За този блог

...

Публикации в този блог

Primavera

Непоносимо е да слушам пак Бетховен

сама ,... в нощта от бури уморена,

в квартала краен и блок бетонен,

притихнала и примирена.

Да гледам черния облак,

буреносно надвесен над балкона,

светкавици да раздират с таен знак,

очертавайки лика на Мадоната.

Да чакам притихнала и тръпнеща

музиката извираща под ръцете ти

и вената на челото ти пулсираща

да поднесеш под устните ми топли.

Да зная минутите отброени

на миговете наши мечтани,

откраднати от веремето забранено

как кратки са и със страст упоени.

И дълго да повтарям прегръдките ,

да изгарям под целунатите мигли,

...прибирам цигулката в калъфа и,

със струни, кръв от пръстите попили.

Лъкът кратко просвирва ,безстрастно ,

заема мястото му отредено

и тръгвам с устни стиснати властно

с взето решение последно.

Прогърмява ядно лятната буря,

пороя дъждовен асфалта залива,

не устоява напора силен ,чадъра,

нощта така е безумно красива.

Мигът грабва мечтите ми и ги запраща

в лицето навъсено на звездите,

облакът прибира края на плаща

и виждам в очите ти на обичта магнита.

Притеглена от властта им магична ,

покорно следвам съдбовната пътека,

запленена от силата ти демонична

женствено слаба и с душа лека !

30.06.2008 г.

София

Primavera

Ти завръщаш се при мен,

с вдигната глава и влюбени очи,

рецете силни протегнал,

а душата горда , все така мълчи!

Покорна съм пред ласките,

докосваш и огън ме прониза.

Нека да свалиме маските,

младост безпътна - зрялост навлиза.

Страст таена в косите посребрени

и усмивка, в гънките на мъдростта.

Поглед...все така устремен...

тялото... още в младостта.

Плодовете узрели от изминалия път

синовете порасали, желанията - безброй,

слънце и младост на заник клонят.

Буреносен облак - ураганен порой !

Знаем, че животът е кратък ,

смесени чувства, сарказъм и свян

първа прегръдка, целувка, миг сладък,

взрив на желания , часовникът спря...

Розата черна, остана след теб,

отминават минутите, тиктака живота,

взе розата бяла - душа на поет

не беше раздяла, съдбата похлопа...

Primavera

Казваш, да бъдем на птицата , крило...?

Прецени ли ловеца с кръвясали очи,

който дебне в сърцето със...зло,

Насочил дуло към висините и не спи,

готов да отстреля всяка нежна твар,

литнала волно към слънцето.

На гърбовете ни мята своя товар,

мачкайки всеки кълн на зрънцето.

Бяла молитва отправяме към небесата,

с надежда, да се смили, твореца-създател,

вразумявайки стремежа пъклен на чадата

и предателството двулично към приятели.

В мания за величие облечени

в стремеж, към върховния елит,

в душите си,на дявола обречени,

сеят злъч и сарказъм не скрит.

Хайде стига, спрете се и се вразумете,

отдавна преминахте отвъд добрия тон,

поднесете на ранените букет от полско цвете

и направете пред иконите, нисък поклон.

На адриатическият плаж,

Италия

22.07.2008г

Primavera

Капки обич

Оглеждам се в късчетата думички,

запсивани всеки ден от сърцето ти,

като капчици обич не обичани,

отронени преждеродилно в ръцете.

Закръглила е над тополите, ярко луната,

звездни рояци,сред вълма от облаци

поглеждат сърдито към земата,

носещи свеж дъх от капкодъждовни признаци.

Греховно прегръната, събирам с мигли

разлялата се лава от желяния,

препратени от мълнните изригнали

в лятногръмотевичната симфония.

18.07.2008г.

Италия.

Primavera

В зората на ирисите ми

автор: PRIMAVERA

Потъвам в кадифето на очите ти,

обезсилена от ласкавите пръсти,

Поглъщам горчивото на сълзите,

струйнали от щастливо сбъдване.

Крещящи сетивата ни за странните

пожелавания на топлия пясък,

до тъмния страж на тайната

преразказващ ни по памет .

Където горяха ме твоите устни,

кротки вълните, облизват местата.

Загребваш дъх от разширеното на зениците,

заиграва се бризът с косите.. .

Ще останат следи в душата

от страстта на звездните нощи ,

страха да се влюбиш в зората

на ирисите ми и нещо още...

19.07.2008г.

Италия

Primavera

Успокоена, че все пак кошмарът е свършил и от тук натам зависи само от организма на Ваня да преодолее както физическата, така и психическата травма, аз се подготвих за поредния си урок по испански. Следващите дни минаха еднообразно. Свиквах с обстановката. Сутрин помагах в кухнята и на Педрос за подреждане на документи, писма, понякога редът в спалнята му беше хаотичен и по своя инициатива и вкус внедрявах ред. Кабинетът му беше по мъжки подреден с библиотека обхващаща почти всички стени . Пред прозореца, заемащ цяла една стена, се намираше бюрото му. Стол от дърво и кожа. Диван от същата марка. Стилно и тежко.

След обяда посещавах курсовете четири дни в седмеицата по четири часа на ден. Оказа се,че имаме и часове по компютърна грамотност, което за мен беше приятна изненада. Марко, рядко ме придружаваше с колата, предпочитах да се справям сама и да имам своето време, пък и той трябваше да се храни и отпочива, през обедната почивка.

Ваня се възстанови много трудно. Имаше пукнато ребро и множество хематоми от побоя. Човекът, който я е взел е бил също част от веригата. Закарал я е до красива, вила с голяма градина и висока метална ограда, почти в центъра на града, каквито има в изобилие. Отключил вратата, галантно и помогнал с багажа , оправдал се предварително, че ще се върне след малко и затръшнал вратата след себе си. Тя се осъзнава, че е заключена и е в капан, когато вижда вътре още 40 момичета, Всяко свило се където е намерило удобно местенце. Всички захвърлени по същия начин като нея, от различни, по описание мъже.Гледли я изплашени и иразказали, че тук са от седмица. Първите 14 били с различни травми. Дошли с микробус, направо от Украйна. Като били прехвърляни през няколко микробуса. Първият ги изоставил още в страната с оправдание, че се е счупил и го сменя друг. Вторият ги е оставил, едва преминали границата на Украйна. Третият ги доставил до Испания и малко след границата, ги прехвърлили на четвърти. Групата мъже, които ги довела в къщата, ги изнасилвала две денонощия. Естествено на противопоставянията им са отговорили с юмруци! Така разказвайки на новодошлите. Всички се свивали и не помръдвали, когато чували, че се приближава кола и оставяли ново момиче, а такива доставки били денонощно без никаква закономерност и не рядко, пристигали 4-5 момичета наведнъж. Къщата имала баня с топла и студена вода, няколко кашона с кифлички и бисквитки и нищо друго . На втората вечер пристигнали група млади мъже. Държали се аругантно и ги оглеждали безсрамно. Избрали Ваня, тръгнали да я изведат заедно с 4 други момичета, те се противопоставили. Пребили ги на място нея и една полякиня, били изнасилени, там в коридора пред очите на всички. Това разказаха няколко от момичетата. Предположи се че е било с наказателна цел, за осмиряване на останалите, което е имало ефект. Наказаните бунтарки били отведени, като взели още две други. Вероятно защото стоката вече е била увредена, попълнили са запаса. Какво е станало с останалите момичета, никой повече не е чул. Ваня и изнасиленото с нея момиче са оставени в едно заведение, където са били изнасилени повторно и дрогирани. Помнят инжектирането и няколко чаши алкохол, нищо друго. Осъзнали са се отново в същата къща, сред същите момичета, според които Ваня и другото момиче са доведени на следващата нощ, покрити със синини и сплъстени коси. Когато останали сами, се погрижили за тях колкото им е било възможно и са им дали обезболяващи хапчета, които носели със себе си в багажите си. Напоявали памучета със парфюмите си за да прочистат раните им. До идването на полицията повече никой не ги е посещавал. Не им е донасяно нищо. Не са видяли никого. Следствието течеше бавно. Никой от заловените не проговаряше, а Ваня и полякинчето, не можеха да посочта в кое заведение са пренощували. Не познавайки града, нямаха никакъв орентир. Описанието на похитителите им беше потвърдено и от момичета, държани на други места в града. Те са имали много по-голям късмет. Доставяли са им прясна храна, плодове и зеленчуци. Глезени са с минерална вода. Имали са двама красавци с които учили латино американски танци. Като казвали, че ще участват в програми. Идвали също и двойка елегентни и с приятно поведение мъж и жена, които се представяли за хореографи и на два пъти променяли стилът в който се обучавали. Трета група, също са залъгвани, че ще работят в заведения като танцьорки към музикални състави и ги учели на испански език. Само от една група, момичета осъмнили се , че представеното не отговаря на истината, поискали да се разходят. Намерили съмишленички и смятали някак да уведомят полицията. Те се намираха в болницата при Ваня с различни фрактури и едно с черепномозъчна травма.

Педрос се въздържаше да дава каквато и да било информация и така, ние спряхме да задаваме въпроси. Срещнахме се няколко пъти с родителите на Ваня. Те искаха да приберат дъщеря си в България, но здравословното и състояние, не позволяваше да пътува... следствтието също . Средствата им бяха свършили. Бяха взели много пари на заем и се тревожеха как ще ги връщат. Заминаха си и оставиха Ваня на разположение в болнацата с все още нестабилно състояние. Нас рядко ни допускаха до нея, защото тя се разстройваше, а това пречеше на правилнито й лечение.

Ели и Вили, завършиха тримесечен курс по испански език-безлатен, осигурен от църквата. Наеха апартамент с още две други жени, за да делят заплащането на наема и битовите разподи. Вили остана в ресторанта, в който беше започнала работа. Собствениците я харесваха, като работник, хранеха я там и веднъж в седмицата, когато и плащаха заплатата, даваха по 3 кг. месо, зеленчуци, ориз като допълнение. С тях тя спестяваше изхранването си в почивните дни. Готвейки си заедно с Ели, помагаше и на нея. Ели беше приета добре като барманка, заплатата й беше задоволителна но най-много я радваха запознанствата. Имаше вече много приятели, с които излизаше дори на дискотека за ужас на Вили, която като майка будуваше до сред нощ и я чакаше да се прибере. Имаха си телефон в апартамента, бяха лимитирали обажданията си, но винаги когато палавата Ели тръгнеше на дискотека, изплашената Вили ми телефонираше за да имам пред вид, ако не дай боже се наложи. Отношенията ни с Марко бяха все на едно ниво, т.е.ни рак ни риба. Гледаше ме с огромните си, блеснали в немирни пламъчета, очи. Беше много нежен, галантен, толерантен. В почивните дни не пропускаше да ме покани на заведние. Имаше толкова празници. Танцувахме до полуда. Притискаше ме в прегръдките си и се смееше с най-зарителния смях, но винаги поставяше една преграда. Не ме целуна, на прекрачи прага на приятелските отношения, аз вече свикнала с маниерите му, стоях в изчаквателна позиция. Чаках звездния си миг. Личеше, че страда, но не желае да гвори по тази тема, винаги променяше насоката й когато се доближех до въпрос. На петия месец, щастлив ми показа два билета за театър. Доволен, че вече се справям не лошо говоримо, а още по-добре като слушател. Беше неверятно преживяване да бъда в испански театър. Имах вече богата база от думи и намирах не трудно приложението им в разговор. Справях се и с компютъра и Педрос беше много доволен. В кухнята влизах само сутрин за подготовка на закуската. Времето ми беше запълнено с учене на взетия материал и документацията на Педрос. Специално дошъл програмист, създаде програма за класификация на всичко с което разполагаше на книжни носители. Една седмица работихме заедно, и когато бях усвоила всичко, ме остави сама. Не беше шега работа. Със сигурност имах пред себе си планина от данни да попълна и една година , нямаше да ми стигне. Сега разбрах цялото му търпение към мен. От момичетата в курса научих, че за тази моя работа , на испанка трябва да плаща двойна заплата. В никакъв случай няма да я натоварва с толкова документи. Тя ще се глези и капризничи и дори за 5 години, няма да качи целия му, почти 50 годишен архив от фирмената дейност. Икономиката на дома също имаше своя раздел и я разработвахе в допълнителни часове. Грижи за него почти нямах, защото, както се изразяваше той:- Обкръжен от вниманието на двама млади, денонощно, не мога да не се чувствам жизнен.

В редки случаи Марко отсъствуваше от вечерите ни и то само когато беше зает в градините на съседната вила. Последния месец, Педрос настояваше дори да идва направо от строежа, да вземе душ и да вечеря с нас. Това ни се видя доста странно, но свикнали вече на какви ли не екстравагандни странности, го приехме, като добро и удобно развитие . Двамата си бяхме подобрили чувствително руския, защото вечерите ни минаваха единствено в разговор на руски. Не изпълниха заканата си да ме мъчат с испански, защото видяха, че го овладявам бързо и се стараеха да не ме уморяват и травмират. Посрещането на Коледа и нова година, беше най-красивото нещо, което съм преживявала някога. На 24 декември, нашият Бъдни вечер, там не се празнува по този традиционен начин, не е така уважавана вечер, както при нас. Затова тук аз се изявих с подготовката на 9 гозби мъжете изпълниха всички поръчки, готвачката само ми помагаше, царицата в кухнята бях аз, колкото и ревниво да пазеше тя територията си. Обещах й за следващия ден да не и се пречкам и тя си отдъхна, изплашена да не би и тук да има по-различна традиция. Успокоих я, че щом ще ни заравда с печено, нищо повече не променям. Направихме наистина огромно количество сърмички, така че и тя да занесе на своето семейство. Дори двамата кавалери се понавъртаха да гледат това чудо, сърмички. Прекадих и се помолих според нашите религиозни традиции. Вемчеряхме тихо и спокойно, всеки мислейки за семейството си. Постните гозби се харесаха много. За първи път си позволявах да поднеса само българска кухня и се страхувах, че Педрос няма да вечеря. Напротив, той си хапна добре и ме накара да обещая два пъти в месеца, това меню. Марко се присъедини и естествено трябваше да го изпълня. Новогодишната вечер, бяхме отново само тримата. веселихме се като малки деца. Двамата ми кавалери ме изненадаха с индустриални количества фоерверки, които редяха на паркинга пред вилата и озаряваха небето до удрянето на полунощ. От съседните вили лудостта беше същата. Чуваха се весели гласове, смях и възклицания. Между короните на дърветата изригваха цветните фонтани на възпламенените ракети , и красотата беше неземно приказна. Отминаха прзанчините дни. Педрос правеше планове, как следващата нова година, с такива приятели до себе си, ще организира нещо по-сериозно. Не било толкова уморитлено, колкото му се струвало и поради което преустановил партитата в дома. Този светски лъв, се беше пробудил с последни исрици живот и реши да ги изживее наистина подобаващо, без да се лишава от съпровождащите тази авантюра, удоволствия. Загатна, че е взел твърдо решение за нещо изключително важно, което ще промени из основи живота и на трима ни. Но дали ще го реализира и как ,зависи от завършването на курса ми по испански и след това от законодателната система на държавата.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ.....

Primavera

Избухна зората с песен на чучулига.

Слънцето разкъса воала на здрача.

Образът ти, в мислите ми, сънено намига,

щастие ме залива, а очите плачат.

Греховно падение в пламенна нощ,

необуздани желания в сляти души.

Демонско влечение, отслабваща мощ..

...стени на въздържанието с трясък руши.

Съдбовен поврат, листенца на роза.

Пръсти се докосват с хищническа страст.

Разрешихме дилемата...

духът ми горд,... епод твоя власт.

Токата и фуга, симфония в бяло.

Кървящи душите, цигулките стенат...

Слънцето искри, в шампанско преляло.

Устните страстно, от денонощието вземат.

Пътеката лунна, попива мечтите.

Струните арфични, душата опъва.

Рая небесен, отвори вратите,

в забравата... цялото потъва.

Не родено дихание, в мига замира

в гърдите опрели гърди.

Споделени очите намират

своя дом сред рой звезди.

Италия

17.07-2008г.

Primavera

Превъзбуденото ми настроение, мигом премина в шок. Ръцете ми паднаха, като отсечени. Красивото, нежно момиче, с мечтите и приповдигнатото настроение, необуздания младежки пламък и чаровното излъчване. Не исках дори да мисля за изживения ужас. Какви изверги трябва да са мъжете, които са го направили. Тях майки раждали ли са ги? С тези спечелени пари, ще купят цвете на любимата си, на съпругата, на майката... или може би, ще се прибере в дома си, с желаната играчка за мъничката си дъщеричка. Ще гледа как с бързите си малки пръстчета я разопакова и щастлива целува тати. Как трябва да изглежда този тати, подарил радост на детето си отнемайки живота на чуждото дете. Не разбирах тази извратеност. Каквъв психически профил може да се направи? Захлипах в шепи треперейки неудържимо от ужаса. Тялото ми се тресеше от погнуса. Разумът ми отхвърляше да приеме развръзката. Поех топлата чаша мляко с мед, услужливо приготвена ми от Марко и се изкачих по стълбите, опряна на лакътя му. Не виждах нищо около себе си. Вървех и отпивах механично глътки, гореща течност, без да чувствам нито паренето, нито вкуса й.

Седнах на ъгълчето на спалнята си, държейки в шепи чашата и гледах тъпо в пространството сякаш търсейки отговора. Кой щеше да е този смелчага да каже новината на родителите. Вероятно студения глас на служебно лице от посолството ни в Мадрид. Всъщност какво ще им кажат, ами, ако утре вече няма нищо за казване, а само едно безжизнено тяло с жестоко прекъснат живот?... Марко седна до мен прегърна ме и не зная колко време сме останали така, какво се е случило след това. Сутринта, иззвъняване на часовник ме пробуди.

- Шшшш,шш , спи, извинявай, спи, за теб е рано. - чух приятния бас и видях рошавата глава със сънени очи на Марко. Погледнах се , добре завита в спалнята, под завивката ... само с бельо. Нямах спомени.

- Спи, няма нищо за което да мислиш, само спи.

- Кажи какво се случи, ти защо си там на диванчето?

- На двете диванчета бях. Ти заспа, съблякох те и те сложих под завивките, а аз легнах тук, защото ме беше страх да те оставя сама. Спи! Ще те взема на обяд за курса.

- Оставил си ме мен, на тази огромна спалня, а ти си се кривил там и днес цял ден ще работиш???

- Охооо, вече имам практика с теб. Като те зная каква си... как бих посмял да легна до теб без разрешение, ти заспа преди да го поискам. Ако се събудиш , а аз невинно си спя там до теб, знае ли се какво може да последва.

Захлупих лице на възглавницата върхлетяна от цялостния спектър на човешки чувства и преживявания. Марко разроши с ръка косите ми, измърмори едно: - До скоро!- и леко притвори вратата. Заспала съм отново и бях събудана от тракане на чашки в стаята ми.

Отворих очи като идваща от друго измерение и видях усмихнатото лице на готвачката, оставяща подноса с кафе , кифлички и няколко сирена, а в една купа жълтееха едри смокинени плодове. Надигнах се, отмятайки кичур коса и тя псочи с ръка спалнята с жест ясно говорещ:- Остани там. Усмивката и не слезе от устните, докато настани удобно на леглото ми всичко донесено, погали косите ми , посочи неопределено на вън и каза :- Педрос нареди, тук чакаш Марко. не ставаш.

Аха, колко било хубаво да разбираш езика. Такова нареждане можеше само да ми хареса. Опитах се да похапна, но не вървеше, смокините изядох до последна. Отпивах жадно едри глътки кафе и бавно избистрях картинката от вечерта. Изведнъж , пробудения разсъдък ме сграбчи за гърлото и стисна здраво. Спомнила си всичко, отместих табличката и се пъхнах под душа. Само след десет минути бях долу и без да поздравя Педрос, го попитах , според него с какво ме е приспал Марко. Вероятно съм имала много запалашителен вид, защото Той с мълчалив жест се пресегна към една от кухненските вратички, показа чая от лайка и преспивателини безобидни прахчета, които той самия ползва и аз вече ги познавах.

- Аз затова казах да останеш в леглото. Няма новини, а ти ще питаш и като не ти отговоря ще изпаднеш в нов стрес. Легни си, преди обяд ще знаем с точност какво е състоянието на Ваня и другите момичета. Някои от тях са били по издържливи и вече са говорили. Ваня още е в шок, но състояниеот й е стабилизирано и до обяд ще знаем всички резултати от анализите. Включително и от теста за бременност.

- Бременност....Ооо, Не! И това ли ! Боже помогни на бедното създание да не е имало лошия късмет и да зачене от изнасилванията. Това означава, че след като се стабилизира, ще дава показания, умирайки още стотици пъти в спомените си. Когато този кошмар отстъпи в напрегнатото й ежедневие, на преден план ще застане необходимостта да вземе решение, да запази ли живота на невинното създание , растящо в нея и не подозиращо в какъв ужас, майка му го е приела за живот или да издаде смъртната му присъда. Всичко това ми се стори свръхспособностите за възприемане дори от мен, здравата и защитена, зад стените на този стабилен дом и характера на новите ми приятели с непоклатим морал.

Отправих се послушно към съблазанта на белите чаршафи и отново съм заспала, прегърната от сигурността им. Събуди ме погалването на топлите Маркови пръсти. Гледаше ме с огромните си очи и леко изкривени устни в усмивка. Не бях в емоционална кондиция да се съпротвлявам на порива породен от съненото ми желание за закрила и нежност, задържах ръката му на лицето си и целунах докосващите устните ми пръсти. Затворих очи,сигурна че тази ръка никога повече няма да загуби топлината си за мен и ще чувствам нежността въздържала силата й, до края на земните ми дни. Вълшебния миг трябваше да бъде прекъснат, но сега още живеех с него и останах така да му се насладя до последния емоционален трепет поднесени ми от онези съдбовни сили, бдящи над тези мои щастливи дни. Без да развалям удобната поза, със затворени очи помолих за новини.

- Мился, че мога да си позволя да ги нарека долри. Животът на всички момичегта е вън от опасност. Дрогирани са, но никоя не е предозирана, насилието има своите психически последствия, но успокоителните до десетина дни, а след това психолозите ще разрешат проблема. Сам три момичета са с положителен тест за бременност и едната от тях е Ваня. Вселдствие тежката й психическа травма, но сравнително добро здравословно състояние е взето решение, с потвърдено желание от страна на долетялите днес, нейни родители, да се направи аборт. Сега, когато момичетата са стабилизирани, следствието е тръгнало в нормални релси. Взети са показания от много момичета, даващи не зависимо една от друга, еднакви показания. Разказано е много за Ваня и за друга група, която за жалост, вече е изпусната и трудно ще се влезе в следите й, ако не пропее някой от вече задържаните по канала.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

Primavera

Вечерта се търколи неусетно. Двамата мъже играеха тихо. Подхърляха си понякога шеги. Както пиехме по мъничко уиски, така се донесоха и ядки, още лед и аз се страхувах , че накрая може да се напия. Хубава напитка, приятна обстановка, добра компания, по глътка , нищо не приятно не почувствах дори. След приключването на поредната партия шах, Марко се изправи да върви, защото следващият ден е работен, а на вън е горещо. Сбогувахме се и когато се върнах, Педрос ми пожела лека нощ, каза да спя спокойно и по-рано от 8 ч. да не ставам. Искал закуската след 9ч, ако нещо не се чувства разположен, знае къде е кухнята. Гушнах си книжката и се отправих към моя , дори не мечтано уютен свят. Педрос ми даде минерални соли и екстракт от алое за вана. Докато разреша косите си, оставих ваната да се пълни. Запалих осем ароматизирани свещи , отпуснах се в топлата вода за двадесет минутен релакс и се отправих към България. Мислех за моята мъничка гарсониера в чиято баня, вана не можеше да се сложи. Кухнята бях превърнала отдавна в детска стая и синът ми Крум трудно побираше там своите неща. Пералнята ми беше монтирана в банята, точно пред тоалетната чиния, защото там имаше подходящо място и над нея имаше малки рафтчета от черен винкел ,които пребоядисвахме всяка година, за да не корозират. Душът бях отделила с едно весело перденце, изпъстрено с морски мотиви, на което много се радвах. Болеше ме от тази радост. Болеше от този контраст и от друга страна бях доволна, че хора като Педрос, нямаха дори бегла представа от нашите дребни радости, които за тях са само крайно плашеща ги бедност. Увита в пухкавата си бяла хавлия и тюрлан на главата, се пъхнах със Скорпионите в леглото. Нощната лапа хвърляша меката си светлина на моето място, останалата част от стаята беше призрачно тъмна. Не свикнала все още с огромното пространство, се стрясках от сенките хвърляни от мебелите, но след това ме заливаше приятната топлина на удоволствието, за усмихналия ми се късмет. Заспала съм с хавлията, блаженно отпуснала глава на пухената възглавница. Събуди ме рязак звън, огледах се и с ужас, видях че е 8.20 ч сутринта. Скочих и залитнах, ударих си пръстчето в ъгъла на нощното шкафче, препънах се в пухкавия килим, сега препятствие за спящите ми крака. Взех бърз душ. Скочих в дънките и една блузка-потниче, разтърквайки мокрите си коси, нямаща време за сушоар, се затичах по стълбите. Влетях в кухнята като подплашен заек / не че не бях / и се спрях на вратата с най-голямото изумление, което можеше да се види на лицето на една токущо събудила се, мокра и изплашена жена. Педрос, в ръка с парцал, бършеше пода от разлято мяко, а в малката лопатка за трохи, се белеха парченца от счупената чаша. На две таблички имаше подредени няколко вида сирена, в купичка , малки, солени кифлички, по две кутийки конфитюр и фруктиери с едри жълти гроздове, обиколени с дантела от големи, също жълти сомикини. Свикнала съм у дома да виждам смокината в тъмно вишнев до морав цвят. Тези здрави, едри, добре узрели, кехлибарени плодове заковаха погледа ми. Педрос махна с ръка.

- Исках да те изненадам с готовата табла. Мъжка непохватност. Наливайки млякото, съборих чашата. Извинявай, виждам, че съм те стреснал. Сядай да закусим заедно.

Посегнах да взема счупените парчета от чашата, той ме изгледа почти сърдито, с лека хитринка в ъгълчето на очите си.

- Ти ли я счупи тази чаша? Който я счупил, ще си почисти, хайде пусни кафе, аз съм на мляко с како.

Не миришеше на кафе и тръгнах към ъгъла където се намираше кафемашината. Ясно беше, че е искал да е пресно смляно, не само топло. Натиснах копчето и смлях двойна доза. Пуснах го и си направих една голяма чаша, ароматно кафе с каймак, който би съблазнил и най-върлите противници на тази черна горчива течност, към която се чувствах пристрастена и се стараех да пия само сутрин, но възможно най-големите чаши като го разреждах с мляко. Едно от малкото удоволствия, от които не се лишавах никога . Щом е удоволствие, то трябва дае пълно. Не пуша, но за сметка на това, най-голямото ми удоволствие е да си сложа от ляво бисквитките от дясно чашата, седнала на фотьойла у дома, с ромначето в ръка или сутрешния телевизионен блок. Сега трябваше да променям този навик. Като втора сутрин в този дом, не ми се налага да работя. Вчера Педрос изяде едно залче сирене изпи един чай и се върна в спалнята си, където каза че имал работа . Разбрах, че се пъха с лап топа в леглото и комуникира през интернет. Не разбирах, как ставаше тази комуникация. Познавах компютрите до толкова, доколкото бяха удобна база за събиране на памет и класифицирането й. Какво означаваше интернет и как функционираше, не се бях интересувала дори, зщото не ми беше необходимо до този момент. Знаех отлично, че бащата на компютрите е ДЖОН АТАНАСОВ , българин живеещ и работещ в САЩ, но не се говореше за него, а за БИЛ ГЕЙТС и никой повече, от средно интелигентните хора, не помнеше името на сънародника ни. Поставих си за цел да събера, колкото е може по-скоро информация, за да не изглеждам невежа. Ако се установех в този дом, щях да мога да чета много повече, отколкото в България. Ще говоря с Крум кои книги да опакова, когато взема първата заплата, ще му изпратя пари за да ми ги изпрати в пощенски колет. Бях му направила доларова сметка в пощенска банка, за да мога да изпращам парите от тук, по банков път.

С пълна чаша кафе и мляко се отправих към моето място на дългата кухненска маса. Пожелахме си добър апетит и всеки се зае със закуската си. Аз хапнах сирене и веднага взех един от сочните плодове на смокината. Топеше се като захар. Беше с по нежна консистенция от тъмните. Кожичката, покриваща плода се сваляше лесно с подходящо за целта, малко ножче. Отпуснах се и със затворени очи отпих първата глътка кафе. когато скоча така стресната от леглото, дълго не мога да се съвзема. Чувствам се объркана и напрегната, но тук, сега, отпусната на удобния стол, в тази приятна обстановка, първата глътка кафе, отми окончателно напрежението, разля ароматната топлина по тялото ми и се почувствах така, както никога до сега. Това беше истинското удоволствие да пиеш сутрешното си кафе и да чувстваш, че го пиеш. Нещо изшумоля, погледнах изненадана, че отново съм литнала в мечтите си и видях Педрос с куп вестници пред себе си. Засрамих се, че съм била толкова далече от мястото, на което съм физически, че не съм забелязала, кога се е разходил до вън, взел е вестниците и цялата пристигнала поща. Чула съм го в момента, в който е разгърнал първия . Извиних се и го попитах има ли нуобходимост от нещо.

- Катерин, ти до кога ще се чувстваш на чуждо място и ще се извиняваш? Да приемем, че съм те извинил за всичко което си направила и ще направиш. Извинявам те за това че не знаеш езика. Не познаваш културата ни. Не познаваш характера ми. Не познаваш навиците и предпочитанията ми . Извинявам те дори че си се родила, Дори че си жена. Не те извинявам само за това, че си толкова безсрамно млада и красива. Хайде, извини ме и ти мен за същите неща. Прости ми, че съм так сбръчкан и безпомощно стар и да заживеем в мир и разбирателство, с усмивка и без никакви притеснения вече. Утре като счупиш чаша, не трябва да си окачваш примката и да се обесиш на лампиона, а да вземеш лопатката и да почистиш боклука. Ясен ли бях? Изчерпателно ли се изказах. Хей, бебе, кафето ти изстина. Когато научиш езика, досадните сметки от пощата ще ги отделяш и ще се оправяш ти с тях. Личната кореспонденция, ще те науча да класифицираш по важност. И така сутринта ще започваме със работата си. Ще преглеждаш с мен част от печата и ще ми разказваш нещата, за които ще те уведомя предварително, че ме интересуват. Аха ето ти сега един дневен труд , чети си го и искам да подбереш, важните неща, според теб, които би ми разказала. Хайде не ме гледай стреснато, пием кафето, работейки.

Косата ми беше изсъхнала, та не можех да имам вид на мокра мишка, но очите ми мигаха точно така. не вярвах, че държа в ръцете си българска преса. това беше извън всякакви представи. Трябваше да спра да мечтая. Тук всичко се случваше преди да съм имала време да го помечтая. Взех в ръце вестник и с премрежени от сълзи с очи, почти погълнах първата страница. Унесена в четенето , не съм забелязал как се е търкулнал по страниците на вестника един час, докато не чух ритмичото почукване на вратата. Отворих на готвачката и тя още не влязла, започна да говори бързо - бързо, с весела усмивка, така развълнувана, размахваше ръце, прегърна ме и ме целуна, отново разказва, искри изхвърчаха от очите й. Чул шумното присъствие, Педрос показа бледото си лице и с широка усмивка каза нещо. Косара, готвачката, ме погледна, прегърна ме отново и звучно млясна двете ми страни, отиде почти тичешком до него и отново същите звуци... знаци... оооо..., колко много позитивна енерги и живот влезе в къщата с нея. Най накрая лавината от думи се укроти, Косара влезе в кухнята, а Педрос завъртя глава, засмя се и започна да ми обяснява , че дъщеря й е родила момче тази нощ- 4.360 кг и 54 см. Това си е едно отгледано бебе. Горката майка, щастлив бебок. Помолих го да ми каже, какво да и помогна, за да приключи по-скоро с работата си и да се прибира при семейството си. Ухилен до уши, Педрос запротестира с всички маниери на които беше способно тялото му.

- Тя има седем деца, всяко от тях има до сега най-малко по три, ако за всяко свое внуче тича у дома, и съкращава работния си ден, аз би трябвало да съм все без готвачка.

Разсмяхме се от сърце. Да всеки си има задълженията в този дом и се изпълняват по традиция, моите още не са ми съвсем ясни. Излязох да погледна цветята по терасите, на някои места имаше сухи листенца, почистих ги сложих вода във вазите с отрязан цвят, преместих люлещеия се стол, че го беше огряло слънцето. Скука, върнах се при готвачката и започнах поредния си урок.

След добрия обяд Педрос се оттегли за почивки, аз свърших дребната домакинска работа по отсервиране и подреждане мястото за хранене. Очакваното с нетърпение, почукване на вратата, най-после прозвуча и Марко в цялия си блясък се нахили пред отворената врата. През обедната си почивка е дошъл да ме вземе за уроците. По време на пътуването ми показа всички спирки на градския транспорт, двата автобуса , минаващи в зоната, къде се разминават по линиите си и къде отново са заедно. показа ми къде мога да сляза за да видя интересни неща. Неусетно стигнахме до сградата на чиито втори етаж се провеждаше курса. не беше този курс, за който говореше Вили. това беше общообразователен, не само за българи, но на много по високо ниво и сериозно отношение към подготовката. Страховете ми се оправдаха. Трудно щях да разбирам, защото преподавателката не знаеше моя език, както и тези на разнонационалната група. По между си не можехме да комуникираме и беше много тихичко, не естествено за доста голямата ни група от 27 човека. Получихме материалите и учебния процес започна. Чувствах се като малко дете, на което му сричата за да произнеесе, маааа-ма, бааааа-ба, таааа-ти, с тази разлика, че никой не ми се усчихваше на среща със блеснали от щастие и обич очи.

Нови, трудно отминали четири часа от пребиваването ми в тази красива страна на усмихнати и все готови да се веселят, хора. С няколко почивки, кафе, разходка и отново вземане на материал повтаряне и нови думи и повтаряне. Курса наистина беше добър. Наистина тук учехме, не седяхме просто да ни предадат материала, а учехме да говорим. Организатора заслужаваше аплодисменти за идеята си. За нас беше трудно, но ясно осъзнавахме, че следващата седмица, ще знаем много неща за всеки един от групата и ще се завържат приятелства, някои за цял живот.Слизах по стълбите, когато чух познатото пърпорене на колата, която за мен беше най-хубавото нещо, което търсеха да видят очите ми. собственикът и галантно ми отвори врата и каза, че умира от глад и отиваме на пица с ледена бира. Приех с удоволствие. Докато хапвахме Мрако ме побутна с лакът и се уведоми не искам ли информация. Естествено с неговите закачки. не се чувствах удобно все да питам. Беше дошъл направо от строежа, какви новини да очаквам. Но се оказа, че има и то не лоши. Тази нощ при инзвъредна ситуация, Иван е заловен. Имал е много дълъг разговор с със следователите и групата, заедно не е спала но нещата са почти уточнени. Канала не е извел момичетата от града. Това беше невероятната новина. Заслужаваше си да се радваме. Милите, измъчени жени. Колко ли страдат. При какви ли условия минават денонощията им. Може би до два дни ще сме запознати с всички подробности. Излязохме щастливи от пицарията , а аз се чувствах леко и радостно. Отидохме до центъра, където се бяха събрали вече нашите жени. Всички заразпитваха как съм. Как са шефовете. В какви условия са ме настанили. Марко полюбопитства десетина минути, и като видя, че досадното цвърчене от всички страни е непоносимо за уморените му уши, тръгна към една мъжка група подмятайкипрез рамо, че след един час ще дойде да мевземе, но ако аз реша, да му се обадя, можем и по-рано да тръгнем. Вили и Елена не се отделяха от мен, филипинката с насиненото око, която така страхливо се беше показала на вратата , когато търсехме Ели, сега щастливо се усмихваше и пърхаше като пеперуда около ухажващите я наши жени. Питах ги те кака са, една през друга разказваха. Ели вече работела в една кухня , като помощен персонал, учела хем езика, хем работата, защото шефа казал на отеца от църквата, че я иска за бара, но нека се обучи в цялото заведение, така ще знае всичко, когато е готова и да разговаря. Щастлива от това развитие на нещата, тя разказваше бързо, бързо, как е намерила приятелки, с които ще си поделят квартира и разходите. Взима със себе си филипинката, поканила и вили, но тя упорито отказва и иска да се настани в семейство. отбелязах си на ум, тази вечер с хиляди извинения и кършене на ръце, да помоля Педрос за тази услуга. Накрая нямаше как да се измъкна, трябваше да разкажа как съм и в какво се състои работата ми. По принцип мразя да се хваля, а тези измъчени жени, щастливи с мизерията в която са, в смрадливите кухни, в помията и огризките, спящи в тесните си стаички, повечето Слава Богу, прилично обзаведени и уютни.Ккак да им разказвам, аз къде съм попаднала и че не зная какво ще работя? Как да им кажа, че Педрос ми е платил шест месечен курс за езика и от днес го посещавам? Имението да опиша не е проблем, но моята спалня, ами това че тази сутрин аз още спейки, шеът ми ми беше приготвил закуската за да ме изненада и достави радост. че снщи пих най-хубавото питие в живота си. Повечето бяха обикновени, провинциални жени, които не само, че нямаше да проумеят за какво им товоря, но със сигурност като си тръгна, зад гърба ми ще започнат да сплетничат. задължително до утре ще имам име на метреса и при следващото ми появяване между тях ще започнат да кръстосват погледите си и да си смигват. Направих бегло описание на имението. казах че се заимавам с болния човек, компания пазя му страха защото е много болен и се страхува да остава сам. Разбира се признах за чистачката и готвачката, като подчертах, колко много стаи има. Въпреки това, както й очакваах. Намериха се две да подхвърлят, защо аз не готвя, както те, готвят на старците които гледат. Кво па, ча толко тоя старчок е спецялен та отделна готвачка.Ма те се чудат кво с парите си да праат, а ние им трънтуваме за жълти стотинки. Па да ти дигне заплатата и ше му готвиш ма. Толку па веке превзеки.

Много от диалектите в България не разбирах, но всички тези неща разбрах и вече знаех, че няма да се размина с обсъждането оклеветяването. Но в средите на нашево брата, сънародник, това не е новост. Знаеме си се. Неизбежно е този който е добре и уважаван да бъде залят с много повече помия, за да не изглежда така чистичък и усмихнат. Недай си Боже, пък с нещо се отличава, прояви някакъв талант, изпъкне на фона на общата картина, тогава на този човек ще му се изрови личния живот до девето коляно, ще бъдат убеждавани всички доближили се по всевъзможните подходи, че това е най-големия глупак, раждан някога на земята. Даааа, наша си родна картинка, Ганьовска. Няма друга нация такава в света. Не съществува толкова голям завист и стремеж да бъде задушена и най-малката изява на индивида. Появата на Марко, разбуни кошера отново и чух подмятанията, че вчера съм стъпила в Испания и с любовник съм се сдобила. Абе , знаем ги тия ние. Бутни комини. Завъртела е веднага опашката, не е губила време. Обидно. Радвах се, че той не разбира, а те пък от своя страна му се усмихваха мило и всяка от тези която съскаше преди малко със стиснати зъби, беше готова да му скочи на врата, дори без минимален знак на желание от негова страна. Манталитет, наш си. Огорчена им пожелах лека нощ. Вили и Ели се отделиха. Прегърнаха ме и ме заубеждаваха да не им обръщам внимание. Прости клюкарки. Примати, неумеещи да живеят ако не надникнат в чуждия живот и да плюят вътре. За тях живота е да се ровят в бельото на хората и да го развяват, според фантазиите си. Такива са родени за да мразят и да бъдат мразени. С това се разделихме, с обещание отново да се видим и да не оставаме дълго с групата. Марко очакваше да ме види радостна и релаксирала, какъвто беше той, видял се със сънародниците си и обменили новини от Родината. Нищо не му казах, нямаше какво да му кажа. Не приемам, че това е характерната черта на нацията ми. Аз не съм такава.

Педрос се зарадва да прибирането ни и вечерта тръгна както предната. междувременно разказвах, какво съм научила. Марко с неподправения си хумор ми подмяташе разни думички и ме караше да ги повтарям до втръсване, ако се противопоставех ме започваше Педрос. Не прочетох и ред от книгата, но със смях и шеги вече произнасях цяло изречение. До края на вечерта съставих цели три, което си беше постижение. Педрос се изправи да си ляга с извинение, че не се чувства разположен, но предложи ние ако искаме да останем и да си бъбрим. Помоли ме да отида с него в стаята му и да му помогна с някои неща. В това време телефонът иззвъня и аз се върнах да взема слушаалката от майката-апарат. Беше красив дизайн в цвят мляко с какао и почти не се различаваше в ръката на Педрос. Не знаех какво да правя. Той разговаряше доста сериозно и не можех да вървя след него. Оставих го да потъне в спалнята, като гласът му ставаше все по тих. Аз се върнах на диванчето и зачаках да ме повика. Мина доста време в изчакване, накрая Педрос извика Марко. Седях спокойно и изчаквах реда си, като тайничко се надявах, Марко да ме отмени. Загледах се в някакво шоу излъчвано по един от телевизионните канали. Вероятно беше с приятен хумар, съдейки по не слизащите усмивки от лицата на публиката. След около половин час Марко, затваряйки зад гърба си вратата на спалнята, се запъти към стълбището. Отдъхнах облекчено, че не съм необходима, защото съм отменена. Когато се приближи, без да гледам лицето му, попитах да отида ли горе. Той отговори, че не е необходимо, мога да отида да си лягам веднага , ако се чувствам уморена, Педрос нямало да има необходимост от мен. Почувствах се неловко. Такава ситуация щеше да се създаде. Естествено, че не може да се избегне,щом като самотните вечери на стария човек, са запълвани от неговата компания. Червейки се и не знаейки, как да постъпя, почувствах силните пръсти впиващи се в рамото ми. Обърнах се рязко стресната и видях помътнялите очи на Марко, изпълнени с отчаяна ярост. Изплаших се не на шега. За миг, красивия свят в който влязох ми се видя крехък и срутващ се върху ми.

- Да не би Педрос...?- попитах заеквайки.

Разбрал погрешната насока на мислите ми , Марко побърза да произнесе:

- Не не, той си легна, добре е. Обади се следователя. Намерили са момичетата. В три различни апартамента в града били са над двеста, най-много са украинките, след това са румънки и българки.

Впих пръсти в ръката му и зачаках умолително, да не ми казва лоши новини. Гласът ми не се чу. Нямах такъв. Повече от двеста момичета, само за една седмица. Плашеща цифра.

- Ваня е между тях.

- Ееееееее, браво! Това е чудесна новина! Утре ще я видим нали? Къде са я настанили?

- Това е лошото. В болница. Единадесет момичета са били в тежко състояние. Пребити и изнасилвани многократно. Дрогирани, за да ги подчиняват. Тя е в шок. Комуникациите с нея, за сега са невъзможни. Когато лекарите разрешат ще отидете двете с Ели. За сега знаем само ние. На родителите ще съобщат утре. Когато са на ясно с какво е дрогирана и какви са шансовете й.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Primavera

http://it.youtube.com/watch?v=ug-cuewuQ_8&NR=1

Двете жълти лампички светнаха, чу се писукане и двете портални врати се отвориха навътре и назад. Марко махна с ръка посока камерата, усмихна се широко и седна пред волана.

- Е Бог с нас! - промълви той и се плъзна бавно по идеално оформената алея, отстрани пробягваха малки пънчета, запълнени с цъфнали, висящи, разноцветни, гирлянди, живи цветя. Огромни храсти, като леки екзотични облаци изпълваха пространството с аромата си, арки от различни дребни розички, украсяваха сводовете на малки , кокетни пейчици. Беседка , обвита с цъфнал в бяло, жасмин, и три храста добре оформени и отрупани с едри тъмно червени рози, а нежните им листенца изглеждаха като изваяни от кадифе, стояха като стражи пред входа й. От дясно, между клоните на два сребърни бора и четири високи, стигащи почти до покрива, брезички, с трепкащи зелени листенца беше разположена вилата. Лицевата страна посрещаше с широко стълбище, започващо от самата алея и оградено с перила, които от своя страна, ограждаха широката тераса, намираща се на около1.20м на добре подравнената трева. Малко в ляво имаше двоен портал от масивно,тъмно дърво, а в дясно люлеещ се бамбуковов стол, завит с тънка раирана покривка, която по късно открих, че е част от пухена подплънка, умело прикрепена отдолу, създаваща комфорт за отпочиващото тяло. Над тази тераса, светлееха два еркерни прозореца с размери видимо над два метра. Втория етаж беше обиколен от също такава тераса, но по-тясна, над всичко това се издигаше трети, мансарден етаж, с три красиви балкончета, в закрълена форма от които се изливаха потоци мушката, така преливащи в цветовете си и оставаш с убеждението че наблюдаваш тъкан. Изненадана от перфекционизма, погледнах въпросително Марко и му казах, че аз всичко това мога да го поддържам живо, но не бих могла да придавам тези перфекти форми. Смеха му разсея всичките ми страхове, пегърна ме през раменете и обърна главата ми към беседката.

- Виждаш ли, че около розите е прясно окопано, а новите дантели от бордюрчета около боровете и брезите, виждаш ли колко равна е тревата. За всички растения, момиче, се грижи специалист по парково озеленяване, а черната работа, т.е. окопаването и подреждането на бордюрите е моя грижа. В почивните ми дни и понякога вечер, след работа, когато племенника му, ми се обади на строежа, аз идвам тук и си докарвам една прилична сума за джобните ми разходи.

В този момент, ми се искаше да го убия. Гледах златните точици, пробляскващи в смеещите му се очи и незнаех да скоча на врата му от щастие или да му зашлевя една звучна плесница, та да помни, че не бива да изцежда силите ми така, до последни възможности, когато е можел да ми спести всички вълнения. Та той, проклетия му дявол, е тук като у дома си, а такава лекция ми дръпна, че аз едва не се отказах да тръгна и сърцето ми още пърхаше като изплашено птиче. Предпочетох да се въздържа от всякакви коментари, но погледът ми, му каза достатъчно, което предизвика още по широка усмивка и още по-дяволити искрици. На входната врата имаше голяма халка от ковано желязо. Той хвана ръката ми и я постави върху халката, стисна пръстите ми и удари три пъти с метала върху дървото, разнесе се глух тътен и след малко се чуха провлечени стъпки. Вратата се отвори и пред мен застана дребничък, слаб, възрастен човек, с меко изражение в очите и опъната, не здрава кожа на лицето със слаб, жълтеникав оттенък, рехави побелели коси, неголям, леко изгърбен нос със заострено връхче. Слабички ръце, подаващи се под мек хлат, пристегнат в кръста и бяла тениска, обвиваща тънкия врат с леко отпусната , набръчкана кожа. Усмихна се топло и подаде ръка за поздрав, с едри възлести пръсти, завършващи с добре поддържан маникюр. Аз подадох своята, с жест, общо възприет в средите в които съм се развивала, но той хвана галантно пръстите ми и се поклони леко над тях. Това не беше целуване на поднесената му дамска ръка, но не беше и здрависване. Беше нещо толкова приятно и ново за мен, че изведнъж всичките ми страхове останаха да се търкалят по зелената трева, а аз прекрачих прага на временния си дом уверена и усмихната. Марко пропусна пред себе си възрастния човек, и зае ролята на домакин. Помогна му да се настани на мекия диван, посочи ми дискретно насрещния фотьойл , а той седна на този до домакина. Видях единствено огромната като пространство дневна, на три нива със стълбички нагоре и надолу към съответните нива, ние седяхме на средното. Влизайки, от ляво имаше огромно огледало, икрустирано с красива мозайка от цветни камъни, между които разпознах планински кристал, лазурит, нефрит калцедон и др полускапоценни камъни с различни големини от лешникова до големина на яйце, оформящи весело пречупване на светлината, точно срещу входа се намираше друго, също така огромно огледало, с подобна каменна мозайка, като водопад и придаваща усещането, че е продължение на първата. Цялата мека мебел, беше от черна кожа, и наоколо имаше множество статуетки от тъмно дърво. Не посмях да вдигна погледа и да разгледам останалата част от интериора, вече се надявах да остана по-дълго в този красив дом, щом щях да имам Марко често около себе си. Тихия спокоен глас на възрастния човек, се стелеше успокоително над тази стилна обстановка, Марко имаше много делово изражение , аз ги наблюдавах без да местя погледа си, също толкова сериозна. Разговаряха повече от половин час, след това Марко стана и предложи да разгледаме къщата, да ми обясни някои важни неща, които трябва да помня до утре вечер, когато той отново ще дойде за да бъде преводач, гуру и евентуално утешител с копринена кърпичка за перлени сълзички. Желанието ми да го перна през устата се засили, но дипломатично се усмихнах и вече влезли в кухнята ахнах от възхищение, да господарствам в такава кухня. През живота си не съм виждала такива удибства и толкова електронни кухненски уреди , за едно домакинство. Спомних си приемите, факт до преди 2 години и си представих сновящите сервитьори и помощник готвачи, доставили и украсяващи поднсяната храна, защото естествено беше немислимо, че тук е приготвяна. Показа ми всички уреди, като накрая приключи, че ще са ми необходими дотолкова, доколкото аз искам нещо, господин Педрос / така се казваше моя шеф/ си има готвачка от много години и не би я заменил. Аз ще приготвям сутрин закуската с чай или мляко за него, за мен кафе или каквото искам. Показа ми няколко пакетчета ароматно, скъпо кафе и каза, че тук, всичко, което е за ядене и за пиене е и мое. Всичко мога да ползвам без да търся разрешение. Трябва да влизам и и си приготвям за себе си храна, каквато аз харесвам от наличните продукти, каквито има в изобилие. Готвачката доставя всеки ден пресните плодове и всички продукти , вложени в менюто за два дни напред. Аз трябва да му помагам, като го подкрепям, винаги когато ме извика. Трябва да поднасям закускя, обяд, след обедна закуска и вечеря. Да почиствам масата и да поставям съдовете в миялната машина, след което да ги подреждам по местата им. Трябва да се грижа за чистите и изгладени дрехи и спално бельо, като съответно ползвам пералнята и за своите, също и абсолютно всичко намиращо се в този дом. Три пъти в седмицата, т.е. понеделник, сряда и петък идва друга жена, която е с голям опит, защото е от местното население и е наета някога от покойната госпожа, когато е била младо момиче, обучила я е как да поддържа дома и тя познава перфектно своята работа. Аз трябва да следя, обаче да няма пропуски, защото забелязвали, че откакто г-н Педрос е болен, тя се отнесла малко недобросъвестно. Трябва да контролирам и работата на градинаря, т.е. Марко, когато растенията се нуждаят от неговата намеса, и когато специалистът-градинар, помоли за помощта му. В общи линии, задълженията ми бяха ясни и не ми беше необходимо владеенето на езика. Готвачката и чистачката щяли да ме учат как се произнасят думичките, които аз ще си заучавам от речника, и ще си вписвам в тефтера, тези които са ми необходими на първо време, като кухненските прибори и обзавеждане, след това обзавеждането в дневната, наименованието на мъжките дрехи...През тези няколко дни се бях потрудила над кухненските прибори и го изненадах, но над произношението ми на някои думички много се смя, не че неговото беше блестящ, но моетоооо...ха ха ха. и така. Тръгнахме към другите помещения банята и тоалетната на първия етаж, подминахме другите две нива на дневната, като маловажни в случая , а аз така исках да ги разгледам, но времето е пред мен. Над едното ниво се извиваше спираловидно, но не както тясните неудобни спирали, които съм срещала у нас, а широко около два метра стълбище от пастелно зелен мрамор, с едно почти тройно завиване на спиралата, плавно и неусетно. Немирх се на втория етаж, където имаше красив стар роял и множество врати, около окръжността, оформяща се от стълбището. Радвах се на красотата и наредените в кръг по много интересен начин осветителни тела, за които не можех да си представя, как ги поддържаха в идеалната чистота, едва сега забелазах двата климатика, поставени на две срещуположни стени. Марко отвори едната стая и видях голямо помещение с камина , масивен гардероб с дърворезбовани врати, както и огромна спалня от същото дърво. Две меки мокетени пътеки в нежносиньо лежаха на пода и очакваха стъпките на своя стопанин. От дясно беше огромен портал, водещ към терасата, а от ляво, сводесто прозорче и до него друга врата. Отворхме я и видях за първи път джакузи, баня облепена в черни плочки с няколко зланти канта, голяма черна вана с множество отверстия , душа и батериите на мивката и бидето бяха в много интересни форми в златно. На няколко места трептяха пухкави, черни хавлийки в различни размери, всички с избродираните инициали на семейството. До джакузито беше голям прозорец с изходна врата към терасата, а до нея отвътре имаше красиво зелено цвете с множество дребнички розови цветчета, което на този златно черен фон, стоеше вълшебно. Тук разпускаше след тежкия ден г-н Педрос.Съвършенството на всичко, което видях тук ме възхити, но и изплаши. Защото за да се поддържа един дом с традиции в този му вид, не беше достатъчно само да зная езика. Трябваше да се всява респект на поддържащите го, а този болен възрастен мъж, желаеше да вижда всичко около себе си, както е било до сега, но нямаше силата да поддържа респекта и търсеше точния човек. Аз трябваше да го постигна. Представих си готвачката и чистачката в тяхното достолепие на стари познайници на фамилията, коренни жителки и аз, новата, чуждата и не знаеща езика. Беше немислимо да търся строгостта в мен, трябваше да имам друг подход и още тази нощ ще си съставя плана. тези жени трябва да ми станат приятелки и всячески трябва да искат да ми помагат, а не аз тях да критикувам. Споделих намеренията си с Марко, той се усмихна и освен: - Ха не съм се заблудил в избора си...

Нито одобри нито отхвърли. Продължихме да отваряме вратите. Другите помещения бяха по малки стаи със спални и мебели, отново от тъмна дърворезба, но не така пищни. На срещуположната страна имаше още една голяма баня с биде , тоалетна и голяма вана, мивка с вграден шкаф, много голямо огледало и всички удобства предполагащи сушене на коси, полагане на кремове...отново различните размери хавлиени кърпи с инициали, всичко в бяло, искрящо снежно бяло, сякаш все още не е ползвано и чака своя първи желаще да си вземе една топла, ароматна вана. След това помещение, беше една чупка в архитектурата на вилата, която отнасяше другите помещения малко на страни и скрити от погледа на изкачващият се по стълбището. Отворихме едната врата и бях изненадана от помещение, голямо почт,и колкото моята кухня в гарсониерата ми, с три стълби покрай стилажите на трите стени и множество мъжки обувки. Убедена съм , че кварталното ни магазинче за обувки в София, нямаше толкова на брой обувки, колкото имаше тук. За различни сезони, за различни случаи, за различни костюми. Спортни, официални, ежедневни. Всички блестящо поддържани и много малко личеше, че са използвани. Побързах да затворя това помещение защото ми се зави свят от мисълта, как живеят хората и колко малко знаем ние , въобразяващи си, че сме живяли. На около 2 метра от тази врата имаше друга, по външност не се различаваха по нищо, но по хитрите пламъчета в очите на Марко, започнах да се досещам за какво иде реч. Той мина пред мен, облегна гръб на вратата с ръце зад гърба и нахилен до ушите притисна бравата и хлътна в една спалня, сякаш излизаше от приказките на шехерезада.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ....

Primavera

Подпрял нежно силната си, красиво оформена брадичка, с едва набол тъмен мъх над горната устна, красив тъмнокос, младеж седеше на ствола на поваления бор, вперил замъглен от спомена поглед в извиващото се между дърветата, като колан от диаманти, тъничко поточе, понамаляло от летните горещини, но все пак още даващо свежа влага на пъстрия килим от цветя по ниските си брегове. Гъстите ресници трепкаха често-често и едва сдържаха готовите да се търкулнат по млечно матовата му бузка, сълзички. Зад него на два завоя от пътечката, на брега на голямата река до тлеещия огън, се чуваха веселите смехове на компанията, която го беше довела тук. Живееше с майка си и нейните родители на самия бряг на Дунав, в един от големите тамошни градове, но майка му беше любител фотограф и често го вземаше със себе си, когато тръгваше на лов за снимки по красивите Български места. Той много обичаше тези екскурзии - първо, защото от интелигентните хора в компанията научаваше много за географските и историческите ни забележителности, които му бяха страшно интересни и не бяха като онзи сух материал от учебниците, а обогатяваха знанията му по същия начин. Едва чакаше да се съберат до огъня, а той се излягаше на одеялото до тях и замираше в нетърпението да не пропусне нито думичка от интересните мигове. Този път обаче, за изненада на всички, пообиколи за сухи съчки, складира ги наблизо, взе новата си шапка с козирка, която беше последната му гордост, нахлупи я ниско над прекрасните си изразителни, дълбоки и тъмни като кладенци очи и се шмугна между дърветата.

Майка му късно видя скриващия се, изправен гръб с широките (за възрастта му) рамене, усмихна се и реши, че при следващия излет ще му предложи да вземат и приятелката му. Имаше едно мило момиче от съседната вила на родителите й, с което уж години наред си бяха неразделни приятелчета, но като че сега искрите прехвърчащи съвсем не са приятелски, а и виждайки го днес все по-уверено реши, че нейното пораснало синче изживява първите трепети на влюбването. Това хем я зарадва и изпълни с гордост, хем я натъжи, защото детето й вече не е дете и тръгва по несигурния и болезнен път на любовта. Спомни си колко много се обичаха с баща му, как притискайки се един в друг не искаха да се отделят и колко сладко беше това усещане. А онзи мъж от онези дни беше само с 4 години по-голям, отколкото е синът им сега. Не е възможно. Тя тръсна гривата на черните си къдрици и отново се замисли. Как е възможно, тя виждаше в онзи мъж тогава зрял и отговорен човек, който спокойно можеше да бъде баща на детето им. Когато го гледаше как уверено пое мъничкото му крехко телце в силните се мъжки ръце, беше повече от сигурна и уверена, а сега мислеше за сина им като за малко момченце и не можеше да си представи след 4 години той самият да има син и че ще изглежда така голям и мъжествен като баща си. Едва сега и стано ясно какво означаваше онзи объркан и изплашен поглед на свекърва й, когато научи, че чакат дете. Едва сега я разбра, горката жена!

Едно малко бръмбърче се покачи върху маратонката и извади младежа от унеса му. Той се усмихна с цялата нежност, на която беше способен, хвана го деликатно с два пръста и го положи на дланта си точно така, както си спомни, че беше поставил едно друго бръмбърче на същата тази длан, баща му. При реката, на този бряг, бяха дошли с една друга компания, но споменът беше толкова жив, сякаш се беше случило вчера, макар че бяха минали много години. Той беше едно малко момченце с разделени родители, баща му го беше взел, както винаги, да постои няколко дни при него и го доведе тук да ловят риба и да си играе с децата на приятелите му. Така разделяха с майка му щастието да бъдат с него, а той се опитваше да бъде щастлив по този невъзможен начин, макар че като идваше тук, майка му му липсваше много, а като си тръгваше, започваше да му липсва тати и му беше много мъчно. Те му казваха, че го обичат много, но ето сега така трябва и той се опитваше да се съгласи с това "ТАКА ТРЯБВА " и беше престанал да задава въпросите, които измъчваха мъничкото му чувствително сърце. Дори оттогава се беше научил да крие под ресничките си напиращите сълзички, защото тати със зачервени очи му казваше, че мъжете не плачат!

Изведнъж тати престана да идва, не му се обаждаше, не го търсеше. Той си задаваше въпроса къде се губи и защо се бави тати, но нали беше свикнал да не задава въпроси, си поплакваше тайничко и си мълчеше, докато веднъж, подготвяйки играчките за новогодишната украса на елхичката, дочу баба да казва на мама, че тати толкова се е прехласнал по новата си жена и нейните деца, че за тази нова година дори подарък е забравил да му купи. Тези думи толкова го натъжиха, че той се затвори в стаята си, гушна голямото плюшено кученце, последния подарък от тати, а сълзичките му рукнаха като две поточета от очичките и детското му телце се сви от непосилната болка. Така, ридаейки, беше заспал и когато мама го събуди за вечеря, много изненадано го попита с какво е успял да намокри толкова много кученцето. Сега, попадайки на познатото място, всичката тази болка стегна гърдите му и той, както беше свикнал, се скри от очите на всички, за да преодолее болката си сам. Не беше виждал повече баща си. Вече 12 години. Знаеше че има сестра, познаваше я от снимките, баба му, майката на баща му поддържаше с него контакт, ходеха си на гости и тя му изпращаше по СКАЙПА снимки на сестра му и баща му. Казваше, че изпраща и негови снимки на баща му. Обясняваше му колко много го обича, но го молеше да не я пита той защо не идва и защо не се виждат. Е, тъжното е, че отново от един случайно дочут разговор научи, че баба му заради него не разговаря отдавна със сина си. Не е съгласна с постъпката му и е рискувала да не го вижда, но да не загуби връзката си с първото си внуче. Беше вече достатъчно голям, за да проумее колко болезнено е това решение на баба му, но се радваше, че се е решила и по този начин беше мостът, свързващ го с другата част на корените му. От нея той чу израза, че дървото израства силно, когато корените му го държат здраво за земята, а той е млада фиданка, буйно растяща и са му необходими тези здрави корени. Колко хубаво умееше да му обяснява тя с метафори, всички болезнени за него неща от така трудния му живот. Толкова много я обичаше, макар че се виждаха само веднъж в годината, през лятото, отивайки й на гости, защото тя живееше и работеше в чужбина. Но разговаряха почти всеки ден, естествено в скайпа и той, да си признае, понякога нечестно се измъкваше от тези разговори, защото тя все питаше и питаше, пък на него му писваше.

Силно изохване и изпращяване на съчки го стресна, той вдигна глава и видя две сини звездички, отправени умолително към него. Притежателката на звездичките беше една русокоска, красива като изваяна от порцелан, кукла. Оплетена в бодливо клонче на къпина, беше разперила безпомощно ръчички и набърчила от болка челцето си.

Той на два скока се намери до нея, вдигна я внимателно с едната си ръка, а с другата откачи досадото клонче, залепнало с бодилчета към дантеленото и чорапче, едва тогава видя разкървавеното й подуто коленце.

-Хей, мъниче, ти защо си дошла сама тук, знаеш ли, че може да излезе Кумчо Вълчо и да те открадне.

- Да, ще ме открадне, първо на първо, аз не съм мъниче и второ на второ, татко е много силен и ще го убие.

- Ами тогава, сега ми кажи къде е татко ти и да те занеса при него, че с това коляно не бива, пък и няма да можеш да вървиш!

- Ох... ще ме занесеш ли наистина, че много ме боли и май ще се разплача. Татко казва, че големите момиченца не плачат. Не ми се смей.

И едва задържаната й досега сълзичка се търкулна по розовото личице. Младежът проследи протегната ръчичка, с която показваше рибарите на отсрещния бряг и си спомни, че наблизо имаше мостче. Понесе я на силните си ръце, а тя хлипаше, нацупила устнички и гледаше тъжно кървящото коленце.

Когато премина мостчето и приближи приклекналите мъже, момиченцето се раздвижи и извика:

- Тати, тати, ела ме вземи, че сигурно му тежа на този батко.

Красивият тъмнокос мъж се изправи и усмивката в очите му се смени с болка. Той изпусна рибарската пръчка и едва отлепи от земята разтрепераните си крака, за да направи първата крачка към изненадалата го съдба. Голямият брат носеше на ръце непознатата си сестра!

ТОВА НЕ Е ПРОСТО РАЗКАЗ, А ИСТИНСКАТА СЪДБА НА РЕАЛНО СЪЩЕСТВУВАЩИ БРАТ И СЕСТРА И АПЕЛ КЪМ РАЗДЕЛЕНИТЕ РОДИТЕЛИ ЗА ПОВЕЧЕ РАЗУМ ! (ОТ АВТОРКАТА)

Януари 2008 г.

ИТАЛИЯ

Primavera

Стерилитет

[/Вълничките на голямата река гальовно докосваха зелените клонки на брезичката, която тежкият зимен сняг наклони леко наляво тази година. Младата жена подхвърляше и въртеше във въздуха синчето си, отметнала назад красивата си черна коса, разпиляна на гъсти вълни върху крехките й рамене и звънкият им смях жадно се поглъщаше от пролетно залялата брега, вода.

Цветенцата, нежно целувани от слънчевите лъчи, съпричастно поклащаха главици. Изведнъж малкото момченце викна радостно, посочи напред с пухкавата си ръчичка и освободило се от майчината прегръдка, замята краченца по ниската трева, подгонвайки пъстра пеперудка. Мери гледаше след него с очи, изпълнени с най-силнта обич, която имат и дават само майките. Щастието й сега беше пълно и неизразимо красиво. С болка си припомни тежките дни на срам, горчиви сълзи страх от стерилитет, които беше изживяла, затворена в себе си, далече от близки и приятели. Дългите месеци на отчаяно страдание от безсилието, стегнало тялото, мислите, душата й, цялото й същество. На лов за новини, като млад журналист, тя се запозна с Иван. Имаха красив флирт и още по-красиви обещания и клетви в любов.

Представиха се пред родителите си и сватбата беше факт.

Иван е бил ученик на баща й. Вироглав, безхарактерен и нагъл, такъв го беше запомнил учителят и много упорито не се съгласяваше с убежденията на Мери, че сега е мил, нежен и отговорен мъж. С тактичността на майка й, отношенията тъст-зет не стигнаха до катастрофален обрат и това позволяваше да се редуват дълги, приятни семейни вечèри със салатка, ракийка, печено и хубаво вино. За щастливите младожеци не мина нито една вечер, изкарана в усамотение у дома. Все имаше приятели и роднини, на които да гостуват. Мери в началото, малко притеснена от бащиното си недоверие към нейният любим сега, пърхаше щастлива и вярваше, че истинската романтика се крие в семейния живот и никога няма да изпита страх и скука.

Минаха много месеци, наближаваше годишнината от сватбата им и Мери вече правеше планове, къде, как и с кого ще отпразнуват първата си година от семейния живот.

Една пълнолунна и звездна вечер Иван необичайно закъсня след работа, влезе навъсен и шумно затръшна входната врата на апартамента. Мери, щастлива, че го вижда, обви ръце около вратa му и го дари с най-жадуваната целувка, но той дори не я погледна, отстрани я и най-безцеремонно я попита: - Абе, ти няма ли да забременееш най-после?

- Мило, какво ти е, какъв е този груб тон? Защо с такова поведение към мен?

- Хайде, стига си се лигавила! Седни там да разговаряме! Ти от нещо боледувала ли си, аборт правила ли си? Какво ти има, та все още не си бременна?

Грубият тон и неочакваните въпроси вледениха щастливото сърце на Мери. Тя не беше мислила за дете. Не бяха говорили на тази тема нито с Иван, нито с родителите им. Беше щастлива, не, че не искаше да има детенце, което един ден ще дойде и е в реда на нещата, а сега имаше всичко!

- Мило, не зная защо, не съм правила никога аборт! Не сме го обсъждали. Да помислим. Защо така изведнъж и толкова ядосан. Ще отидем на лекар, ще се изследваме.

- Ще отидеш ТИ, утре! Сега искам да вечерям, че умирам от глад!

Мери, толкова изненадана от промяната в отношението на Иван, изтича в спалнята, захлупи се по очи и тежко се разрида. Събуди се скована от неудобната поза, с крака изтръпнали и все още в обувките с ток и... сама. Масажира слепоочието си и протегна ръка да запали настолната нощна лампа. Електронният часовник показваше 2.15ч. Запъти се към банята и минавайки покрай хола, видя Иван, заспал на дивана, пред все още работещия телевизор, а на масичката стоеше недовършена бутилка вино и парчета луканка в чинийка, вероятно предпочтената вечеря. Дожаля й за него и нежно го зави с любимото му пухено одеqло, подарък от кумовете им. Изми очите си от грима в банята и спомняйки си вечерта и болезнено наранилите я въпроси на Иван, тя седна на ръба на ваната с бялата хавлийка в ръка. Несъзнателно докосваше лицето си и в мисълтта й като на филмова лента се заредиха, приятелки, роднини, съседки с малчуганите си около тях. Прииска й се и тя да има едно такова мъниче до себе си, на което да даде всичко на което е способна, да сгушва топличкото му телце до майчиното си сърце и... Да, как до днес не е мислила, колко хубаво би било, какъв баща ще бъде Иван, колко гордо ще бута количката пред себе си, а тя ще се суети около рожбата им. Да, да, да, утре ще отида за консултация.

Така успокоена, тя се загърна в топлата хавлия и се запъти към спалнята.

Посещението при лекаря я успокои и тя едва дочака края на работното време. Иван посрещна вестта за доброто й здраве и надеждата, че е въпрос на време и ще имат свое дете. Всичко тръгна както преди. Той беше отново любящият мил съпруг. Забавляваха се и изживяваха щастливата си младост. Мина празникът, в който отбелязаха с много вино и песни годината семеен живот и дните, седмиците, месеците се занизаха отново.

Една сутрин, когато слънчевите зайчета, промушили се през открехнатия прозорец, погъделичкаха и разбудиха Мери, тя не видя Иван до себе си. Наметна халатчето си и изтича в кухнята, той седеше пред чашата ароматно кафе и гледаше някъде неопределeно в празното пространство. Тя обви ръце около кръста му и докосна с устни разбърканите му къдрици. Той я хвана за ръка, придърпа я на стола до него и мрачно й каза.

- Аз наистина искам да имаме дете. Ако знаеш нещо по въпроса, промени ситуацията. Ако не забременееш, ще се разведем. Стана, събу пантофите и излезе.

Познатата ледена буца задави отново младата жена. Грабна телефона и разказа всичко на майка си. Двете заедно отидоха до позната лекарка, която в продължение на седмица чака резултата от анализите и отново прегледи и отново разговори и отново успокояващи думи: - Здрава си, Мери! Не бъди нетърпелива. Доведи Иван.

Вечерта се събра семеен съвет, тъст,тъща, свекър и свекърва, Мери и Иван. Разговаряха спокойно, делово и по настояване на Иван отложиха посещенито му при лекарката. След този ден обаче, той вече не беше същият. Прибираше се късно след работа. Застояваше се с приятели по заведенията, а Мери самотна и тъжна го очакваше и се страхуваше да говори с когото й да било. Желанието й да подрежда детско креватче, да къпе и облича едно мъничко нейно човече вече беше толкоа силно, че всички останали тревоги отидоха на заден план. Вършеше вяло работата си, странеше от приятелките си и бързаше да се прибере у дома. Готвеше вкусни вечери, създаваше уютна обстановка, но Иван все закъсняваше и понякога, дори не взел душ, заспиваше, без да я погледне, в семейното легло. Безсилна да промени каквото и да било, Мери плачеше дълго и сутрин прикриваше подпухналите си очи с тъмни очила. Докато една обедна почивка срещна Иван с момиче под ръка, двамата си подмятаха закачки и се смееха така заразително, че дори Мери се усмихна, в този миг той я видя. Спря се конфузно, след това обгърна раменете на момичето с ръка, обърна го към Мери и ги запозна: - Ива, това е Мери, моята жена, Мери, това е Ива, бременна е и ще се оженим, след като с теб се разведа. Щях тези дни да ти го съобщя, хубаво е, че се случи непринудено.

Как сдържа сълзите си и как накара краката си да се задвижат, Мери не помнеше. Осъзна се едва когато влезе в бащиния си апартамент и безмълвна се сгуши в прегръдките на майка си. Един слънчев зимен ден Мери срещна Иван с щастливата Ива до себе си и синя количка с малко розово момченце, весело помахващо с ръчичка изпод топлото одеяло.

- Ето резултатът от моите анализи. Ти смени лекарите. Подхвърли и той през рамо и отмина напред със семейството си.

Болката отново горчиво заседна в стомаха й. Така продължи повече от година. Избягваше да минава близо до парка и малките градски градинки, избягваше да минава в близост до детски магазини и сладкарнички. Беше си изградила своя зона за движение и стереотип на поведение към ухажващите я мъже. Докато един ден главната редакторка я натовари с рекламата на един конкурс за популяризирането му сред младите от града. Представи и материалите и с усмивка посочи високото красиво, дългокосо момче, чакащо отстрани. Каза й, че ще работи с него и ги освободи от присъствието си. Така се запозна с най-красивия мъж, който беше виждала в живота си. Тя, която имаше горчивия опит от наивното си доверяване, се влюби отчаяно в този красив, млад Аполон. Миговете, в които бха заедно, минаваха в опиянение и унес. Не знаеше къде върви, какво прави, с кого говори, мислеше само как по-дълго да са заедно. Организира конкурса, разработи втори вариант, убеди го и направиха и втората реклама. Идваха последните часове от съвместната им работа и тя се престраши да го покани на обяд, в малкото апартаментче, наследство от баба и дядо. На него му хареса обяда, но се държеше любезно резервирано. Мери не се отказа и опита отново. Фирмата, към която работеше младежът, му беше наела квартира, но той не свикнал да живее сам, не успяваше да се нахрани със мижавите командировъчни, които му бяха отпуснали. Усетила това, Мери му предложи да идва да работят тук, а междувременно тя ще приготвя вкуснотийки от съвместно купените продукти. И баба се оказа права, че любовта на мъжа минава през стомаха. Не останал безразличен към полаганите за него грижи, красивият Аполон и черните му очи замятаха огнени стрелички към Сърцето на Мери, а то далеч не беше не превземаема и охранявана крепост. Щастливата усмивка отново трайно се настани на нейните устни. Така нежно, като че не беше докосвана никога, с такава топлина не беше обгръщана, така бурно не беше любена. Кога беше ден, кога нощ, кога делник, кога празник, имаше ли слънце или дъжд валеше. Всичко беше в едно, както и младите им тела...! ... Че са минали два месеца, откакто живеят заедно, разбра от разтревожената й майка, търсеща я чрез главната редакторка. Тогава нямаше мобилни телефони и връзката с нея беше неосъществима. Същата вечер тя заведе своя Аполон на гости на родителите си и им го представи като новия си интимен приятел. Баща й го анализираше под вежди, съвсем подчертано с професионалната си деформация, а майка й, щастлива, че я вижда усмихната, се суетеше около кухнята и само поднасяше лакомства. Похапнаха вкусничко и се отпуснаха на спокоен разговор, когато Мери изведнъж скочи и хукна към банята. Майка й се заслуша, чу специфичен шум и почука на вратата: - Мери, имаш ли нужда от нещо?

- Не, мамо, сигурно ми се е обострил гастритът, хапнах повечко и резултатът не закъсня.

След малко, леко прежълтяла, Мери се присъедини към компанията, включи се в разговора, но скочи отново и се затвори в банята.

Майката и бащата се спогледаха, за опитните им очи и уши стана ясно що за обострен гастрит има дъщеря им, но не знаеха дали да се радват или да се плашат, гледайки безгрижно усмихващият се и нищо не подозиращ млад човек. Дали няма да нанесе поредната тежка травма на момиченцето им. Какво ли се крие зад това мило лице? Какво ще им донесе бъдещето? Дали внучето, което вече сигнализираше за съществуването си, ще бъде част от щастливо семейство или ще расте без баща? Колко въпроси с неизвестни отговори измъчваха родителските им сърца!color]