Ненужна, ненужна...думите отекват като песен в главата ми. Като от онези песни, които имат кофти музика и кофти текст. Същите тези, които всички мразим, но ги знаем наизуст и често, често пеем. Сега аз пея моята песен, тихичичко, трепереийки с незапалена цигара в ръка. В такива моменти е кофти да нямаш запалка. Не заради цигарата, а заради огъня...огъня...Бъркам в джоба на якето си, а после в този на провисналите си дънки, следва суичъра и не намирам нищо. За момент се замислям неприличам ли аз на един празен джоб, в който няма нищо?Може би, имало някога огънче, което е било дадено на друг, а сега го нямам. Свивам рамене, не може да е толкова кофти. Защо се самозалъгвам? Всъщност вече няма накъде. Стоя трепереща, с незапалена цигара и празни джобове. Интересно колко ще издържа, вече усещам болката в гърба докарана от опита ми да се боря с вятъра. Но съм спокойна, тя ще отмине, тя винаги отминава, някъде между онзи и онзи момент когато от вкочанен и безчувствен се превръщаш в блажено шастлив. За това стоя там, чакам своя момент. Пръстите ми са леко посинели, но отказвам да ги прибера на топло. В празните джобове няма топлина, има само мрак, който ненавиждам. Винаги съм обичала слънцето, онова слънце, което придава смисъл и топлина на живота ти. Помня го, помня лъчите му, коите галят и милват, а аз просто потъвам в тях безметежна. Да, винаги има друг свят различен от този, в който живеем. Милиони паралелни реалности, с милиони различни възможности, от които избираме, а може би те ни избират. Нима съм искала да стигна дотук, до никъдето? Напрягам очи и се вглеждам в стената, напукана, олющена и някъде между многото цветни банални надписи, чета един: „Аз бях тук”. Става ми смешно, смехът почти излиза от гърлото ми, почти...повече прилича на старческо хриптене. И аз съм тук, стоя тук от часове, нищо че по скоро часовете приличат на мигове. И въпросът, който искам да ти задам на теб неизвестни творецо: „Мислиш ли, че на някой му пука?”.

Интересно как може почти вече да не усещаш крайниците си и да изпитваш бяс, да изпитваш омраза към онова субективно нещо наречено „съдба”. Яростта може да вдъхва живот, юмрукът насочен към глупавия надпис го доказва. Не се замислям за болката, отдавам се на чувството и свитите ми шепи докосват буквите. Сблъсъкът е мигновен, а аз не усещам нищо явно вече идва...идва момента, в който идва така дълго чаканата безчувственост. Една сълза бавно потича по страната ми, безсилието започва да ме обгръща, като студено одеяло, което не топли, а само задушава. Не я избърсвам...тихо започвам да си тананикам „ ненужна, ненужна...аз бях тук, ненужна, ненужна...аз бях тук”. Не излиза звук от напуканите ми устни, песенти ехти в главата ми все по – силно и по – силно...Свличам се, по стената и падам надолу. Танц абсолютно достоен за моята лебедова песен. Виждам небето, през премрежените се очи, няма го вече моя ъгъл, няма я дългата улица, няма ги порутените сгради просто небе, една чакаща безкрайност. Красиво е, напомня ми за слънцето...ще отида при него...скоро. Затварям очи, няма да чакам дълго.Толкова е приятно, като да вкусиш глътка вода сред пустиня, невероятно, божествено...

Изведнъж усещам болка, като, че ли някой ме дърпа за рамото, и дърпа ли дърпа...не искам тук ми харесва...”аз съм тук, аз съм тук” думите ехтят около мен...а после други:

- Госпожице, госпожице!

Отварям очи с нежелание и поглеждам, стоящия до мен възрастен господин, определено не съм в Рая. През съзнанието ми минава откачената мисъл, че за пореден път нямам късмет. Нито там, нито тук...Поглеждам го, трябва да се насиля, за да проговоря. Правя два неуспешни опита и накрая промълвям:

- Огънче...

Продължават да ме гледат неразбиращо, а аз опитвам отново:

-Огънче...огънче...имате ли огънче?

Той бръкна в джоба на шлифера си и извади запалка, красива сребърна запалка, инкрустирана с цветни камъчета, които ми напомниха за моето детство и вечния ми стремеж да догоня дъгата. Той запали. Пламъчето си играеше с тъмнината прогонваше я така както може би, Давид се е борил с Голиат. И успя да победи. Но не и аз, аз затворих очи отнасяийки видението за една цветна дъга пронизала небето, докато слънцето милва страните ми, а нечия топла ръка обвива в нежна прегръдка моята и една песен:”аз бях тук, аз бях тук”.

Дъгата е в сърцето ти Дидка.

От там ли идват красивите думи?

пп

На мен ми пука. :-)

Това като го чета,,,,,и чувството ми е много познато.

Много добре си обяснил чувството с думи.Тва си е шибана драма.

(От две години отказвам цигарите и пуша все повече и повече....)

Не се чувствай така...............Все едно като ги откажа ше е нещо по различно.

Много е тъжно.