Шесте рилски езера
От sposata
· 969 прегледа
За какво друго може да е една отпуска, освен за развлечения и туризъм. Някой може да каже, че отпуската служи да си почине човек, но не и в нашето семейство. Ние сме ненормални и откачени, затова щом видим ден без работа, веднага започваме да си търсим такава.
Така беше и миналата събота. Решихме, че ще ни се отрази добре една разходка в Рила и по-точно край седемте рилски езера.
Сутринта рано, още ненаспала се станах и започнах да умувам кои дрехи са най-подходящи за планината. Спрях се на потник и панталон, а на краката здрави чехли. Свеки се помъчи да ми обясни, че там не е за чехли, но аз тъпо и упорито си останах с тях на краката.
Пътят до там беше спокоен, като изключим спорадичните крясъци на свеки и моите към Калин, който както винаги караше отвратително. Пристигнахме преди обяд при хижа "Пионерска", паркирахме криво ляво колите и поехме дългия път нагоре. Вървя аз нагоре и си мисля, колко е хубаво, че вече има лифт до горе и не се налага да катерим до горната хижа. Мислех си още, че щом слезем от лифта пред нас ще са се ширнали едни ми ти езера и ние кротко ще си поседнем на някоя полянка и ще ядем кюфтаците на свеки. Приближавайки станцията на лифтата (както казва Али) се натъкнахме на доста обезпокояваща гледка - четериредова опашка се извила почти безкрайна, а отгоре едно слънце като напекло, страшна картинка ти казвам. Викам аз на Калин "тука не ни мърда 1 час". Е, в крайна сметка не се оказах права и успяхме да седнем на лифта само след някакви си 50 минути. За пръв път се возех на такъв открит седалков лифт. Не ми се мсейте, ама в Попово все пак не се сещат често лифтове. Та седим си ние на едно специално място, а седлките просто ни подхващат за дупетата и ааайде нагоре. Голям страх брах още докато чаках лифта да ме подхване, а после пък изобщо не ми се разправя. Добре, че гледката беше уникално красива, та успях да се поразсея и да забравя за момент, че вися високо над земята, седнала върху някакъв си стол. Калин за момент се опита да нажежи обстановката, като взе на глас да разсъждава колко афиф били закачени седлаките за въжето. Добре, че умирах от страх и не исках да мърдам изобщо от мястото си, та не го удуших на момента.
Та стигнахме криво ляво до горната хижа, и що да видя. Като плъзнал един ми ти народ по едни големи баири, дето краят им не се вижда, като хлебарки щъкат навсякъде, а езера - тц.
Къде са викам езерата, що не се виждат, а Калин ми обяснява, че сега тръгваме по тоз страшен баир и като го изкачим ще започнем едно по едно да ги виждаме прословутите езера.
Тръгнах, какво да се прави. И без това ми беше доста студено, викам си като походя ще се стопля. В интерес на истината наистина се стоплих. Пот се лееше от мен още в началото на баира. Ама кой ти е ходил толкова много, то с тия коли направо съм забравила да ходя.
Колкото и да мрънкам обаче ходенето си заслужаваше. То красота, то чудо. Дишах дълбоко, колкото можах.
Групата ни беше доста разнородна на години, та по едно време се бяхме поразтеглили доста, Жорко-на Калин племенника- тичаше все напред като младо яре, ние с Калин оформяхме средната възраст, а най отзад се влачеха свеки и нейните приятели. На нас това ни даваше едновременно стимул да догонваме Жоро и време да си почиваме докато чакаме бавните.
Така в игри и закачки стигнахме до Бъбрека и решихме, че там ще поседнем за да изядем най накрая прословутите кюфтаци. Естествено след като се наядохме и полежахме на росната тревичка около езерото, хич не ни се ставаше, а още по-малко пък ни се тръгваше по отвесния баир, който води към Окото. Погледахме, погледахме хората, пъплещи нагоре и решихме, че е крайно време да потегляме наобратно. За обратния път избрахме да минем по долния път, който върви досами езерата. И този път се оказа чудно живописен, но от към трудности по трасето определено водеше с две гърди напред.
Равносметката накрая беше 12 км отчетени с крачкомера на телефона ми.
Слизането с лифта се оказа още по-голям кошмар за моите слаби нерви, почти през цялото време бях със затворени очи и дишах дълбоко, повтаряйки си, че няма нищо страшно.
Естествено после по пътя Калин допълнително ми поизправи косата, та накрая се скарахме и на Сапарева баня се сменихме за да си шофирам аз.
Ето и снимките:
Препоръчани коментари