Мразя стиховете си....
Написах това стихотвориние през 1995 г.
Бях ученичка в 7-ми срещу 8-ми клас...
Като всяко хлапе и аз си имах ученическа любов !
Платоническа, несподелена, но живяла в моето въображение.
Написах стихчето в момент, в който вече се отказах от тая любов.
Написах го с цел, да погреба тази любов ! И го направих....тогава.
Никога повече не се върнах към нея и след години, тя изгуби своя смисъл...
Смърт...
Нощта настъпила е бавно,
във болница на край града.
Из глухите и коридори
и днес закрачи тук смъртта.
Отекват стъпките във коридора,
подгъват се краката от умора...
Но крачката е ускорена,
целта достигната веднага...
Във дъното на коридора,
се чу сподавен стон и плач.
Смъртта намерила е свойта жертва,
на душа невинна е палач !
01.08.1995 г.
Тази вечер телефона ми иззвъня някак си странно...
"Какво правиш ?" попита ме баща ми
"Нищо, вечерям..." отговорих му
"Аз исках само да ти кажа, че Пешо
е катастрофирал тази вече и е....на място"
Мълчание....
"Чакай, тате, кой Пешо ?" питам преглъщайки
"Малкия Петров, от аптеката... " заеква тате
Сега да ви поясня...Пешо е момчето, чиято лябов погребах някога,
преди толкова много години...
Сега...немога да ви обясня с думи, това което чувствам...Изгубих приятел / защото в последствие ние станахме приятели /
Усещането ми е странно и отвратително...Мамка му...Проклетото стихотворение е писано преди 13 години,
а днес той не е сред живите 
Почивай в мир, приятелю... 
Препоръчани коментари