Да изгарям под целунатите мигли

Непоносимо е да слушам пак Бетховен

сама ,... в нощта от бури уморена,

в квартала краен и блок бетонен,

притихнала и примирена.

Да гледам черния облак,

буреносно надвесен над балкона,

светкавици да раздират с таен знак,

очертавайки лика на Мадоната.

Да чакам притихнала и тръпнеща

музиката извираща под ръцете ти

и вената на челото ти пулсираща

да поднесеш под устните ми топли.

Да зная минутите отброени

на миговете наши мечтани,

откраднати от веремето забранено

как кратки са и със страст упоени.

И дълго да повтарям прегръдките ,

да изгарям под целунатите мигли,

...прибирам цигулката в калъфа и,

със струни, кръв от пръстите попили.

Лъкът кратко просвирва ,безстрастно ,

заема мястото му отредено

и тръгвам с устни стиснати властно

с взето решение последно.

Прогърмява ядно лятната буря,

пороя дъждовен асфалта залива,

не устоява напора силен ,чадъра,

нощта така е безумно красива.

Мигът грабва мечтите ми и ги запраща

в лицето навъсено на звездите,

облакът прибира края на плаща

и виждам в очите ти на обичта магнита.

Притеглена от властта им магична ,

покорно следвам съдбовната пътека,

запленена от силата ти демонична

женствено слаба и с душа лека !

30.06.2008 г.

София