От спомени любов не се насища.

Трохи не проси с уморена длан.

Не рови в потъмнели пепелища

да стопли неугасналия блян.

Усетиш ли я - погледни морето.

Шума послушай в белите вълни.

Все още блика чувството, което

таи дълбоко болки и вини.

Не би го тласнал вятър надалече

и жарък лъч не би го пресушил.

Защото любовта не става "вече",

когато си била, и аз съм бил.

По пясъка звездите ще рисува.

В ятата ще напомня за стрела.

Потънала - отново ще изплува

в загадките на своята мъгла.

С онази власт на грохота в прибоя.

С планктона край солените скали.

Отново те прошепвам, че си моя,

защото с теб морето ни боли.

(От "Сбъднати предчувствия")