ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ ИЛИ ГОЛЯМАТА ЛЪЖА НА КОЯТО НИ УЧИХА И УЧАТ

dobrev2006

2518 прегледа

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ ИЛИ ГОЛЯМАТА ЛЪЖА, НА КОЯТО НИ УЧИХА И УЧАТ

Опита на съвремието ни дава основания и изисква отговор на тази лъжа, с нов прочит на историята, за което от дистанцията на времето, ще изброим достатъчно факти и нови аргументи – трудната цел на това изложение.

Гърците казват за Паисиевата история, че тя не е история, а политически памфлет 1. Да, така е, но това определение е валидно и за тяхната история, както и за историите на всички балкански народи. Тези истории са писани от Русия и за нейна изгода. Тези съчинени от Русия балкански истории са признати за достоверни и с бездействието на Запада по въпроса.

Закъснели въпроси. Ако бяха получили навременен и адекватен отговор от народа ни, сега светът, в който живеем, щеше да е различен.

Закъснели въпроси, с които:

Да изтръгнем от жестокия плен на забравата късчета история, живяна и страдана от дедите ни. Късчета за пъзела, които ще пренаредим в картина от историята каквато е, а не тази, с помоща на която ни докараха до тук, на колене в задния двор на Европа.

Истинската история на Балканите и България е история за сблъсъка на цивилизациите в борбата на идеи, с помощта на музиката на сферите2 звучала в Родопа планина и мъдростта от хилядолетията, преминала през богомилския огън и Свещения Граал поставила основата на ценностната система, в която всички идеи се пресичат в понятието ПРАВА НА ЧОВЕКА – права, обособили културния дух на хилядолетието и НОВАТА ЕРА.

Права, изстрадани в историята, този океан от човешки съдби, стълпотворение от болка, застинал ужас и измислена искра 3 на надежда, божествена искра, разпалила сляпата вяра, за по-добър свят на изтерзаното човечество, свят от любов – илюзия, която да намали сковаващия страх от самотата4 , да излъже истината, за тленност – една топла прегръдка (спомен, за утробата)5, която да го спре да убива, да бъде звяр, да му даде заблудата за вечност... Историята, тази безкрайна гробница в която бродят само сенки на палачи и жертви, нашепвайки за неистовия ужас на човешкото същество, чувстващо своята слабост, ужаса от която иска да унищожи, да унищожи цялата вселена, ако може, за да я няма, за да го няма, защото не може да понесе – че е само, слабо и тленно... И създава митовете за героя, който убива, за какво ли не, но винаги в името на ”доброто”.

За герои най-често провъзгласяват тези, които не са вече между живите, за да им приписват всякакви подвизи (разбира се убийства), така чрез героите човека задоволява своя нагон; ражда, за да има достатъчно плът – работа за героите, създава изкуството, за да ги възпее, религията, за да ги обожестви, науката, за да им облекчи работата... Изнизват се векове и героите стават все по-добри в занаята си, за да превърнат света в кланница – безкрайно жертвоприношение с помощта на което се опитват да се доближят до бога, за да се спасят от своята тленност...

Този кървав пир, тази постоянна рекламна кампания на историята ”за героя”, е много резултатна, има кандидати повече отколкото е нужно на нея и на човечеството, за зловещата работа, която пълни историята със съдържание, а човечеството с жертви. Кандидатите за герои се трудят здраво и печелят добре, но и жертвите не падат по-долу – статута на жертвата също е доходоносен, носи много дивиденти и затова се предава и по наследство, всички са доволни от кървавата вакханлия, тази ”безименна” лудост, двигател и съдържание на историята...

Но преситени, те решават да се отдадат на милосърдие, героите са заклеймени, и всички блага дадени на жертвите, като последователи на Великата жертва дадена на кръста, но това не става в онези мъгляви времена на новото летоброене, а сега, когато човешкото извинение не може да получи прошка и да продължи, защото всичко това се е случило...

Този поглед към историята е непоносим за изисканото ни съзнание, затова ще използваме друг ъгъл от който се вижда и се разбира по-розово. За да почустваме историята, ще си послужим със сугестиращия изказ на психоаналитика Юнг 6:

”Отвърни взор от безпорядъка на настоящето и се потопи в историческата вечност, внезапно си спомни, че точно на това място, където сега бързаш насам-натам по свои дела, подобна сцена на живот и дейност, с много малки различия, се е разигравала и преди стотици хиляди години, същите страсти са движили човечеството и хората също като теб са били убедени в уникалността на своя живот.

Опитай да преминеш по моста над бездната, която разделя нашето време от античността и хвърли поглед към оживелите сенки от миналото, шокиращи със своята простота и величие, извиращо от безкрайното разнообразие на човешката душа.

Празна илюзия е, че сме различни, т.е. морално по-добри от древните. Ние просто сме съумели да забравим, че нещо неразривно ни свързва с хората от античността – опорна точка, от която единствено е възможно да се постигне обективно разбиране на цивилизацията и прозрение за величието на човешкия дух, който е във всеки от нас...”

Юнг е от строителите на света, в който живеем, нашия свят, който е само една културна конструкция – пясъчна кула, но ние вярваме в нейната непоклатимост и затова можем да възприемем историята само, ако е съобразена с правилата на тази конструкция, нямаме нагласата да я разглеждаме като хомогенно цяло, съвкупност от всички мигове на човечеството, всеки едни с еднаква стойност на останалите. Човека им придава различна значимост, създава нещо напомнящо Юнговата психоанализа и Кантовата философия, с а приорно приети архетипи, които оцветяват всеки преживян миг.

Тази шарения е картината възприета като ”нашата история”, оцветена с багрите на културата: гарантирана и утвърждавана от изкустовото, философията, религията, науката, станала напълно приемлива, ”напълно естествена”. Това чувство за автентичност и принадлежност на всеки човек към тази пъстра картина се внушава от големи ментори, като Свети Августин, Жан Жак Русо, Хердер, развили последователно идеята, за нашия път към Бога, минаващ през самопознанието, откриването на личната ни уникалност, нашият вътрешен глас, който ни казва кое е правилно и кое грешно, това че всеки има своя оригинален начин да бъде човек, да намери своята индивидуална идентичност, божествената искра в себе си. И повярвали, хората поставят своето искане за признаване, манипулиране и насочване за решаване на различни политически цели. Искането за признаване, става основен двигател на последвалите войни и революции, идеология за различни националги и интергационални движения пренаситили историят със страдания и ужас, но и с нови надежди за човешки права.

Човека винаги се е опитвал да се измъкне от клопката на пространството и времето, в която е попаднал, но не може, тя е и в него, тя е пречката да бъде достатъчно човек. Това кара Айнщайн да се опитва да излъже капана на времето със своята теория за относителността. Корбюазие се старае да гради архитектурата в нови пространства с човешка мярка – ”модулор”... Опитите за очовечаване не са резултатни. Констатацията на Жозеф дьо Местър7 от преди повече от две столетия е все още валидна:

”През живота си съм виждал французи, италианци, руснаци, дори знам, благодарение на Монтескьо, че някой може да е персиец, но никога не съм срещал човек”. По-късно разочарованият Ницше ще добави: ”Търсих велики хора, а винаги намирах само маймуните на техния идеал”.

Това дълго пътуване на хората към себе си е също история – болезнена приказка в която хората се опитват да намерят човека, който ще ги спаси от тях самите, ще им раздаде човешки права и заедно ще избягат от капана на времето в света на човеците – идеала за универсална свобода, равенство и себеосъществаване. Тази мечта четем в различни международно приети документи, например:

8Световната харта за природата на Обединените нации, приета от Генералната асамблея през 1982год., включва принципа, че ”всяка форма на живот е уникална, даваща основание за уважение, независимо от нейната стойност за човека” и продължава със заявлението, че човешките същества са морално задължени да уважават всички форми на живот... ”Може да се твърди, според Стиван К. Рокфелер , че човешките култури сами по себе си наподобяват форми на живот. Те са продукт на естествения еволюционен процес на аграрното развите. Всяка от тях по свой собствен особен начин, разкрива пътя, по който творческата енергия на Вселената, действайки чрез човешката природа във взаимодействие с особена околна среда, достига до уникално средоточие. Всяка от тях има свое собствено място в по-широката схема на нещата и всяка притежава вътрешна присъща ценност, независимо от каквато и да било ценност, която нейните традиции могат да имат за другите култури. Това обстоятелство не се променя от съображението, че културите подобно на живите същества, могат да се развиват в опадъчни патологични форми.

При идеята за вътрешно присъщата ценност на всички форми на живот, се натъкваме на схващането, което има корени в религиозния опит и религиозните вярвания.

Базисната идея е, че всичко което е живо е свещено. Всяка от многообразните форми на живот е цел сама по себе си и нито една не би следвало да се разглежда единствено като средство... от една религиозна перспектива всичките в този смисъл са еднакво ценни...

Не е възможно една светска политика да отговаря изцяло на религиозните потребности на индивидите или на групите... ”Но никоя либерално-демократична политика, обвързана с идеалите за свобода и равенство, не може да се пренебрегне искането да създава всеобхватна и благоприятна околна среда”, каза в заключение С.К.Рокфелер.

Бъдещето ни също принадлежи на историята и в този смисъл това което определя и променя бъдещето определя и променя историята.

Тофлър9 твърди, че няма единствено бъдеще, а цяла поредица от възможни бъдеща между които трябва да избираме, като отчитаме елемента на случая:

“Аз вярвам, че случая играе много важна роля в социалните промени... склонен съм да се съглася с Пригожин10 . Така както го разбирам, той твърди, че и случая и детерминизмът действат едновременно – което само по себе си не е ново, но Пригожин го свързва по нов начин. Той казва, предавам най-общо думите му, че настъпва момент, когато поради някакви флуктуации и натиск дадена структура достига до точката на революционни изменения. В този момент започва да действа случаят. Системата може да тръгне по многобройни посоки... Въпреки играта на случая, аз вярвам, че и човешката намеса е възможна. Дори човешката намеса да не е резултатна, трябва да си даваме вид, че я смятаме за такава. Не можем да живеем щастливо като човешки същества без вярата, че собствените ни постъпки имат значение... Но не бива да ме разбирате прекалено буквално. Ние живеем в свят, изпълнен с жестокост, мъка и гняв, както и с блестящо общество, и единствения начин да оцелеем, преминавайки през този свят, е да имаме чувство за хумор и апетит за сюреализъм...

Необходимо е да осъзнаем, че всички ние сме част от фантастична космическа шега, и все пак да се чувстваме велики в нея, да се забавляваме от анекдота, да му се смеем, както и да се смеем над себе си...”

Юрген Хабермас11 не е толкова оптимистичен в своя анализ: “Дали изправените пред предизвикателството държави винаги са разбирали себе си като страни, отворени на основата на своята история и политическа култура или пък себеразбирането на държавата трябва най-напред да бъде пригодено да възприеме интегрирането на чужди култури. Предизвикателството става толкова по-голямо, колкото по-дълбоки са религиозните, расовите или етническите различия или подлежащите на преодоляване културно-исторически разделения. Предизвикателството става толкова по-болезнено, колкото повече тенденциите за самоутвърждаване приемат фундаменталистки и сепаратистки характер, било то защото преживяното безсилие довежда борещото се за признаване малцинство до заемането на регресивна позиция или защото въпросното малцинство се стреми чрез масова мобилизация за пробуждане на съзнанието да изрази своята новоконструирана идентичност.

Всичко това се различава от НАЦИОНАЛИЗМА НА НАРОДИТЕ, които разглеждат себе си като етнически и лингвистични хегемонни групи на фона на общата историческа съдба и които желаят да запазят своята идентичност не само като етническа общност, но и като народ, изграждащ държава с капацитет за политическа дейност. Националистичните движения почти винаги моделират себе си по образеца на националната държава, възникнала след Френската революция. В сравнение с първото поколение национални държави Италия и Германия са “закъснели нации”. Периодът на деколонизация след Вторта световна война представя един следващ контекст. Обстоятелствата при разпадането на Османската, Австро-Унгарската или Съветския съюз също са различни. Ситуациите на национални малцинства като баските, кюрдите или североирландците, които се появяват по време на формирането на национални държави, пак е различна...”

Национализма беляза историята с нови страдания и ужас, накара милиони да убиват...

Понятието “нация” се ражда, когато Просвещението и Революцията разрушават легитимноста на свещенния династически ред, коментира в своя труд Бенедикт Андерсън12 и предлага определение за нация: “Нацията е въображаема политическа общност” ... “защото независимо от нравствеността и експлоатацията, които могат да преобладават във всяка от тях, нацията винаги е мислена като силно хоризонтално другарство. Именно това братство направи възможно милиони хора не само да умират в името на такива ограничени образи.

Тяхната смърт категорично ни изправя пред основния проблем: Как е възможно спаружените образи от най-новата история (малко повече от два века) да породят такива колосални саможертви?”13

Абсурда, който се съдържа в понятието Националност, Андерсън илюстрира, като цитира стиховете на Даниел Деофо14:

Смес от какво ли не е този стар

Наш Англичанин – разнородна Твар:

В насилна Лъст, която всичко смила,

Зачнат между Шотландия и Брита,

Сервилният му Род се хваща тук

Да впряга свойте крави в римски Плуг

И тъй се пръква племе като плява

Без Име, Нация, Език и Слава,

В чиито Вени, сред Миазми адски,

Текат Микстури днес Саксонско-Датски,

Достойните им Щерки с лъстна Стръв,

Тъй алчно пиха всевъзможна Кръв,

Че се роди по Воля уруспийска

Известната ни чиста кръв Английска

Въпреки абсурдността ”нациите винаги се възприемат” като произлизащи от ”едно незапомнено минало” и което е още по-важно – неусетно преминават в безкрайното бъдеще. Магическата способност на национализма е да превръща случайноста в съдба. В своето изследване Андерсън търси предпоставките за зараждането на национализма в предшестващите културни системи – религиозната общност и династическото царство. В дните на своя възход и двете са приети на доверие координатни системи, както днес се приема националността.

Новата културна система от артефакти се налага с помоща на писменото слово (книги и вестници с развитието на техническите средства) за да го направят достъпно за все повече хора, и да се изживяват като членове на ”въобразени общности”.

Том Найнр ангажиран изследовател на национализма коментира: ”Национализма е патология на модерната еволюционна история, също толкова неизбежна като неврозата у индивида, с почти същата неотменно приписвана неопределеност, с подобна вътрешно заложена способност за изпадане в деменция, кореняща се в дилемата на безсилието, натрапено на по-голяма част от света (съответстваща на инфантилизма в обществото) и до голяма степен неизлечима”.

Ще се опитаме да погледнем на историята и в друга перспектива с надеждата, че може да ни даде още аргументи за нов прочит.

Замисляли ли сте се какво е ИСТОРИЯТА, не като определение, а като представа – нещо със свойства, които измисляме: Както древните елини приели, че АТОМА е с някакви свойства, въпреки че не можели да го видят, пипнат или помиришат. За няколко хилядолетия тази измислица – АТОМА си отмъсти, като се превърна в най-опасното нещо, от което правят бомби с разрушителна сила. Тази магия, да измислиш нещо и то да определя съдбите на хората, ще разгледаме сега.

14аДа послушаме гърлените и хаотични звуци, издавани от човекоподобните маймуни и проследим пътя на тяхното развитие – от девствените гори на архаичното минало, как тези звуци от хаотични се променят към подреденост с измислени значения, докато магията на тази измислица ни доведе до ДНЕС, търсейки истината, издавайки същите звуци (от девствените гори на архаичното минало). Тази сила на звуците, подредени в думи, кара Изократ да възкликне възхитен: ”Словото не само ни освободи от оковите на животинския живот, но благодарение на него ние построихме градове, създадохме законите и изнамерихме изкуството. Неговата сила е такава, че нищо разумно не може да възникне без помощта на словото. Словото е водач на всички действия и начинания”.

Същият парадокс – наша измислица, от която ставаме зависими, виждаме в ГЕОМЕТРИЯТА и нейните постулати (измислени значения, приети за верни) в зависимост от различните условности, геометриите са ЕВКЛИДОВА на РИМАН, ЛОБАЧЕВСКИ и др., всеки може да измисли геометрия за прослава на името си, ако намери желаещи да я възприемат и публикуват. Във всяка геометрия разстоянията, планетите и звездите са различни. Променя се целия космос, в който пребиваваме, и то в зависимост от приетите условности, тази магия, подвластна на измислицата е феномена СЪТВОРЕНИЕ, което наричаме РАЗУМ.

Една представа може да ни отведе в друга човешка реалност не еквивалентна на нашата – един различен свят, в който, ако повярваш и те обхване, не можеш да напуснеш. Такъв свят подвластен на толтекската култура, разкриват ”уроците на Дон Хуан”15 описани от Карлос Кастанеда 16:

”... Ако оцелееш от този сблъсък, а съм сигурен, че ще оцелееш, защото си силен и си живял като войн, ще се озовеш в една непозната земя. Тогава както е нормално за всички нас, първото което ще поискаш да направиш, е да се върнеш в Лос Анджелис. Няма начин обаче да се върнеш в Лос Анджелис. Това, което си изпитал там, е загубено завинаги. Тогава ти естествено, ще бъдеш магьосник, но това няма да ти помогне; в такъв момент важното за нас е фактът, че всичко, което обичаме или мразим, или към което се стремим, е вече зад нас. И все пак, чувствата в човека не умират, нито се измненят, и магьосника поема по своя път обратно към дома, знаейки, че никога няма да го достигне, знаейки, че няма сила на земята, нито дори неговата смърт, която да го отведе до това място, до тези неща, до хората, които е обичал...

Летенето и твоя съюзник ще промени представата ти за света – каза дон Хуан – Тази представа е всичко за теб: а когато тя се промени, променя се целия свят17

Търсачи на нови пътища на въображението, продавачи на чудеса в преследване на велики илюзии. Това са творците: поети, художници, философи и други, запленени от магията на сътворението, граничеща със заниманията на древните божества, в опит за създаване на нови светове, на една илюзия, ставаща реалност, ако накараш другите да повярват в нея. И повярвали, печелим този нов свят – цяла вселена, но със стойности, подвластни на твореца, продавач на чудеса.

Подвластнa на тази магия е историята, една представа за нея, създадена от действаята на хора със спорни качества и тя, историята, приема тяхната същност18 – примерно, на стара мома, ръководена с цялата си обремененост в избора на любимци. С фройдистки комплекси, непредсказуема, ирационална, но резултата – нашето минало, настояще и бъдеще – нашата съдба, съдбата на народите ето реалността, но подвластна на магията19, следствие на една измислица (съвкупност от фиксидеи) в главите на хора, от които зависи бъдещето, което те никога няма да видят – нашето бъдеще, то може би ще се промени, ако дадем адекватния отговор, дори и да сме закъснели, с нов прочит на историята ни20.

Да тръгнем от някой избран момент, от който да вписваме ИСТОРИЯТА в нова КООРДИНАТНА СИСТЕМА, избрана от НАС. В основата на която според мен са двата ”проекта” – ”гръцки” и ”славянски” описани в ”съчиненията” на М. Дринов21. И ако горните редове са привлекли вниманието Ви и се стремите да се доближите до истината нека заедно отново и отново да я търсим, а с Вашите коментари и добавки да преоткрием истинската история на България и Балканите.

“Д. Добрев.

Литература и бележки :

1. В 1601 на италиански е отпечатана книгата на Мавро Орбини ”Царството на славяните”, преведена е на руски и отпечатана през 1722г. Като ”Историография” компилирана за целите на руската имперска пропаганда (дори името на автора е отпечатано грешно), тази руска ”историография” е основният източник на данни, които ползва Паисий в своята ”история” – 1762г. една година преди това Блазиус Клайнер в 1761г.е съставил ”Историята на България”, а близо 100 години преди това в 1669г.е отпечатана ”Първата българска история” на Петър Богдан, която историците ни умишлено не желаят да открият.

2. Питагор открива, че октавата може да се изрази числено като съотношение 2:1. Питагорейците учат, че числото е ключ към разбиране на Вселената. Според тях Земята и планетите са сфери обикалящи Слънцето- в средата. Въз основа на факта, че струните с различни дължини издават различнии тонове, Питагорейците вярват, че всяка от планетите издава различен тон в зависимост от нейното разстояние от центъра и че съчетанието от тези звуци образува хармоничната космическа октава. Предшестващо учение е Орфическото. То идва от Мемфис от тайните на жреците, където Орфей се учи 20 години и е посветен в египетските мистерии едновременно с Мойсей, за да донесе в Тракия новото учение- написал е съчинение озаглавено ”Божественото слово” и открил седемструнната лира. Всяка от струните на тази лира отговаря на едно от състоянията на човешката душа и съдържа закона на една наука, на едно изкуство. Ние сме изгубили ключа към пълната и хармония, но разнообразието и тоновете не са престанали да звучат в ушите ни. Орфей е посветен в тайните на поезията и на музиката – тайни, звучали в Ропите. До тази история се докосваме с помоща на митове, липсват свидетелства – унищожени или изгубени от времето, свидетелства които чакат нов Хари Шлиман.

3. Gerhard Dern, De Speculativa philosphia, в Therum(Urles, 1602) Vol.Ip.257 “Така той постепенно ще започне да вижда с духовните си очи все повече и повече искри, които ще се превърнат в толкова силна светлина, че всички неща нужни нему ще станат известни”. (Темата започва активно да се коментира в трудовете на алхимиците, преди от и след Парацелз).

4. Ако човек по някаква причина излезе от социалната рамка съзнанието му се разширява, допълнено с нови осъзнати съдържания подтискани преди това от колективното съзнание. Неговото изгнание (отшелници и философи като Шопенхауер и др.) е тласък за развитието му, но и обричане на самотата осъден от Бога (битие 2:17), той вече никога не се приобщава към хората.

5. Човека винаги ще остане преклонен пред своето минало, може би това е очарованието от смътния спомен за утробата, където е почувствал сигурност, или е свеж полъх от отминалата младост, когато силни чувства са насищали неговата фантазия с причудливи образи. Това ”магическо пренасяне” в миналото е с такава сила, че може и да ни отнася в далечни отминали времена и дори във времето живяно от първия човек, и колкото е по-далечно миналото, то става все по-бляскаво и неустоимо. Тази магнетичност, този неистов копнеж присъщ на всяко общество към миналото е в противоположност на вечното недоволство към действителността към която обществото изтощително се адаптира. Цялата изтощителна цел на нашия живот се състои в адаптация към действителноста, част от което се постига чрез насоченото мислене... Насоченото мислене, или както бихме могли да го наречем, мислене в думи е инструмент на културата... (К.Г.Юнг, ”избрано книга първа – символи на трансформацията” New York 1959; Плевен 1993:17:21.) Цялата цел на живот се сблъсква с миражите на миналото – този оазис – ”едема” от който хората са изгонени. И тогава идват тези, които обещават завръщане, тези авантюристи и спекуланти са неговите избранници, водачите за поредното жертвоприношение към което хората се устремяват в хипнотичен унес. И това ще се повтаря в омагьосания кръг на времето, за да се роди заблудата, че е спирала на развитие... (б.а.)

6. По Карл Густав Юнг от увода към ”символи на трансформацията” New York, 1956.

7. Joseph de Maister (London 1797)p.102

8. Стивън Рокфелер – “Коментар на мултикултурализмът” от Чарлс Тейлър – 1999 (107:108:109), Рокфелер е професор по религия в колежа Мидълбъри.

9. Алвин Тофлър – ”Прогнози и предпоставки” интервю на агенция ”Саут енд прес”, 1983, София 1992г. 223:226:227

Американския футуролог А.Тофлър е световно известен с трилогията си ”Шок от бъдещето” 1970, “Третата вълна” 1980, “Трусове във власта” 1991г.

10. Иля Пригожин – белгийски физикохимик, нобелист – работи в съавторство с Изабел Стенжер и публикува “Новата връзка метаморфоза на науката”, на френски 1979г. През 1984 год. Излиза на английски, а през 1989г. на български, (стр.184:може да се говори за избор на системата не поради някаква субективна ”свобода”, а защото чрез флуктацията, обуслявана от вътрешната активност, тя избягва от контрола на граничните условия... 282:пътищата на природата не могат да се предвидят точно. Ролята, която играе при техния избор, в случая не е малка и е много по-решаваща, отколкото Аристотел е можел да предполага… 322:в заключение… да припомним присъдата на Анщайн върху Бергсоновото време и убеждението му, че разликата между миналото, сегашното и бъдещето не е нищо повече от упорита илюзия... ).

11. Юрген Хабермас е професор по философия в университета във Франкфурт. (Тейлъровата “политика на признаване”: Тейлър: 1999 на български: Структурни изменения на публичноста. София, ЦИД и Изд. На СУ, 1995):131:132

12. Бенедикт Андерсон ”Въобразените общности” Соф.1998год.

13. Бенедикт Андерсон ”Въобразените общности” Соф.1998год.

Benedict Anderso, 1981, 1991г,(10:21:22:23:)

14. Превод на стиховете от Владимир Трендафилов

14а. По Анатол Франс

15. Дон Хуан, 70 годишен индианец (през юли 1961г) познат като брухо – ”лечител, церител, магьосник” от племето яки – сонара, Мексико.

16. Карлос Цезар Арана Кастанеда е роден в Бразилия, емигрира в САЩ, учи в Лос Анджелис, защитава докторат, става професор, а един ден зарязва всичко... Това е потресаващо откъсване от света на западния рационален човек, за да се потопи в света на толтекската култура изградена хиляди години преди Конквистата в земите на Мексико.

17. К.Кастанеда ”Пътуване към Икстлан” III изд. София, 1996г. Стр.329, Carloc Castaneda 1972

18. Хераклит: ”Характерът на човека е негова съдба”.

19. Магия – друга дума за психично.

20. ”Всяка историография е обвързана със своето време и с интересите на своите автори или техните възложители. Историография трябва да бъде схващана по-скоро като особена разновидност, както предлага П.Брукс – ”Историята като социална памет”, но тогава се губи една важна категория неутралната идентичност на научната историография. Въпреки всички зависимости, обусловени от времето или от интересите, от Херодот насам все пак съществува историография, която се занимава с миналото от ”теоретично любопитство” чиста нужда за познание и която явно се различава от формите на съотнесеност с миналото, които наричаме култура на спомена и които винаги са свързани с идентичноста на спомнящата си група” (Ян Асман ”Културната памет” Munhen, 1997.Соф.2001:41:42). ”Въпреки своята ”ангажираност” историците трябва да се опитат за един нов ”прочит” на историята (т.е. историографията) да възстановят позитивисткото схващане за историята

21 М.Дринов - " Съчинения” том III изд. 1915г. от стр. 477 където четем: В 16-ти и 17-ти век Русия не можеше да подаде ръка на Българите, едно защото беше много улисана в своята съдба, друго защото я отделяха от българската земя широки пространства, които се намираха в ръцете на Поляките, на Кримските татари и на Турците. Но в 18-ти век Руснаците се поприближиха до българската земя и победоносно влязоха в нея във времето на войните, които Екатерина Велика има с Турция. По негово време обаче руската дипломация беше взела такава насока, при която не можеше да има място за някакво съчувствие към Славяните, особено към Българите. Тогавашната руска политика по източния въпрос се държеше на религиозни основи, водеше се само по интересите на православната вяра, която се отъждествяваше с елинизма и поради това мислеше и работеше най-много за Гърците. Причината за тази пагубна за южното славянство, особено за Българите, посока на руската дипломация са различни, но най-главната от тях е онова положение, което Гърците заемаха тогава в турското царство и с което сегашните гръцки историци (Папаригопуло и други) се големеят като с едно главно доказателство на гръцките дарби и способности. Една част от гръцкия народ беше сполучил да вземе в ръцете си външните работи на Портата и беше добил пълна власт в Турските васални княжества – Влашко и Молдова, и пак Гръцкото духовенство под високата хегемония на Вселенския патриарх управляваше не само духовните, но и светските работи на всичката християнска рая в европейска и азиатска Турция. Не е чудно, че при това положение, което заемаха Гърците в Турско, изникна гръцкия проект на Екатерина Велика, който мереше да замести турското царство с една гръцка империя...

... Всички по-първи хора в България бяха или природни гърци, или пак погърчени Българи, които не само се срамуваха от българското име, но и с особено усърдие, свойствено изобщо на ренегатите, залягали за инересите на гърцизма. Важно е да напомним, че възродителят на гръцката писменост и най-горещ ходатай пред Екатерина Велика за въздигането на гръцката империя беше македонския Българин Евгений Вулгарис...

Преди руско-турската война 1828-1829г., в Москва се появиха няколко писатели и учени лица, които захванаха задружно да се трудят за прокарването в руските умове на родна славянска посока. Тези московски патриоти обърнаха особено внимание към Българския народ и не само по това, защото им се виждаше особено любопитен заради своите стари духовно-нравствени връзки с руския народ, заради своето минало, което по това време бяха започнали да издирват някои руски специалисти – Калайдович, Венелин и др... До това време славянските проповеди на московските патриоти минаваха за празни фантазии между просветената руска маса, която беше навикнала да гледа на славяните така, както гледаха на тях немците и гърците. Някои от тогавашните знаменити руски писатели и публицисти дори се гавреха с московските патриоти и на присмех ги наричаха СЛАВЯНОФИЛИ. Така се появи на света това име, което после съвсем измени значението си: от смешен прякор стана едно много почтено название... Така с разрешегие на руското правителство се отвори през 1858 г в Москва, знаменития СЛАВЯНСКИ КОМИТЕТ. За устрояването на този комитет освен Погодин, Хомяков, Аксаков, Самарин и др., ревностно са се трудили и някои други московски граждани, като: попечителите на московския учебен кръг Бахметев, граф Уваров, Катков и уиверситеските професори Солвеев, Леонтиев, Будянски, Буслаев.

Председател на комитета през първите три години беше Бахметев, а след него за председател се избра Погодин, който и заема това място цели 14 години до самата си смърт 1875г.

Първите учители на руските университети: Будянски в Московския, Григорович в Казанския и Одеския, Серезневски в Харковския и Петербургския. Чрез своите многобройни учени трудове и пътувания по славянските земи, както и чрез дълготрайната си професорска обществена деятелност, те не малко са спомогнали за развитието на славиянския свят изобщо, та и между Българите. Заслугите пред Славянството те увеличиха и с това, дето можаха да си подготвят доста много сътрудници и продължители на своето дело като:

Викентий Василиевич Макушев – роден през 1837г. в Брест – Литовск, се е възпитавал в Петербургския университет – ученик на Серезневски (Серезневски И. И. – един от най-старите руски слависти и един от първите учители в руските университети – Харковския и Петербургския)

Още по времето на следването си, той под ръководството на своя учител се е опитвал да допълни Шафарик – труда му за славянскиите старини (Slovanske staporitnosti) с едно съчинение за вътрешния живот на старите Славяни (обнародван – Петербургски университет – 1861г. ”Разкази на чужденци за бита и нрава на славяните”). След завършване на университета Макушев заема служба в министерството на външните работи, и по свое желание, скоро е бил назначен за секретар при генералното консулство в Дубровник, дето е останал от 1862 до 1866г. През тези четири години в свободното си от служба време младият секретар е претърсвал Дубровнишките библиотеки и архиви, доколкото на онова време бяха достъпни. По събраните материали е обнар. книгите: ”Материали за дипломатическите отношения Русия и Рагузската република на Петър Велики” – Москва 1865г.; ”Изследввания на историческите паметници на бита и писателите на Дубровник” – Петербург 1867г. В Дубровник той е имал възможност да се запознае добре с положението на Хърватите, на Черна гора, Херцеговина и другите сръбски земи. Там е започнал да изучава и съвременното положение на Словенците и доколкото му е било възможно и на Българите. По време на славянския сбор (славянски съезд) в Москва, през 1867г. – обнародва доста статии за всички южни славяни (събрани в ”Заддунавски и Адриатически Славяни” – 1867г.)

През 1868г. В. В. Макушев след напускане на службата в министерство на вътрешните работи, е изпратен от руското правителство да пътува в Западна Европа с научна цел. (М.С. Дринов – ”Съчинения” том III изд. 1915г. стр.464)

Първите плодове на това негово пътуване беше запознаването на учения свят с няколко малко известни, но твърде важни паметници за историята на южните славяни. Между тия паметници има два, особено важни за българската история, именно Хрониката на френския рицар Робер де Кларк (la prise de Costantinopole) и мемоарите (записките) на Албанеца Иван Музаки.

Робер де Кларк е участвал в завоюването на Константинопол от латинците в 1202 – 1204г. Хрониката му хвърля светлина на важната роля, която Българите играят в историята на Европа, когато бяха ”най-силни и най-опасни за латинската империя народ”. От тая важна хроника се е запазил само един стар ръкопис (от 14-ти век), който се намира в кралската библиотека в Копенхаген (Дания). Известния немски историк и професор в Кенигсбергския университет Карл Хопф (Цялата хроника на Роберт де Кларк е обнародвана от Карл Хопф в 1873г. в неговия сборник: ”Chronigues, Berlin”, 1873г.) беше взел от този ръкопис още в 1855г. едно копие, за да го публикува, но по различни причини това обнародване се забави. В 1868г. Макушев нарочно отиде в Кенигсберг при Карл Хопфа и измоли от него позволение да се запознае по неговия препис с хрониката на Роберт де Кларк и да извлече от нея по-любопитните за българската история свидетелства. Тези (извадки) извлечения бяха обнародвани незабавно в журнала на южнославянската академия (”Nekolko novih izvora za historju Slovena” Rad. Jugosl. Akademija kn. V. 1868.) И в “Журнал министерство народни просвещения”, 1872г. част CLXIII, стр. 286-329, цитиран от М. Дринов, който споделя: Тук Макушев доказва, че турското завоевание било полезно на Българския народ, и ето защо в 14-ти век преди турското нашествие, българската земя политически е била разпокъсана на няколко малки части, които са се управлявали от различни управители, повечето чужди, отколкото свои. И едните и другите от тях са се грижили повече за своите лични интереси, на които са принасяли в жертва и доброденствието на своите поданици. Освен това тези слаби управители не са могли да защитават владенията си от външни неприятели, които постоянно са ги нападали и разорявали. По онова време, казва Макушев “самостоятелно съществуване на България е било немислимо. Ако не са я завладяли Турците, е щяло да го направят Унгарците... и няма съмнение, че ак




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход