Зависима...

Изгарям безлично като по навик запалена цигара…

Вали плътна сивота. Обгръща улиците, макар и да са пълни с народ. Всеки изглежда самотен в своята тълпа. Моята призма пречупва под този ъгъл. Днес всичко е плътно и обилно пропито със сивота.

Така съм се свила в себе си, че чак изпитвам физическа болка.

Знам че си близо. Знам че не си до мен само за вечер. И все пак боли.

Зависима съм.

Моята дрога има човешки облик. Смее се когато кажа, че не мога без него. ‘Разбира се, можеш. Кой съм аз, че да те правя зависима’? Да, ама ме правиш.

Абстиненция. Дрогата ми е далеч.

Липсва ми сладкото опиянение на секундите преди да те видя.

Сега съм сива и сама.

Аз и настроенията ми. Крайностите, които ме обземат. Еуфория. Депресия. Триумф. И падение. Противоречие във всяка една секунда. Такава съм.

Сивото май придобива син оттенък. Полека се разнася. Сякаш го е подхванал силен вятър от нежност и топлина.

Сутринта ще е различна.

Защото ще ме разтреперват последните секунди.

И после екстаз ще замени самотата.

Отново ще си получа дозата от теб. И сивото ще се изпари. (от нета)