Усмивка

Вървях си мълчаливо,

вглъбена в своите си мисли.

Не чакам нищо, не мога да мечтая,

виждайки нещастни,бедни хора.

Студено бе и мъгливо,

сълзи в очите ми напират,

как искам да помогна,

да дам искрица надежда.

Вървях и мислех за живота,

как удари нанася ни внезапно,

поемаме ги,наранени

продължаваме и пак да живеем.

Край кофа смет ровеше клошар,

чист бе,дори с ръкавици.

Спрях, попитах го-защо,

усмихна ми се,не се безпокой дете,

професорската титла ме не топли,

не се тревожи,ще посъбера

и в книгите си пак ще се заровя.