• публикации
    32
  • коментар
    1
  • прегледи
    28786

Социализация и паническо разстройство - мисията е възможна

Когато паническото разстройство стане част от Живота ни, всички ние познаваме усещането за изолация и отдръпване от света, което изпълва съществото ни. Това бавно, но сигурно започва да ни кара да се чувстваме ненормални, неспособни на социален контакт. С времето нещата вместо да се оправят / с оглед на поговорката „Времето лекува всичко” / те всъщност се задълбочават. Дори, когато сме навън и на никой друг не му прави впечатление как ние се държим, в нас непрестанно се води вътрешен диалог, наподобяващ борба. „Дали забелязват, че съм нервна?!”, „Дали гласът ми звучи спокойно и равно?!”, „Дали отговорих задоволително на въпроса отпреди малко?!”. Дори по време на разговора с човека отсреща, този диалог не спира, което прави още по-трудна задачата да сме концентрирани. Много често, особено при важна среща, поради засилената дейност в мозъка ми и затруднената концентрация съм се страхувала, че ще ми се появят буквално „бели петна” в паметта и няма да знам какво сме говорили преди 5 минути. Или просто ще блокирам и няма да мога да продължа…, което още повече ще ме изложи… И стигаме отново до нашият голям страх: „Ще се изложа…”, „Какво ще си помислят хората…”

Когато започнах това мое начинание – да напиша книгата и подготвя сайта, за да мога чрез собствения си опит да помогна дори и на един… се запитах всъщност каква е моята цел и какво мога да направя, за да има действително някаква ПРОМЯНА в посока приемане на паническото разстройство, по-лесното му разпознаване. Струва ми се буквално смешен и в същото време влудяващ факта, че всъщност повечето от нас сами сме си поставили диагнозата. Аз я научих от форум. Наскоро ми писа момиче, което я е научило случайно от телевизията… И стигаме до медиите.. Чак се учудих как така се е случило да научи от медия, но… се сетих, че преди време отново даваха някакво кратко предаване за тревожните разстройства… Как е възможно да ходиш по редица доктори и никой да не ти намекне, че е възможно да страдаш от тревожно разстройство?! Помня много добре, когато споделях на някой доктор, че страдам от паническо разстройство как ме гледаха с насмешка и подигравка, че видиш ли едно момиче може да си поставя диагноза, за разлика от тях, които са учили толкова много и дълго…

Но да се върна на медиите и една от моите цели… Нужно е състоянието паническо разстройство да бъде до такава степен популяризирано, за да може мъничко по мъничко да се приеме и разпознава от хората. Ами дори един родител да забележи това състояние у детето си и да потърси начин да му помогне ще е достатъчно… Отделен е въпроса какъв начин ще намери… Никак не е трудно това състояние да се разпознае… Не смятам, че е трудно да разпознаеш паник атаката… Така че от тази гледна точка – не се страхувам, че някой може да си постави грешна диагноза. Посочени и изяснени ли са точно симптомите на пр – не би могло да се случи. Да се върна отново на нашия голям страх „Хората ще ме видят и ще се изложа!”. За мен конкретно – този страх стои на една линия с другия голям страх на паникьора „Губя контрол”.

Но представете си за секунда: паническото разстройство да е разпознаваемо както например епилепсията. Дали има човек, считащ за луд друг човек, който получава епилептичен удар по средата на улицата?! Разбира се, че не… Хората са информирани, запознати са с тази болест дотолкова, за да могат да я приемат и разпознаят. Моето огромно желание е „масата” да знаят и за паническото разстройство, а не да се приема като някаква екзотична, едва ли не измислена от самите нас „болест” или пък още по-лошо като лудост. Вярвам, че по този начин бавно, но сигурно ще редуцираме този свой страх „Какво ще си кажат хората”, а това, поне за мен, би било голям напредък. Ами никога не съм искала да ме гледат като „полезно изкопаемо”. Не вярвам и за вас да е така. Напротив – това, от което всички се нуждаем е РАЗБИРАНЕ. Цялата тази неизясненост, неопределеност… болест ли е, състояние ли е, луди ли сме, та не сме ли луди…, демонстрирана от институции и държава обърква хората, а и някои от нас… Определено вярвам, че по-голямата яснота не просто ще осветли обществото за все по-наболелия „проблем”, който засяга все повече хора, но и за нас, страдащите от пр ще е добре, защото за първи път ще се почувстваме… нормални… В смисъл, че това, което се случва е ясно и няма да ни се налага да го търсим понякога с години и редица ненужни, безпредметни изследвания… Ще се почувстваме ПРИЕТИ… Сега, когато кажем, че страдаме от пр – често или настава мълчание, тъй като човекът отсреща не е запознат или започват да ни се задават меко казано „глупави” въпроси и в пространството да остава едно усещане, че ние не сме нещо „наред”… Всъщност цялото това отношение се трупа в душите ни и допълнително утежнява ситуацията и най-вече нашата социализация. СОЦИАЛИЗАЦИЯТА е нещо, което може изключително много да ни помогне да се Променим, тъй като освобождаването от паническото разстройство, преминава единствено през Промяната на нас като личности и оттам на Живота ни. Ние сме социални същества, живеещи в социално общество… не бихме могли да съществуваме дълго без социални контакти, без това да окаже негативен ефект върху душите ни. Така че – популяризирането на паническото разстройство като състояние, с придружаващите го „ефекти” до голяма степен ще ни помогне и в тази посока.

Дано не съм оставила впечатление в повечето от вас, че съм непоправима идеалистка и мечтателка, тъй като аз не съм такава! Аз просто вярвам, че идва краят на цялата тази глупава и неопределена ситуация, свързана с тревожните разстройства в България. Аз вярвам, че всички ние, страдащите от тревожни разстройства, сме достатъчно добри хора, за да го направим. Можем да променим себе си, а от нас да тръгне Промяната и в обществото ни, от която то толкова се нуждае. Просто трябва да го пожелаем наистина… Не можем да чакаме някой друг да ни помогне… Нужно е самите ние да покажем и докажем на обществото, че „болните” от тревожни разстройства между тях сме ние – техните деца, приятели, роднини, колеги… Единственият случай, когато бих си позволила да нарека паническото разстройство „болест” е тогава, когато говорим за нашето общество, за нашия манталитет, характер и възпитание. Защото паническото разстройство е „болестта” на нашето семейство, на нашето възпитание и общество… А Промяната в него е вече крайно наложителна. Вярвам, че пр е дошло в Живота ни, за да прекъсне тези грешни мисловни модели, на които всички сме се нагледали… Дошло е, за да ни покаже, че е нужно да се живее по друг начин… Ние можем да покажем на останалите хора как да ценят Живота, така както ни научи паническото разстройство да го правим…

Обичайте се! Аз ви обичам!!!

Петя

Клуб на паникьорите в България "Бялата лястовица"




0 Коментара


Все още няма коментари.

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!


Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.


Вход