• публикации
    31
  • коментари
    422
  • прегледи
    1047

На стоп до Бора Бора

sposata

33 прегледа

Автостопа е начин на живот, житейска философия или просто безплатен начин да срещнеш какви ли не образи. Стопирам полупрофесионално от далечната 1995г. и съм си развила система за сигурност, смело конкурираща се със системите на НАТО.

1. Никога по тъмно

2. Никога не стопирам от места на които няма жива душа

3. Никога не се отклонявам от маршрута

4. Никога не се качвам в кола с двама мъже

5. Никога в камион, ТИР и т.н

6. Никога с предизвикателни дрехи - задължителна е раницата и леко поопърпан вид

7. Никога не говоря твърде много за себе си и за живота си

Всички тия правила съм ги развила по системата проба-грешка и най вероятно, ако бях продължила активно да стопирам щях да си измисля и нови.

Сега обаче съм от другата страна. Сега аз съм шофьора, който спира на стопаджии. Правилата от другата страна са прости.

1. Никога не качвам цигани

2. Никога не минавам покрай стопаджия без да спра.

Историите ми и от двете страни на барикадата са доста. Първият стоп естествено никога не се забравя. Бях с Уля, а шофьора беше невероятен образ, който отиваше при любовницата си в Търговище, но за да не го видели познати мина по някакъв супер обиколен маршрут. Колата беше класика- зелено жигули със всичките му там екстри - знаменца, картички на Лепа Брена и зелен китеник на седалките.

Последния си стоп също го запомних. Беше доктор гинеколог от Шумен с чисто нова Шкода Октавиа. Караше като бесен, а аз хем се молех да не се пребием, хем се чудех дали пък не съм ходила на преглед при тоя човек докато бях студентка. Последния стоп беше в деня, в който си взех шофьорската книжка. От тогава само карам и то доста лудичко на моменти. Наскоро се случи да спяся от измръзване 4 студентки, които висяха на една отбивка за Тетевен. Оказа се, че стопират по принуда и тъй като не знаят как става номера бяха отвисели 4 часа в студа. Скъсаха се да ми благодарят и даже ми предложиха пари, което затвърди факта, че досега не бяха стопирали. Светнах ги за някои основни правила на стопа, но се видя, че не са от такова тесто.

Наскоро обаче фикс идея или по-скоро слънчева мечта ми стана Бора Бора. Зимата се проточи твърде дълго, депресията ме е налегнала жестоко и от време на време си отварям разни снимки на скъпарския курорт и започвам да си мечтая. Дори успях да зарибя няколко приятелки и сега дружно си мечтаем за белия пясък и изумрудената вода. Самолетните билети до там се оказаха доста скъпи и това ни принуди да търсим друг начин да се добрем до обетованата земя. Първия план беше да си купим билети до някакъв друг остров някъде там, забравих му името, защото се оказаха доста тънкана, и от там строим сал и почваме да гре**м до Бора Бора. После обаче ми оперираха ръката заради атрофирали мускули и се наложи да се откажем от гребането. Търсихме доброволци за гребане, но явно желаещите да извайват тела с гребане хич ги няма. Тъкмо навих един от сервитьорите си и той взе, че напусна.

Та така. Планът трябваше да се промени. Друга приятелка реши да се включи в далечното ни еднопосочно пътуване и даде гениалната идея да стигнем до там на стоп. Гениалността понякога се крие в простичките неща. Планът ни е точно такъв. Теглим палеца до Монако, а от там стопираме някоя богаташка яхта. Разчитам обаче много на приятелките си в стопирането на яхтата. Едната е руса и слаба, а другата чернокоса и слаба. Аз ще трябва да се крия някак зад тях двете за да не плаша екипажа. През това време усилено ще уча бораборански за да мога да си намеря работа на острова и да прекарам остаъка от живота си като спя на плажа, а от време на време позачиствам някое бунгало.

Засега обаче чакаме финансовата криза да поотшуми, че богаташите нещо взеха да си разпродават яхтите.

blogentry-207998-1233150228_thumb.jpg

Ето го раят на земята

blogentry-207998-1233150276_thumb.jpg

това са бунгалата, които ще чистя

blogentry-207998-1233150173_thumb.jpg

А това съм аз след няколко месеца глад, защото не съм си намерила работа




4 Коментара



Мен би ме било страх да пътувам на стоп и никога не съм го правила...

Сподели този коментар


Линк към коментара

Аз съм се возила на стоп два пъти през живота си.

Първият бе с приятелката ми, която е от Троян и още две нейни познати. Целта бе една кръчма в Орешака. Спряхме един чичка с москвич, но вместо той да ни закара, то ние с дружни усилия го бутахме доста време - нещо му отказа колата. Е, стигнахме, де. Но гледката отстрани сигурно е била неповторима - наконтени, с едни токчета до небесата и къси поли... и се надупили над една таратайка, която на всичкото отгоре и пушеше като пред умирачка.

Вторият и последен път бе като студентка. Бяхме заформили яка компания и отпрашихме на гости на друга много добра приятелка от Сандански. Добре, че живеят техните в къща, та се събрахме към 15 души, в стая по няколко, ама нали е без пари, кой ти гледа. Та решихме да ходим до Роженския манастир. Тогава за пръв път, вторият, който бе скоро, бе доста по-прилично откъм изпълнения. Няма да обяснявам как се оказахме като сървайвари цялата тумба, как мятах дамски чорапи, за да преминат и останалите през една коприва, после и нещо като бара, среща със змия, и един огромен уплах, докато се върнем обратно до Мелник и да хванем автобус за Сандански. Да, ама - не. След като се измъкнахме от планината и излязохме на пътя, аз със санданската мома понеже сме по-мързеливи се изтарикатихме и спряхме едно момче и момиче с ретро кола - без покрив беше. Вътре едно пуделче сладко и от радиото какво мислите се чува - ретро естествено. Стигнахме до Мелник, но автобуси вече нямаше. Хайде на един тир със сладоледи Дарко. Е, наложи се да пообиколим малко из околните села, докато разнесат сладостта, но пък се прибрахме с печалба до Сандански - черпиха ни сладоледче, дамек пак аванта. Останалите са се натъпкали в някакъв пикап и било ужасно. хахаха Кой как се уреди.

Сподели този коментар


Линк към коментара

Аз също не съм се возила никога на стоп.Не съм и вземала стопаджии, ма то защото все още не съм карала извънградско :D

Сподели този коментар


Линк към коментара
Аз съм се возила на стоп два пъти през живота си.

Първият бе с приятелката ми, която е от Троян и още две нейни познати. Целта бе една кръчма в Орешака. Спряхме един чичка с москвич, но вместо той да ни закара, то ние с дружни усилия го бутахме доста време - нещо му отказа колата. Е, стигнахме, де. Но гледката отстрани сигурно е била неповторима - наконтени, с едни токчета до небесата и къси поли... и се надупили над една таратайка, която на всичкото отгоре и пушеше като пред умирачка.

Вторият и последен път бе като студентка. Бяхме заформили яка компания и отпрашихме на гости на друга много добра приятелка от Сандански. Добре, че живеят техните в къща, та се събрахме към 15 души, в стая по няколко, ама нали е без пари, кой ти гледа. Та решихме да ходим до Роженския манастир. Тогава за пръв път, вторият, който бе скоро, бе доста по-прилично откъм изпълнения. Няма да обяснявам как се оказахме като сървайвари цялата тумба, как мятах дамски чорапи, за да преминат и останалите през една коприва, после и нещо като бара, среща със змия, и един огромен уплах, докато се върнем обратно до Мелник и да хванем автобус за Сандански. Да, ама - не. След като се измъкнахме от планината и излязохме на пътя, аз със санданската мома понеже сме по-мързеливи се изтарикатихме и спряхме едно момче и момиче с ретро кола - без покрив беше. Вътре едно пуделче сладко и от радиото какво мислите се чува - ретро естествено. Стигнахме до Мелник, но автобуси вече нямаше. Хайде на един тир със сладоледи Дарко. Е, наложи се да пообиколим малко из околните села, докато разнесат сладостта, но пък се прибрахме с печалба до Сандански - черпиха ни сладоледче, дамек пак аванта. Останалите са се натъпкали в някакъв пикап и било ужасно. хахаха Кой как се уреди.

Такива групови изпълнения за стоп винаги са били много трудни. На мен ми се случи веднъж да се мъчим 6 човека да се придвижим от Златни пясъци до Кранево. По принцип разстоянието е 5 км и даже не може да се нарече пътуване, но ние бяхме ходили на басейн и бяхме яко гроги, та ни мързеше да ходим. Повисяхме си така повече от половин час, всички мадами се изредихме да показваме знойни тела без успех и накрая Кольо Адаша просто стана, махна на едно бусче и то взе, че спря. И не стига, че ни закара човекът ами и цигарите му изпушихме, щото бяхме изтъняли докрай на този басейн.

Като се замисля сега в 95 % от случаите пътуването ми ди варна и кранево е било на стоп. Кожодерите от автобусите до там искаха майка си и баща си. Ето ти протест срещу нарастващите цени. По студентски.

Сподели този коментар


Линк към коментара

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход