвоюва самочувствие в своята изолираност чрез присмеха над всичко, поне според Киркегор. Това съответства на представата ни за един пришлец като Сократ, който се опитва да се наложи сред учените за времето си, довеждайки ги до объркване и присмех и намирайки си привърженици или поне временни симпатизанти измежду недоволните от това, което учат тогавашните учени.
В горния смисъл, разбираемо и това, че ироникът изпитва вътрешно удоволствие да направи смешен опонента, като го манипулира, води така, че сам да избере да се потопи в смешна ситуация. Тази възможност да мамиш, е разбирано в двата смисъла- примамваш, привличаш и другата- измамваш, заблуждаваш, а това е наистина майсторство, повишаващо самочувствието и оценявано от публиката. В някакъв смисъл, това е суетно желание, но пък е разбираемо- изолираният използва и нечестни похвати, общо- всякакви, за да предизвика симпатия и си създаде среда. Така той приема ролята, маската на артист, когото публиката ще хареса. С днешни думи, ироникът "пързаля, изпързалва" опонета си. А става дума за опонент, а не съучастник, партньор, защото, както стана дума, ироникът е изолиран, намира се в недружетвена среда.
Отбелязвам като важно, че иронизираният не е персона и към него ироникът няма "нищо лично". Иронизираният е символ, синекдоха на обществения ред, на нравите, на предпочитанията в това общество и осмивайки него, ироникът се прицелва във всички, в обществото. Иронията отбелязва, маркира, слабостите на обществените нрави. Може би дори се проявяна презрение, обезценяване към тях и носителите им.

Интересна е и позиицията на самоирония. В такъв смисъл ироникът обезценява и себе си, сваля се от споменатия аристократизъм и се сближава с останалите. Този финт отговаря на същата нужда- да имаш близки, свой кръг. За самотния Киркегор, това е било определено нужно.

По отношение похватите на иронията, разглеждания текст е беден. Отбелязват се двете възможности за атака от страна на ироника- той може да застане както в позицията на вещ и разбиращ, така и в позицията на незнаещ, търсещ истини, безпомощен.  Друг, отново с две възможности е похватът на разминаване на речта и мимиката- ироникът може да е с присмехулно изражение и сериозна реч, както и със сериозно изражение и шеговита реч. В случая това разминаване има комичен ефект. Друга особеност е, че ироникът завоалира поведението си, прави така, че в самия процес да не се разбере иронията. Тя се усеща накрая, когато иронизираният е хлътнал в капана и тогава идва смеха.

Моята позиция за смешното е, че то е някакво малко и лесно за преодоляване различие с нормалното, общоприетото. Иронията е онзи дял, в който бива разкрито че друг е различен, а ироникът подсказва своето отношение на публиката. Обаче не това разглежда Киркегор, а преживяването на самота от ироника и неговото поведение на омаловажаване на реда на другите за да открие своя среда и друг ред.