Следите на сърцата

Спомням си ласките нежни на нощния бриз,

още щурците с тревожните песни

и над главите безкрайния сребърен вис,

дето се губят простори безбрежни.

Свежият въздух ухаеше сладко над нас,

сякаш в дихания сладки – упойни

цъфнали рози разпръсваха в късния час

свойте послания нежно – любовни.

Сгушена в мойте прегръдки тръпнеше ти,

плаха сред толкова призрачни сенки,

слушах как сладко и тихо гугукаше си

в тъмното думите мили – вълшебни.

Скъпи, обичам те, казваше, казваше ми,

малко за мойта любов е морето,

горе невзрачни блещукат елмази – звезди,

бледи пред нея са те на небето.

После със лодка ефирна сребристи вълни

порихме смело в просторите звездни,

бяха веслата пресветлите наши мечти.

В унес летяхме над морските бездни.

Не, любовта не е кратка, нетрайна следа,

както следата високо в небето

на веч отронена малка, невзрачна звезда.

Вечно остава да грее в сърцето.

Лодката малка – ефирна не плава сама

в бурни и слънчеви дни под небето,

в нея са още следите на наште сърца –

незаличими останали вечно...

Редактирано 8 август 201115 г. от hrodopski (преглед на промените)