Премини към съдържанието
Форумът в приложение

По-лесно сърфиране. Научи повече.
Kaldata.com - Форуми

Приложение на форума на цял екран с push известия, значки и други.

За да инсталирате това приложение на iOS и iPadOS
  1. Докоснете Иконата за споделяне в Safari
  2. Превъртете менюто и докоснете Добавяне към началния екран.
  3. Докоснете Добавяне в горния десен ъгъл.
За да инсталирате това приложение на Android
  1. Докоснете менюто с 3 точки (⋮) в горния десен ъгъл на браузъра.
  2. Докоснете Добавяне към началния екран или Инсталиране на приложение.
  3. Потвърдете, като докоснете Инсталиране.
Добави Kaldata.com в предпочитани източници в Google

частица живот

Блог от Slyncheva в Други

  • Публикации

    58

  • Коментари

    175

  • Прегледи

    33415

За този блог

Публикации в този блог

Нека да се разберем

Господи, хайаде да се разберем. Искам само един специален, той да е с мен. Всичко друго сама ще си постигна. Наясно си с това. И всичко до сега сама постигам... Ти, поне, сбъдни ми таз мечта. И после пак ме забрави. Не ще е по-различно от преди! Поне едно едничко нещо изпълни! Обич ми дари! 18.05.2008г.

И пак изгря слънце

Бързам да седна и да напиша няколко реда. Всъщност, вече съм седнала, само бързам да започна да пиша… Е, аз вече започнах и докато се обяснявам, вече можеше да давам по същество. Та….. да премина към темата. На 1000 човека се оплаках през изминалите дни и занимавах още толкова с моите си проблеми. Нещо, което мразя, но в подобни моменти човек има нужда да сподели, именно заради това сега си прося опрощение за невероятната досада, в която се бях превърнала. Та…. Аз принципно друго исках да напиша

Аз от къде да знам?

Чувствам се объркана. Хмммм, на кого ли пък му пука. Обаче блогът си е мой, на мен ми е криво и ще си „излея” душата. Не че не мога да напиша каквото и да е на лист хартия, както правя често или просто да седна на компютъра и да напиша всичко в един Word документ. Мога! Ама не искам! Може би наистина съм луда. Ама истински луда. От тия, които ги приемат в клиники. Не от другите, просто смахнати. Знам ли... Защо пък и да знам? Пиша си тотални простотии и ще си ги публикувам тук. Така може да се н

Съжалявам

Съжалявам, мога само да ви кажа. Провалих се... ... и сега. Не исках... Наистина не исках. Но така се получава... Не мога нищичко да променя. От мечтан, превърна се животът ми в кошмар, но не сънуван, а истински живян. Аз исках само мъничко да съм щастлива. И още толкова късмет. Не исках всичко да се срива. ...топи се като лед... Съжалявам! Съжалявам, наистина аз много! Не мога друго сега да изрека. .................................................. Не трябва да го казвам...

И аз

Сънят в мъгла, те луташе и само тишина... .................................... Нещо ли усети? Болка ли? Нима? ............................. Защо не се обърнеш? ............................ Не я затворих! Блъснах я! След теб проклетата врата! ............................. Сън ли е? Нима? Какво ти стори? Къде си ти сега? ........................ Объркана е вечността... ......................... И аз с нея... И аз в нея... И аз..., там..., редом... ...крача на преде... Ос

Какво ми става...

Умирам за сън. Поспах три часа през вечерта и това беше с почивката. Спи ми се, но чакам телефонно обаждане, а и се ровя из интернет пространството търсейки си работа...И търся, и търся... Обичам плановете, винаги си планувам нещата... но все повече се убеждавам, че не трябва. Каквото и да планувам, все се проваля последно време. И става все по-зле и по-зле... Хмм, яд ме е на мен. Винаги съм била усмихнат човек, изпълнен с позитивни мисли и вяра в успеха.... Само, че като гадостите се случват е

До вятъра на моите мечти

И ето, срещаме се пак, довя ми новите мечти. Помогна ми да полетя и върна ме на пътя ти. За този път не спирам да говоря и все в мислите ми се върти. Постоянно се тревожа, че зло отново ще ме сполети. Но довя ми ти мечтите и мога вече да пътувам. Надявам се доброто да ме навести, макар, признавам, че още се страхувам. 04.05.2008г

Вече реалист

И мислех си, че всичко се оправя, докато светът не замълча. Проговори ми, но твърде късно... Вече искам тишина. Животът си върви и продължава, без да мисли за следата, `дето я оставя. Не искам аз с него да вървя... Искам ми се вече да се спра. А бях до болка оптимист, превърнах се за жалост в реалист... 03.05.2008г.

Не бих могла да дам име

Стоейки у дома, опитвайки се да хвана смисъла на филм, от който разбирам едва половината реплики, се почука на вратата. Зачудих се, че се чука, а не се звъни и реших, че ми се е счуло. След секунда най-добрият ми приятел излезе. Стана ми още по-странно, къде тръгна по пижама?!? След малко се върна. -Куриерът почука на вратата и ми каза, че бащата на съседката се е заключил отвън, излизайки да вземе пратките си. И ... ме попита дали мога да помогна с нещо. А човекът е гол до кръста, много е

Искам у дома

Мъчно ми е за вкъщи, за семейството ми... До скоро си мислех, че така и така съм свикнала да не виждам често семейството си, не биха ми били проблем тези 1500 км. по между ни. Понякога се сещах за дома и започваше да ми липсва какво ли не – слънцето, което сутрин нахлуваше в стаята ми и ме будеше, дебелият лед, който се получаваше пред блока, когато е зима, дори уличните кучета, виенето им под прозореца ми всяка вечер, а даже и ужасната миризма на кафе и риба в претъпканата четиринайска, когато

18.04.2007г

Какво бе времето преди една година? – Мрачно и валеше! Какво усетих, щом животът си замина? – Нищо. Просто ме болеше! Защо те поверих в тяхните ръце ли? – За измислена надежда. След час аз щях отново да се върна, да си те взема с мен и към вкъщи щастлива да си тръгна. Всъщност, до някъде така и стана – върнах се и си те взех. ... Те посрещнаха ме с усмивка и казаха, че трябва да умреш. Не очаквах тези думи аз да чуя, уж всичко трябваше да е наред... Заплаках, присвих си коленете,

* * *

*** Господи, моля Те, нека оздравее! Господи, моля Те, нека живее! Той е малък още, моля Те го пощади! Рано му е още за подобни беди. Обичам го безкрайно много и се чувствам виновна за всичко това, което се случва с него сега. Моля Те, нека спре да го боли! Моля Те, нека се спаси! Щастие мое, не ме напускай! Остани! Обичам те адски силно! Моля те, прости! Ако можех, щях да върна всички тези дни. Направих грешка, че те взех при мен. Сигурно се чувстваш като в плен. Знам, сг

Кажи ми, Птицо

- Хей, Птицо! Защо си толкова унила? Не вярвам аз, че виждам – как глава с крило си скрила. Какво се случва с теб? Кажи ми! Не бях те срещала такава в моите очи. Топъл поглед ти, дари ми и скърбите си сподели. - Стара съм. Живях аз твърде дълго. Прекалено много, май, видях. И бях свободна и безгрижна, но не щеш ли, златна клетка, сама си пожелах. Не знаех аз, какво избирам... Твърде късно осъзнах! Отначало, грижише се той за мене и мислех, че завинаги ще е така. Излъгах се от х

Здравей

Здравей и тази вечер. Сега тиха, тъжна и сама. Здравей, ти нощ, студена като глетчер - мразовита, бурна, зла. И тъмно е... Ти носиш кораб над вълните, но със скъсани платна. Преминаваш вечно през водите, за да стигнеш до брега. Там чакат те дедите, родили моята мечта. Бързай, за да вкусиш парче от тази топлина. Да почувстваш във гърдите, колко нежна съм била. Да усетиш как горчи, когато си обичал, не само вкуса на морската вода. Да отпиеш от мечтите и да видиш, че там не съм

Сълза ли?

Сълза ли виждам в окото бяло? Сълза, породила се, защото чувстваш липсата на някой? Или ми се е привидяло? Сълза ли виждам по лицето грубо? Сълза от болка, че не е до теб? Или е нещо друго? Сълза ли виждам, пропила в дрехата ти стара? Сълза ли? Или капка дъжд временно се беше свряла? Нима това сълза е, родила се от твоята душа? Нима сълза е? Къде сега са твоите слова? 06.04.2008г

Не искам да имам рожден ден!

Принципно мислех да си лягам. Макар че не ми се спеше, ми се искаше да опитам да заспя по-рано, за да не се налага сутрин, когато отворя очи и да видя – 13часа. Но видях, че започва някакъв филм „Параграф 46”. Анонсът ми се стори доста интересен. Но уви не мога да кажа същото за самият филм. Почти загубила интерес вече, една сцена привлече вниманието ми. Главният герой се прибираше от нещо като командировка и когато се прибра у дома, синът му му се хвърли с огромна радост на врата. Принципно нищ

Спомен

Нощ и тишина. Луната пълна. После самота. Премрежен поглед. Безмълвен стон. Дълбока болка. Забит в ковчег пирон. Порой безспирен. После ден. Сбогом. Подарък за последно- две лалета. Нищета... И сякаш сън... Но не!!! Прощално слово. И камбанен звън. 29.03.2008г.

Дете

Под небето, под звездите, тук долу, чакаше дете. Протегнало ръка с надежда, някой топлота да му даде. Но ръката празна си остава, а детето с подрязани криле. Ще мине време, ще му подарят прегръдка. Ще сгрее изстиналото му сърце. Ще размаха силно на гърба крилата. Ще полети към нови светове. 23.03.2008г.

Смахнато и объркано

Гласове вълшебни. Тихи стъпки. Пелена мъглива. Тъжен блян. Вятър нежен. Кръст в земята. Дъжд, тъга, Сълза, усмивка. Живот неразгадан. Кръв горчива. Цвят червен. Вълни, скали и пяна. Огън в ясен ден... 22.03.2008г.

Не мисля...

Не мисля, когато се смея. Не мисля, когато греша. Не мисля, когато въздишам. Не мисля, когато вървя. Не мисля, когато сутрин отворя очи, когато на залез изпратя деня, когато притворя клепачи и тихо посрещна нощта. Не мисля, не мисля, не мисля. А защо да го правя? Пея си моята песен... Аз знам си, пак ще се справя... 22.03.2008г.

И...

И да се терзая, и да се виня... Няма смисъл, пак ще се родя... И падам. После пак. Потъвам. И после пак. Но изплувам, ставам, продължавам. Живея, боря се и страдам. За да мога щастлива да умра. 21.03.2008г

Някога, някога...

„... Може би някъде, някога в някого,пак ще се влюбим, нали? Нещо ще искаме, нещо ще чакаме, нещо пак ще ни боли...” Ахх... думи от една невероятна песен, станала ми любима и част от живота, без дори да я бях чувала цялата, а само малък откъс. Но не този написан по-горе. Толкова истинска, толкова чиста! „Някога, някога...” Да... често и аз казвам „някога”, но кога? Съзнавам, това е смисълът на живота и онази прекрасна част на изненада, поднесена в миг на отчаяние, подарена в най-неочаквания етап

При себе си ме, Ти вземи

Не мисля, не мога... Ридая, боли. Не мога, не мога... Госпиди, при себе си ме прибери. Не искам, не искам, не искам, не мога..... Умирам аз бавно! Умирам! Не живея, нямам аз нищо, нямам мечти. Да сравня с нещо земно, онова което чувстам, непосилно е сега дори. Но той...Какво направи той? Жива съм! Защо? Нали брутално ме уби? Разряза бавно без упойка тялото горещо и извади от гръда сърцето мижаво и смешно. Заши с бодлива тел раната дълбока и започна тя да гние, и появи се

И сега?

Както всеки път щом се случи нещо, накарало ме да не зная дори какво чувствам в такива моменти, така и тази сутрин, събуждайки се след подобен „период” почувствах онова ужасно гадене. Мразя го! Опитах се да стана, взех си душ. По-дяволите все още ми се гади...Цялата треперя и се чувствам ужасно неадекватна. Загърнала се с мократа хавлия, легнах и вперих поглед в тавана. Гледам го, само го гледам. Никаква мисловна дейност не може да протече в главата ми, а се опитвам, опитвам се да мисля. Опитвам

Профил

Навигация

Търсене

Търсене

Конфигуриране на push известия в браузъра
Chrome (Android)
  1. Докоснете иконата на катинар до адресната лента.
  2. Докоснете Разрешения → Известия.
  3. Променете предпочитанията си.
Chrome (Desktop)
  1. Кликнете върху иконата на катинар в адресната лента.
  2. Изберете Настройки на сайта.
  3. Намерете Известия и коригирайте предпочитанията си.