^^^NESHTO_SEXY^^^

Прати ме в трета глуха.... -Нещо студено (може би)

Мисля си защо не взема да си лягам.

Не точно Обича зимата?

Ще закрякам заедно с него... упсс това беше за жабката

Не... бях без чадър ходи му се до тоалетна?

Айзберг

Пистолет Книга или филм?

Съгласна съм с ПОЧТИ всичко което казваш, но колкото и да е жалко все пак парите въртят света а света - това сме ние. Всеки иска да живее добре и да е щастлив и за съжаление в свят като днешния това е невъзможно без пари! И колкото и морал и ценности да са останали в теб - недоимъка, лишенията, това да гледаш как близките ти се измъчват защото не могат да си платят сметките и едновременно с това да имат какво да ядат -мога да кажа че това ще премахне всякакво чувство за морал което ти е останало...

Това с мочурището много гадно бе...

Мерси на всички, само едно въпросче - Светлина в мрака и Черната роза исторически ли са или съвременни?

Здравейте на всички! Аз от доста време съм отсъстваща от форума, но като видях каква хубава темичка сте си спретнали, просто не можах да се въздържа! Първо искам да ви поздравя всички за труда който сте положили, и за съветите които давате! Аз понеже не съм от най-скромните направо ще си поискам съветче Някой може ли да ми препоръча роман в който главната героиня е сляпа? (И естествено по чудо на съдбата проглежда по късно ) и така ... надявам се да помагате!

Щом е за тебе - Винаги!

Само и единнствено фигурно пързаляне! Нали съм си бивша фигуристка (време за реклама)

Нито чай, нито кафе. Незнам защо, но не обичам нито едно от двете! Сутрин иначе мога да изпия сама, цяла кутия потокалов, натурален сок!

УЛИЧНТА ЖЕНА Мизерията залюля те в свойта люлка при първите лъчи и на живота под фалшивата цигулка танцуваш ти с разплакани очи. Нощта е твойта мащеха неумолима – безмилостна и зла, последний нарцис на душата ти отнима и свлича те по черни стъпала. Под блясъка на електрическите ламби празнуваш вечен грях и смееш се така, че ти сама едвам би разбрала болката на своя смях. Закичила гърди с увехнали циклами, сама посърнал цвят, завръщаш се дома пияна от измами, за да беседваш с гостенина Глад. А там виси, уви, над масичката прашна портретче на дете и в ясний поглед на невинност някогашна сегашният ти ужас се чете. И все така... А в есента на твойта хладна и блудна красота ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна, пред твоите отключени врата. Но щом простре ръка душата ти да вземе, тя в миг ще се смути Всевластникът Живот преварл я навреме – и ти... отдавна без душа си ти! ЗИМНИ ВЕЧЕРИ Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът; тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят. Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка с жълти стъклени очи, оскрежената топола — призрак сякаш — в сивата мъгла стърчи. Странни струни са изопнатите жици, посребрени с тънък пух, и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух. А в мъглата — през безплътните и мрежи мълком гаснеща от скръб, младата луна незнаен път бележи с тънкия си огнен сърп. * Вървя край смълчаните хижи, в море непрогледна мъгла, и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. В стъклата с десница незрима, под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима неземни сребристи цветя. Но ето къщурка позната; в прозореца детска глава; и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова. Завърнал се в къщи — безхлебен, пиян пак — бащата ругай: и своя живот непотребен, и своята мъка без край. Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет. Децата пищят и се молят, а вънка, привела глава, сред своята скръб и неволя жена проридава едва. * Сякаш плачът и дочули са, сякаш са ехо в снега — звъннаха в сънната улица песни на скрита тъга. Трепка цигулка разплакана, сепна тя зимния сън, мигом след нея, нечакано, хукнаха звън подир звън. Пак ли са старите цигани? Пак ли по тъмно коват? Чукове, сръчно издигнати — сръчно въртят се, гърмят. Трепна в бараката сгушена пламък разкъсан и блед; а от стрехата опушена спускат се змийки от лед. Пламва стомана елмазена, вие се, съска, пълзи — с тежките чукове смазани, пръска тя златни сълзи. Синкави, жълти и алени снопчета пламък трептят, в огнен отблясък запалени, черни ковачи коват. * А навън мъглата гъста тегне, влачи своя плащ злокобно сив, и всуе се мъчи да пробегне остър писък на локомотив. Мяркат се незнайни силуети, идат странни — странни гинат пак: електричен наниз морно свети, през завесите от черен мрак. И в мъглата жълтопепелява, в нейното зловещо празненство, броди тежко, неспокойно плава някакво задгробно същество. Той е — слепия старик се връща, с него натоварено дете, потопени в хаоса намръщен, бавно, бавно се разтапят те. Братя мои, бедни мои братя — пленници на орис вечна, зла — ледно тегне и души мъглата, — на живота сивата мъгла. Тежък звън като в сън надалеч прозвъни. Полунощ ли е пак? В уморения мрак като копия златни пламтят светлини и се губят по белия сняг. Струят се без ред бледожълти петна от прозореца в скреж, и — разкъсващ, зловещ — през стъклата процежда се плач на жена, и горят и трептят свещ до свещ. * Сред стаята ковчег положен, в ковчега — моминско лице, и жълти старчески ръце у дъсченото черно ложе. Проточено ридай старуха, нарежда горестни слова, в миг потреперва и едва сподавя кашлицата суха. Неясно по-стените голи — пробягват сенките завчас; пред мъничък иконостас детенце дрипаво се моли. В прозореца свещите бледни целуват ледени цветя, и, в свойта кратка красота, цветята се топят безследно... * И пак край смълчаните хижи вървя в бледосиня мъгла и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. Като че злорадствени песни напяват незнайни беди, и трепнат, угаснат и блеснат над затвора двете звезди. А спрели за миг до фенеря, чувалчета снели от гръб, стоят две деца и треперят и дреме в очите им скръб. И сякаш потрошена слюда, снежинки край тях се въртят; и в някаква смътна почуда децата с очи ги ловят. А бликат снежинки сребристи, прелитат, блестят кат кристал, проронват се бели и чисти и в локвите стават на кал. Христо Смирненски