Келтско слънце

(0 мнения)

Кожата й бе, толкова бяла, колкото чаршафите върху леглото, на които лежеше, ако присвиеш очи трудно би разбрал, къде свършват те и къде започват контурите на тялото й. Един белег, една фигура само можеше да те насочи – едно келтско слънце. Светлина, като движение или символ – начало и край – осем лъча – мисъл, само това можеш да видиш, единственото, което можеш да докоснеш. Поставяш ръката си върху него и го закриваш, но е топло и знаеш, че е там – следвай топлината със затворени очи – бавно с усет – само чувствай, не гледай, мълчи, остави мислите си свободни – без контрол, без насока само с обич. Остави сърцето да решава – отключи веригата на разума и остави да мисли вместо теб единствено страстта. Виждаш ли?

..... път, мараня, аромат на окосена трева, люлеещи се жита с цвят на старо злато – следи от каруци, лек ветрец, звуците на дивото. Всичко това е създадено за теб, всичко е живот, без трайност като вечност. Времето е спряло, само ти и тя. Никой. Само топлите тръпки, които преминават през тялото ми. Знам че само аз разбирам това защото пуснах съзнанието си на свобода и съм само чувства – без материя. Вдигам главата си нагоре само ръката ми е още там – върху пулсиращи лъчи на келтско слънце. Виждам облаци като дълбочина и като близост както аз и тя – нищо друго няма, само синева – оставям се в движението им – височина. Нещата изглеждат ясно, погледнати от тук – една съдба с една камара изходи и в дъното на всеки – тя.

До слуха ми достига тиктакането на часовник, време. Времето е мое овладях го, мога да го контролирам и сега му казвам – остани – в този миг на вечност, остани в момент на близост, а аз ще остана завинаги твой роб. Остани в безвремието на топлината чийто източник е келтско слънце. Точно сега – когато я обичам, и сега когато само тя е в мен. Решавам да изживея живота си точно тук до спящото й тяло докоснал татуираното слънце на гърба й, нищо друго няма давност.

Празни понятия. Вечни копнежи. Цирков спектакъл.

Дъжд – чувствам капчиците му по тялото си, прохладни и нежни, докосват чувствата ми като струни на китара. Отварям устните си и поемам влагата. Солени капки дъжд, като сълза. Толкова е безтегловно и нехайно. Къде отиде реалността, която съществува толкова едновременно, че става същността на вечност,ето слънцето свети, сърцето й бие, птичките пеят, децата играят, дробовете й дишат, кучетата лаят, вятъра духа, щурците свирят, очите виждат, ушите чуват. И всичко е едновременно толкова естествено и толкова изумително.

Чувам стон и вик – това е тя. Дъжда са нейните сълзи.....

…къде съм аз – останал само дух. Виждам тялото й, надвесена е върху мен по точно върху него – моята материя. Викам й но нямам звук, виждам ръката си върху келтското слънце – неподвижна. Какво се случи с мечтите ми, къде отиде съня ми или съм още в него. Аз съм само вятър, мога да се изкача до върховете и да сляза до низините. Слязох до тялото си върху леглото, погледнах в очите си и я видях – там останала завинаги в безумието на мечтите ми. Очите ми – те бяха празни – а аз съм само спомен . . . . .

6 Коментара