От: Сълзи разпилени

Там, дето бронята не се поддава

на удара на хладния метал

и приглушено тихо откънтява

притихнал звън, пресипнал – отмалял.

И пурпурът очите озарява –

рояк разбунени искри летят

и пламъкът игрив се отразява

лъчисто син, кристално чист във тях.

Замислени все гледат деловито

очите ти – разискрени слънца.

Златистожълто като зряло жито

сияе ярко в мрака светлина.

Но бронята корава не поддава

под удара на хладният метал.

И ласки, нежности не обещава

духът ти недостъпен, горделив.

Там стройна със осанка на кралица

ти отминаваш с вдигната глава,

богиньо, лъчезарна кат зорница

поспри, послушай моите слова!

Нестихващ зов са – вечен на сърцето –

във приливи разплакана любов.

Там в трепети отмерени което

към твоята душа отпраща зов….

Капризна, своенравна кат русалка

златокоса – свилени коси.

И целомъдра, чиста кат весталка

не чуеш, мила, думите ми ти.

А по тревата сълзи разпилени,

са сълзите на моите очи.

Във призори са плакли натъжени

за своята обич, скъпа, и мечти.

Аз вечно с вяра светла и надежда

ще ти нашепвам своя благослов,

и във очите ти ще се оглежда

сияйно ярка моята любов…

Източник: Сълзи разпилени