• публикации
    58
  • коментари
    175
  • прегледи
    31411

За този блог

Публикации в този блог

Slyncheva

* * *

Порязана ръка-

дълбока рана.

Кървава сълза

и черна дама.

Отворена врата-

огъни горящи.

Счупени стъкла-

призраци неспящи.

Дива красота-

образ огледален.

Пареща кръвта

... в устата вкус метален.

На устните стъкло-

по него капка кръв.

Изпиващо те зло...

боли така веднъж.

15.05.2009

Slyncheva

Път

Нощна светлина

и мисли по бетонни плочи.

Дива красота -

вятър пътя сочи.

Открехната врата -

неканен гост.

Порутена стена -

изграден на ново мост.

Път избран.

Джобна карта.

По пътя хан

и утре пак на старта.

13.04.2009

Slyncheva

Бягство

И някой бавно си отива

- по-лесно е, когато бягаш.

Следите кални се отмиват

и куфара отново стягаш.

Дъждът се стича по стъклата

- но ти пътуваш все нататък.

Студът сковава тишината,

пропуква се и ражда се от нея блясък.

Светлината идва да те сгрее,

да ти даде начален тласък.

Оставя те, доакто се смееш

и ето пак... отново ТРЯСЪК!

31.03.2009

Slyncheva

Увяхнали спомени

В локва кална

разтворено листо.

В него капки кaлни

поръсени с пепел от стъкло.

От покрива на стара сграда,

протягам своята ръка.

Опитвам се аз пепелта да хвана,

политам някъде... към вечността.

...................................................

Аромат на сяра.

Вкус на кръв.

Отнета вяра,

хвърлена за стръв.

16.02.2009

Slyncheva

Ти

Дарена с ангелска усмивка,

с очи на Дявол,

с криле на Бога,

с кръв на Демон във вените течаща...

Обичаща като дете,

като Сатана тъй жестока и мъстяща...

с пламтящо в гърди сърце.

Ти, играеща с хората,

отнемаща живот.

Ти, впръскваща отровата,

на врата окачваща хомот...

Ти, като Богиня прелестна...

и тъй изящна!

Ти, като вълните бурна

и тиха като пясъка.

Ти, идваща с прилива,

ти погубваща звезди.

Ти, дишаща със силата

на огъни горящи,

изпепеляващи души!

04.02.2009

Slyncheva

спомени

Мислех си за миналото време...

... да те видя не успях...

Мислех си за болката от тебе...

... истински с тебе аз не бях.

Спонмям си за нощите ни заедно

... навяват ми тъга.

За слънчевите утрени...

с теб, но някак си сама.

И исках те, и молех се,

и вярвах, и копнях...

Колко много зарад` тебе...

Колко много преживях.

Щом сещах се за твоята усмивка,

усмихвах се и аз.

А сeга боли ме и не вярвам,

че толкова години изживях...

Любовта е сляпа, казали са хора! И с право! Вярно е това!

11.12.2008

Slyncheva

Да си призная... и аз не знам с каква точно цел сядам да пиша. Ужасно съм щастлива!!! Търсих в продължение на близо 3 седмици жилище и НИЩО! Или бяха прекалено скъпи, или не ми вдигаха телефона, или не ми отговаряха на мейлите или след като най-накрая съм се добрала до "среща с новото жилище" ми се съобщава, че вече е заето! Мъка голяма! А до края на седмицата трябва да се изнеса от тук където съм, няма никаква възможност да остана. Та ... след като оревах света и вече почти бях започнала да си стягам куфарите за България, понеже колкото и налудничево да звучи, нямаше друго какво да сторя... та след всичко това си намерих перфектната квартира!!! Всичко е ново!!! Просторна кухня с всякакви уреди в нея, отделна баня и WC, като в банята си имам и вана. Стаята ми е много голяма и въобще всичко е супер, наема е ок, наемодателката е много готина... Не мога просто да повярвам. А и момичето от съседната стая изглеждаше доста приятна. Анастасия от Русия. Аз за жалост няма да съм сама в стая като нея, ами с още едно момиче, което обаче не успях да видя. Само знам, че е от Филипините. Всичко си имам там, дори и опции за интерент, но нямам компютър! Сега трябва и работа да си намеря. Не че съм спирала да търся от както пристигнах тук, но ... пак както ставаше с квартирата... все на камък удрях-хиляди срещи, хиляди телефонни обаждания и електронни писма, но уви! Дано следващия път, когато реша да публикувам някоя нова глупост тук, който идея си нямам кога ще е, понеже утре следобед се изнасям, дано нещата да са се развили в още по-положителна насока! Ако ли не... пак ще трябва да се сблъскам с най-големия си кошмар - опаковане на багаж. Моля се обаче, това да не се случва, че сега съм наполовина луда, тогава съвсем ще полудея!!!

Хммм, нямаше много смисъл от таз публикация, обаче съм щастлива, че си намерих страхотно жилище и вече имам една тревога по-малко!

Наскоро прочетох в една книга, по-скоро книжка, тъй като не е много обемна, "Успехът и парите" на Джон Кехоу, че колкото повече НЕ чуваш, толкова по-добре, така все повече се доближаваш до своето ДА! Все пак не може вечно НЕ да чуваме! Последно време правя всичко повтаряйки си тези думи, опитвайки се да не губя ентусиазма, който ме накара да работя почти без почивка цялото лято, за да мога да си довлека задника отново тук!

Slyncheva

Чакам

Нима смъртта е тази,

`дето слага края?

Нима смъртта,

ти казва стоп?

Таз` игра не е от вчера...

И аз мога да играя!

В собствения си живот

не искам да се чувствам роб!

И аз мога да го кажа...

И не само мога... казвам : КРАЙ!

И нямам нищо, никой вече...

Почвам от начало.

Къде съм? Отгадай!

Без дом, без работа, без теб...

Но с бъдеще! Вървя напред...

Ще дойде време

и аз ще имам своите щастливи дни.

Ще дойде време,

ще бъда друга, всичко ще се промени.

Сега затварям бавно натежалите клепачи,

въздишам тихо в топлото легло.

И чакам аз да дойде утре,

за да съм с ден по-далече

от всичко случило се зло!

20.10.2008г.

Slyncheva

В бурята...

В бурята на тихото море,

аз търся те…

И чувам нечий глас как от дъното зове.

И мисля че… обичам те.

В бурята на тихото море,

аз търся те.

И гмуркам се в дълбини на пусти светове.

Давя се…

И виждам твоя образ в черната вода.

Искам те…

Протягам бързо своята ръка,

отново лъжа се.

30.09.2008г.

Slyncheva

Мечти

Мечти, като глухарче,

в облаците пак политат…

Разпилени носят се във въздуха,

обгръщат цялата Земя…

Вдишват се от хора без надежда…

потапят ги в нови светове.

И като оплетени са те в стара прежда

и топлят ги в нощни студове…

Един ограбен е,

защото взети са мечтите.

А друг взел ги е,

без да знае от къде.

28.08.2008г.

Slyncheva

Питам...

Седя на стари стълби

под гъста сянка на дърво.

Говоря със сърцето си,

остана то единствено.

Питам го “Защо?”

Защо обичам те?

Защо!?!

Но няма отговор, а тишина.

Удар бавен, после два …

отмерват тихо вечността…

20.07.2008г.

Slyncheva

Прах

В тишина на мисли празни,

бродя по мъртвата земя.

В шум от думи неизречени,

глуха ставам и кървя.

В тъмнина от слънце жарко,

сляпа съм и пак мълча.

В светлина на нощи непрогледни,

виждам пламъци... и как горя...

В пепел сива се превръщам...

..........................................................

Разпиля ме вятърът до сутринта...

.........................................................

08.07.2008г.

Slyncheva

Стъкла

В писък нощен

откривам вечността.

Долавям мирис още

на увяхнали цветя.

Счупени стъкла

разпилени по паважа.

“Няма смисъл в това” ,

успях само да ти кажа.

Стъкла и кръв,

премесени в едно.

Не може вечно да си пръв.

Отново шум от счупено стъкло.

22.06.2008г.

Slyncheva

Писна ми да съм толкова глупава!!! Всеки път… всеки път едно и също…!!! Защо съм толкова наивна?!?! Не вярвам на никого за нищо и често срещам упреци за това, но… как да повярвам?!?! Как?!? След като всеки един път щом си позволя да го направя оставам разочарована. “Човек трябва да вярва и да не спира да вярва!!!” Как!? Аз вярвам, надявам се… все си мисля, че всичко ще приключи добре, че всичко се развива прекрасно… Глупава оптимистка! И накрая … оставам разочарована. Въпреки всичко пак започвам да вярвам, пак с глупавите надежди и пак с глупавия край. Край, не онзи наивния представен от мен, а другия – който с болезнен удар ме връща към реалността. Искам да плача! Искам! Но вече и сълзи не ми останаха! По дяволите, не мога да бъда безчувствена, колкото и много да ми се иска! Понякога, а и точно в този момент, се чувствам като в омагьосан кръг. Колкото и клиширано да звучи, това са най-подходящите думи. Всичко се повтаря и повтаря… Някъде бях чела, а и на скоро дори обсъждах тази тема, че някои неща в живота ни се повтарят непрекъснато, докато не извлечем поука от тях, докато не разберем какъв е смисълът им, докато на се научим от грешките си. Аз съм или сляпа, или глупава! Но май и двете! Не разбирам, наистина не разбирам… Какви ли не неща направих и казах, какви ли не мисли минаваха през главата ми. “Времето! Времето лекува!” Де да можех да срещна лично онзи, който го е изрекъл за първи път и да му се изсмея в лицето! Времето не е лек, времето не е нищо! Просто отмерва продължителността на болката. А някой ден, ако имаме късмет, тя ще отмине. Не защото времето лекувало, а защото или сме свикнали с нея и не я усещаме вече, или сме успели да се излекуваме сами. Но не е помогнало глупавото време, което само отмерва – една година, две години, три години…и така година след година!

Яд ме е на мен! Постоянно търся някакви отговори, постоянно се опитвам да си обяснявам всяко едно действие или казана дума, постоянно си мисля, че животът е като приказка – изпълнен с трудности, но накрая откриваш смисъл и “заживели щастливо”! Само че, май не е така.

А аз искам само едно нещо и то ми стига. Не искам друго! Само едно!

Slyncheva

Няма да заспя,

отново ще будувам.

Няма вече да говоря

и пак ще замълча.

Няма смисъл да сънувам.

Ще се събудя

и пак ще съм в затвора.

Нищо няма аз да кажа,

просто ей така…

Нека, нека си мълча.

По-добре е май сама,

сама със мойта самота,

отколкото с някой…

просто ей така.

Няма с никой нищо

веч да споделя.

Няма смисъл,

нека си мълча.

19.06.2008г.

Slyncheva

Повярвай

Повярвай.

Не замлъквай.

Повярвай.

Не мълчи.

Повярвай.

Просто продължи.

Не затихвай.

Трябва да те чувам.

Не заглъхвай...

Не умирай.

На чужди помисли

не мога да робувам.

Не тръгвай.

Не мога с теб да се сбогувам.

20.06.2008г.

Slyncheva

И това ще мине…

Винаги казвам така…

И това ще мине…

Но кога?

Какво по дяволите искам?!?

Не искам да е мен,

… защото после ще боли.

Не искам да е с други,

… защото сега от вътре ме гори!

Какво по дяволите искам?!?

Трябва ли така да продължавам?!?

Към кого да се обърна,

да ме чуе, да му кажа “Спри!” ?!?

Но няма кой да чуе…

Време е да замълча.

Може пък да стане лесно!

Може пък и да греша!

Объркано е всичко,

но и то ще свърши,

щом настъпи сутринта.

И пак ще ходя гордо,

вдигнала високо своята глава.

И пак ще вярвам в мечтите

загубени в път на самота.

И бързо ще се гмурна,

за да не изплувам на брега.

Ще те гледам от високо,

ще прелитам влюбено и плахо,

ще те търся там, на повърхността.

19.06.2008г.

Slyncheva

Смисълът на живота

Не бях виждала баба си от дълго време. Тази сутрин й отидох на гости. Много й се зарадвах, както и тя на мен. Тя беше много особен човек. Имаше изключително странни способности. На няколко пъти ги бях забелязвала, но тя вечно отричаше и все ме омотаваше така, че да си мисля, че съм си въобразила нещо и всичко е плод на детската ми фантазия. Но всичко с времето си. Когато пораснах ми сподели, че тя не е като другите хора. Виждаше в миналото, виждаше настоящето във всеки един край на света, можеше да лекува болните… имам чувството, че можеше всичко. Но не и да вижда бъдещето. “Него, детето ми, никой не може да ти каже! Всяко едно събитие е продиктувано от твоите действия и мисли. Сама градиш всичко. Не мога да ти кажа, какво те чака утре.” - така ми казваше баба. Този път исках да поговоря с нея много сериозно. Знаех, че нещо не е наред. Усещах го. Имаше нещо в миналото ми, което не знаех. Наскоро научих, че родителите ми не са истинските ми родители. Съответно и баба не беше истинската ми баба. Но пък аз много си я обичам! Въпреки всичко тя е моята баба.

- Разкажи ми, бабо за майка ми. Знам, че можеш да ми разкажеш за нея. Моля те!

- Ах, детето ми… ще направя нещо за теб, но трябва да обещаеш, никога повече да не ме молиш да го повтарям и да не говориш за това.

- Обещавам, бабо! – бързо отговарям, едва дочакала да каже последната си дума.

- Ела тук! Легни на леглото и затвори очи! Така всичко ще ти се изясни.

Видях много! Имам чувството, че видях всичко. Но нещо ми направи изключително голямо впечатление. Запечата се вътре в мен. Все едно… тя беше тук до мен, все едно я чувах…Тя говореше….:

Нямам много време за губене. С тази работа, почти не ми остава такова. А когато имам, се опитвам да се видя с приятелите си и да изляза малко, да се поразходя, да подишам свеж въздух на спокойствие, без да бързам за никъде, просто да седна на някоя пейка и да гледам безмълвно водата морска. Но рядко ми се отдава тази възможност. Май е от работата, не се чувствам добре. Ходих на лекар онзи ден. Направи ми куп изследвания. Изненада ме. Обикновено гледат да ме “претупат” на бързо и хайде, следващия. Каза ми днес да отида за резултатите. Ето ме сега, стоя пред кабинета му и чакам да чуя своето име, за да вляза. Стоя и се чудя защо си губя времето. Най-вероятно липсата на сън и умората си оказват влияние. Както и миналото лято, ще ми каже “Трябва да си почиваш”. Как да си почивам, като трябва да се работи. То или едното, или другото. Не става номера със “златната среда”. Еххх, само си губя времето. Толкова много неща можех да свърша докато вися тук. И ето, вратата се отваря. Насреща ми лекарят - висок близо 2 метра, много едър, с грубо лице, дълбок белег на бузата завършващ в ъгъла на окото и татуировка от вътрешната страна на китката - някакъв странен знак, не го бях виждала до сега. На пръв поглед човек не може да повярва, че би могъл да е доктор. Бих го свързала с всичко друго, дори и с наемен убиец, но не и с човек грижещ се за живота на хората. Но… пък, какво от това. Всеки си има минало и всеки има право да се променя или да си остане същия. Все пак беше лекар и до колкото бях чувала, много добър в специалността си.

- Добър ден! - поздрави ме той.

- Добър ден! – отвърнах му.

- Заповядайте, седнете!

- Благодаря! – отговорих му и бързо допълних. - Може ли само да ви помоля по-набързо да ми кажете каквото има за казване, че нямам много време.

- Ами…- тук една доста дълга и мъчителна пауза направо се вряза в сърцето ми. Нещо май не е наред. Странно, този “великан” пред мен като че ли се чувстваше притеснен и леки капки пот избиха по челото му. Навън си беше топло, 38 градуса показваха термометрите преди около 2 часа. Но определено не беше от жегата. Или си въобразявам?!? Хей момиче, стига си мислила глупости, чуй човека какво ще ти каже! Престани с глупавите си предположения и страхове! Така си говоря като започна много де се плаша! И ето, той пак си отваря устните. Ще ми каже нещо. – Стефания…- обърна се към мен по малко име, хмм, къде му изчезна “Ви” – формата, все пак сме се виждали едва един път. Както и да е, не ми пречи.Той продължи - …човек, все си мисли, че се свиква с това, но уви, не е така.

- С кое?!?- питам го, съвсем нищо неразбираща вече.

- За жалост положението ти, не е никак леко… - ето пак започна да се поти и да чупи пръсти. Какво толкова пък ми има?!? Все ще се излекувам. Няма да се умира все пак!!! - … имаш рядка форма заболяване, което няма лечение. – ето тук зениците ми се разшириха, сърцето ми затуптя толкова силно, че имах чувството, че ще се изтръгне от тялото ми, крайниците ми се разтрепериха и се чувствах все едно бях в безтегловност. Устните му продължаваха да се движат, но не го чувах. Обясняваше ми какво точно представлява болестта, но нищо не разбирах, опитвах се да го слушам, но не можех, от време на време някоя друго дума достигаше до слуха ми. Не можех да повярвам. А денят ми започна както всеки друг ден, мислех си, че ми няма нищо, че най-вероятно си въобразявам. Все едно се намирам в сън. Само, че всичко си е реално.

Стоях на стола срещу него и започнах да си разсъждавам върху различни аспекти от живота… В подобна ситуация, никой нормален не би направил това, но аз винаги постъпвам по този начин, някак си бягам от случващото се, все едно не е истина и има някакъв шанс да го отмина. Само където няма!

- Стефания?!? – извика ми доста силно името.

- Да! Какво?!?

- Слушаш ли ме?!?

- Почти! … Мисля, че… най-важното го чух.

- Не съвсем!

- Не съвсем?!? Какво искате да ми кажете?!- вече съвсем нищо не разбирам. Този човек ме обърка тотално.

- Има и още нещо, което трябва да ти съобщя! – тук погледна в листите си пред него, разлисти първите три, после погледна съседната папка и се обърна към мен. – Трябва да ти съобщя, че… изследванията, които направихме за бременност…. Оказаха се положителни!!!

- Моля?!?!? – тук вече наистина не знаех какво се случва с мен.

След 10 минути излязох от кабинета му и по-късно се озовах у дома. Никакъв спомен нямам как съм се прибрала. Само думите на лекаря се повтаряха като развалена плоча в главата ми. Онези думи, които бях успяла да чуя. Държах един куп листи в ръцете си, които щяха да ми помогнат да придобия по-ясна представа за състоянието, в което се намирам, но точно в момента не изгарях от желание да ги чета. И сега?!? Ехх, този въпрос. Често си го задавам. Ами… какво пък. Така и така не ми остава много. При други обстоятелства, не бих и помислила за дете, със сигурност щях да направя аборт. Едно дете означаваше, да си съсипя живота. Нямаше да мога да работя, да уча. Сама да го издържам би било невъзможно… Но сега… нещата са по-други. Ще го родя. Но няма да остана тук. Ще замина. Не искам той да ме вижда. Не искам да разбира, че ще има дете. Така и така няма да го иска. Нищо няма да му кажа. Нито за болестта си, нито за детето ни. Още един месец и тръгвам. Няма как да забележи. Ами родителите ми?!? Редно е да знаят. Но пък, защо да ги натъжавам излишно. Само ще ги карам да страдат с мисълта, че всеки следващ ден може да бъде последен. По-добре да замълча. По-добре никой да не научава. А детето ще позволя да го осиновят Петър и Катя. Те от много години се опитват да имат дете. Ако желаят… защо не. Така ще знам, че ще бъде обичано и няма да бъде лишено от нищо. Ще си има всичко – голяма къща, много играчки, няма да му липсва нищо. Неща, които така и така не бих могла да му осигуря. Пффф, как се развива животът… или… как приключва… Странно е усещането да знам, че скоро време няма да присъствам в живота на близките си. Дано успея да родя това малко човече, което живее в мен.

На гарата съм, в автобуса. Стоя и махам на близките си, може би за последно. Дали пък да не им кажа?!? Колко ми е трудно да замина!!! Не искам да тръгвам!!! Но… не… по-добре е така.

……. Странно… въпреки всичко съм щастлива. Това малко същество, което расте с всеки изминал ден в утробата ми, ме прави безумно щастлива. Ще даря живот. Аз ще си замина, но то ще дойде на бял свят. Още малко остана.

И ето ме сега, два дни по-късно. Момиченце! Имам си малко момиченце. Ах какви пръстчета има! Усмихва ми се! Не искам да си тръгвам от този свят!!! Не искам. До онзи ден не ми пукаше. Не намирах смисъл да живея. Знам, че ще ми бъде трудно да работя, да уча и едновременно с това да гледам дъщеричката си. Но ще го измисля някак си. Винаги съм се справяла сама с всичко. И с това ще се справя. Не искам да си тръгвам!!! Искам да остана при нея, да я гледам как расте. Искам да видя първите й зъбки, да чуя първите й думи, да съм с нея, когато проходи, първия учебен ден, първата любов…. Всичко това! Искам да бъда до нея!!!

Сънувам ли?!? Това всичко сън ли е било?!? Какво става?!? Не искам да се будя!!! Искам си детенцето!!! Не ми го взимайте! …….

До нея съм, но тя не ме вижда! Аххх, с всеки изминал ден става все по-хубава и по-хубава! Ех, да можех да бъда истински до нея!!! Сега се замислям, че всичко глупости, които съм правила с цел да успея в живота са били безсмислени. Нито многото пари, нито многото връзки, нито много умения могат да ми дадат онова усещане, когато за първи път поех в прегръдките си малкото си момиченце. Тя определено бе смисълът на живота ми. За нея си струваше да живея! И да умра! Какво ли не иска да постигне човек приживе?! И винаги оставя децата накрая! А всъщност… те осмислят цялото ни същество!

За нищо не съжалявам! Само се чудя, дали не трябваше да кажа на баща й?!?

Някаква странна вълна ме обля и написах това. Май трябва да престана с това 24 часово будуване, че не ми се отразява на мислите добре!

П.П. Всичко е изцяло плод на въображението ми. Няма нищо общо с реалността!!! И Слава Богу! :rolleyes:

Slyncheva

Пръст

Гореше в пламъци

дивата нощ,

във въглени ставаше

огромната площ.

В демонски огън

се дави земята,

в димящи порои

души се луната.

Прахта те попива,

заравя света,

с новия гроб

венчава смъртта.

Потапя ковчега

суровата пръст,

отгоре му гние

човешкият кръст.

10.06.2008г.

Slyncheva

Лошо време

Премрежени погледи,

сивкаво време.

Горещи целувки

и аз пак до тебе.

Любов под звездите,

парещи ласки.

Край на мечтите,

начало на новите маски.

09.06.2008г.

Slyncheva

Сън

Чувам шум

от мъртва тишина.

Чувам писък

от бездънна пещера.

Усещам болка,

потопена в тъмната вода.

Усещам нищета,

превърната в пясък

от ронеща скала.

Виждам бъдеще

в капка дъжд.

Виждам минало

сред стара ръж.

Дишам днес

с вятъра в мен.

Заспивам вечер

мислейки за утрешния ден.

Премигам бавно,

унасям се в съня.

Въздишам тихо,

надявам се, че ще те открия.

Че някой ден

до мен ще си на сутринта.

И ще останеш до залеза

на този тъй омаен ден,

за да се събудя утре

в прегръдки нежни от сатен.

01.06.2008г.

Slyncheva

Ich liebe dich

Ich will mit dir sein.

Ich weiß, du bist weit.

Ich bin noch einmal allein.

Ich weiß, alles ist Unwahrheit.

Warum machst du das?

Ich sehne dich.

Was ist passiert? Was?

Es schmerzt mich…

Ето и превод, но не звучи особено добре на български. Не знам дали и на немски се получава, тъй като това е първото, което пиша на чужд език.

Искам да съм с теб.

Знам, ти си далеч.

Отново съм сама.

Знам, всичко е лъжа.

Защо правиш това?

Липсваш ми.

Какво се случи? Какво?

Боли ме...

Slyncheva

Да се...

Да се влюбиш в една магия,

да откриеш мъничко любов,

да се сливаш с една стихия,

да се бориш в живот суров…

и да знаеш, че няма вече накъде,

но вървиш напред

и нищо не може да те спре.

И да виждаш, че няма начин за промяна,

да не се отказваш,

дори в живота нищо веч` да няма.

28.05.2008г.

Slyncheva

Наистина ми писна. От както съм се прибрала съм се регистрирала на 100 места за работа и почти всеки ден трябва да обикалям града, за да ходя на интервюта. Ако пък случайно единия ден нямам интервю, то в друг интервютата ще са две или пък трябва да ходя като ненормална по банки, фирми за преводи, НАП…. Хрррр, плюс още 999 дребни неща по между другото! Не бих била толкова изнервена ако поне си пишеха всичко в обявите. “Атрактивно заплащане”, юпиииии. Работиш 6 дни в седмицата по 8 часа срещу невероятната сума от 400 лв. Или си на смени като администратор, по 12 часови смени, разбира се. Да не пропуснем и нощните, те са задължителни, все пак… та… май месец 350 лв, защото сезонът е слаб, а след това заплащането се покачва на невероятната сума от 380 лв. Тъй като ми писна да се мотая като луда, започнах да им се извинявам на хората още по телефона, но все пак държа да попитам за какви пари си говорим, защото няма никакъв смисъл да губя и своето, и тяхното време в лутане коя улица къде се намира и после макар че имаме уговорка за 11ч., защо да не ме накарат да чакам половин час. Как мога да искам да работя на място, където шефът ми се отнася некоректно с мен още от първата среща?!? При едно следващо телефонно обаждане вчера, след като ми се изясниха на бързо условията и чух заплатата, казах, че 380лв. не ме устройват, дамата отсреща ме попита, “А колко ви устройват?”. Отвърнах “Поне 600лв”. Изсмя ми се и каза “Никъде няма да намерите работа за толкова пари”, при което аз й отговорих “Ами… аз вече имам две интервюта за подобна сума!!!” ,че има и опции сумата да се покачи.Многоуважаемата ми госпожа или госпожица млъкна веднага и не можа нищо да ми каже. За тъпа продавачка в магазин плащат 600лв + бонуси, които все още не са ми известни, а за администратор 380лв. За какво си говорим?!?!?!? И идиот да си ще се досетиш чия работа е по-тежка и сложна! Тези хора съвсем се побъркаха с тия “атрактивни заплащания” от по 380лв.

След малко ми предстои поредното интервю. Уж знам заплатата, но всички условия не са ми понятни все още, та… тръпна да чуя каква нова простотия ще чуя. Сигурно ще се работи от 10ч до 22ч с почивен ден неделя!!!