Понякога не е лошо да повярваш

Една вечер се събудих, надигнах се леко от леглото и видях как ме гледа. Гледаше ме, все едно не го виждам. Чух шум... и се събудих. Надигнах се леко и го видях... също както беше в съня ми. Гледаше ме. Стоеше в другия край на стаята и просто ме гледаше. Не знаех, кой е или какво е... Започна да се приближава.

- Кой си? – попитах аз.

- Не е важно кой съм. Коя си ти?

- Не разбирам.

- Никой не разбира. Дойдох, за да те отведа!

Хвана ръката ми и ме издърпа от леглото.

- Пусни ме! Кой си ти?

- Казах ти, не е важно кой съм. Коя си ти?

- Какво значение има коя съм?

- Има! Коя си? Кажи! Знаеш ли коя си?

- Да, знам!

- Не, не знаеш нищо.

- Знам!

- Ти си никоя!

- Защо говориш така?!?

- Защото си мъртва.

- Не съм!

- Отвори си очите! – и надигна леко брадичка сочейки леглото зад гърба ми.

Видях тяло на жена в моето легло пропито с кръв. Изплаших се, направих крачка назад. И погледнах към него, а той гледаше нея. Отправих поглед към леглото и после пак го погледнах. Беше се втренчил в мен.

- Не разбирам... - промълвих аз.

- Ти си мъртва!

- Не....!!! – с ужас изпищях – Какво говориш?

- Виж сама! - и направи знак да отида до леглото.

Пристъпих плахо..., когато приближих светнах нощната лампа. Видях себе си. Обърнах поглед и срещнах неговия.

- Къде ти е вярата? – попита ме той.

- Не вярвам в нищо.

- Къде ти е надеждата?

- Не се надявам на нищо.

- Къде ти е животът?

И на ум се запитах „Имам ли такъв?”, а той каза:

- Вече нямаш! Без вяра и надежда никой не може да живее.

Чух странен сън, който ме стресна и отворих очи. Вече беше сутрин и слънчевите лъчи се прокрадваха през тъмните пердета в стаята ми. Лежах си в леглото и гледах тавана, не разбирах, какъв беше този сън. Обърнах се на страна и видях компютъра. Беше включен. Отидох до него и отворих папката, която ми показваше стрелката. Видях една стара снимка. „А някога вярвах, че ще се срещнем отново. Надявах се, че ще бъдем заедно...” – помислих си. Взех си на бързо един горещ душ, облякох се и излязох. Не знаех къде отивам и какво правя. Сякаш търсех нещо, но не знаех какво е. Изведнъж се озовах на едно напълно непозната място и не помнех как съм стигнала до там. Една красива улица с много дървета от двете страни. Почувствах нещо особено. Поисках нещо, надявах се, че ще се сбъдне. Бях забравила какво е да имаш надежда. Обърнах се и го видях. Не беше се променил много. Приближих се към него бавно, той сложи длани на лицето ми и ме целуна. Исках да бъда с него. Повярвах, че мога. Почувствах, че живея. Без вярата ми, щях да продължа мъртвия си живот.

Надявайки се, че всичко ще е по-различно, вярвайки, че ще е така... остаряхме заедно. Умирах през годините, както всички ни. Но живеейки както малцина.