Дъжд

Нещастен бях, притиснат във стените,

с пълзяща във душата самота.

Далеч зад мен се хлопваха вратите,

отнемаха ми всяка свобода...

Жадувах за пространство, за дървета,

за вятъра, за облаците сиви.

Забравил бях за красотата на небето,

за златото в разцъфналите ниви.

Зарязах всичко, тръгнах под дъжда,

тъй свеж, прохладен и чудесен.

Вървях, танцувайки - дори в калта,

животът беше хубав като песен.

А капките се стичаха и без следи

пречистваха ме, галеха лицето.

Парченца от реалност... Пак вали,

усещам как препълва се сърцето.