секирата

РОМЧЕ ДА СИ В ДНЕШНО ВРЕМЕ Ромче малко смукало бонбонче, но поискало да куска, мръвка за закуска. На обяд пак мръвка, свинско със салата. Леля Гина вечерта, гостила го с баклава. Дрешките от тук и там и от контейнера голям. Бълхите с въшките се борят, за чисто място по телцето спорят. Злата със голямата заплата всеки ден му давала по лев, за бонбони и за сладолед. Цял ден тичало, не спирало за миг, не искало да бъде ученик,нито войник. Не се разделяло с касетофона, тъпани биело - два, три бидона. България за него проси, за цял катун -голи,боси, за българчетата уви, никой не дава пет пари! Ромче да си в днешно време! Българче да си е цяло бреме!

ДИШАЙ В МЕН! еротика Дай ми... Дай ми от слънцето в твойте очи! Дай ми любов на длани поднесена! Дай ми тъга, нека горчи! Нека остана до болка потресена! Нека те имам и взема от раните, от твоята болка и думите -странните! За теб ослепях, разбудена, бясна, жадувам те, искам те, любов прекрасна! http://zazz.bg/play:f070f2d9

СПРИ ГИ , ГОСПОДИ! Зверове нападат ме в нощта, аз се боря с тях, крещя, няма кой да чуе моят вик, да ми подаде оръжие, щик! Те нападат ме с охота, разпъват ме на кръст Голгота, а в мен боли, душата стяга, това на Дявола приляга! Къде е моят Господ Бог, да ми помогне, да ги спре, защо ме гледаш с поглед строг, спри тези гладни зверове! КАТО В ПРИКАЗКА Приказка ми разкажи, за герои, мили и добри, а после песен ще попеем, на злото с теб ще се изсмеем. Дано изплашим злите сили и разни вили, самодиви, дано да заживеем в мир, след толкоз мъки най подир! http://zazz.bg/play:95ab030a ЛЮБОВ НА СЯНКА Горичка и полянка. Прегърнали се двамка под орехова сянка. Тя го милва,гали и във него огън пали. Гърчи се до него прималяла, щастлива и доволна занемяла. По устните потича пяна. Страст желана! Той нежно гали я,целува с ръце по тялото рисува. Кръвта във вените бушува! И няма място забранено, всичко му е позволено. Негово е цялото и тяло, за ласки закопняло. Каква любов и красота, на зелената трева! ИСКРЕНО С какъв аршин да те меря, злобата ти как да премеря? Омраза женска е това, защо мене си избра? Не ме вълнуват твоите мъже, не са за мене те, поне това го разбери! Не ме мрази! Не ме дразни! ИЗЛЪГАХ СЕ Спри се, погледни се, на какво приличаш и какви жени привличаш! Вече ме е срам от теб, знам, не съм жена за теб, но излъгах се, бях млада, аз ти бях като награда в онези тежки времена! Защо станах твоя жена?! ЗАЩО ЛИ? Защо ли клюки и интриги, радват повечето хора мили? Дано все по добри се раждат и на лошите да не угаждат! Поезията е в мен, напира, душата ми от никой не копира, любов и болка изразява тя, със думички красиви и слова! ОТМИНАВАМ И ......ЗАБРАВЯМ! Горчи в устата виното пенливо, а ти ме гледаш тъй свенливо! Колко болка ти ми причини?! Лъжливи и греховни са твоите очи! Не се опитвай да ме съжаляваш, изкуствени усмивки да раздаваш. Обичаш го,нали? Защо си тук,кажи?! Лекомислена и своенравна, за някои забавна.... Но мене огорчи! При него се върни, любовта ни забрави! ФИЛОСОФИЯ ЛИ Е ТОВА ИЛИ ГОЛА ИСТИНА?! Избрах си тази тема и хич не съм сломена, а съм извисена над пошлото и гадостта, която бълва нечия уста. "Крадецът вика - дръжте крадеца!" А вън слънце грее! Кой душата ще разсмее? Как да вярва в хората, дори във природата? Човекът е най умното животно, понякога страхотно!

ЛЮБОВ, СЪЛЗИ И....ЗДРАВ СЕКС! -За какво се мислиш бе, дръвник? -крещеше с все сила Маня на съпруга си.Тя си знаеше какво и коства досега да му търпи простотиите и изневерите.Когато живееха при единия син и снахата старецът се беше поукротил, но сега пак пощуря по жени.Пари тя не му даваше на ръка.Работеха заедно в една фирма семейна така да се каже.Нека си ходи, си викаше Маня и не и беше толкова за него ами за парите.Тези пари ,които изкарваха бяха нужни на синовете им. -Никакви жени! Виж се какво самоходно кюфте си! Всеки ден Маня му крещеше това в очите и имаше резултат,но само за един два дни.После Фильо си знаеше неговата.Особено младичките женички много му допадаха.Помагаше им с някоя връзка тук там, правеше им услуги.Дълбоко в себе си им се присмиваше.Използваше ги тялом и духом.Крадеше от младостта, от духа им.Зареждаха го с положителна енергия.Но Маня си имаше мерки и теглилки и когато везните натежаваха, блокираше, спираше всичко. Гледаше го този нейния Фильо един такъв грозноват, грубоват , дребен мъж,а да му се не начудиш на мераците и енергията.Така си разсъждаваше на глас Маня.Спомни си как се омъжи за него.Няма защо да се заблуждава , тя си беше измаменото камилче.Но сега нещата не стояха точно така.Тя знаеше всичко и си живееше живота, както правеше и той.Удоволствия, компании, алкохол, цигари...Чат пат малко труд-работа.Затова и работата във фирмата им не вървеше.Но веднъж се живее.В отвъдното Маня не вярваше. И тази вечер Маня се заключи сама в стаята, далече от Фильо.Не го искаше.Как е могла да се влюби, да се омъжи за този мъж?Питаше се, но отговор нямаше.Той постоянно я търсеше за секс.Няма вече, свърши се тя.Да си спинка с младите мацки, повечето, от които бяха на годините на снахите му.Беше като разгонен бик.Нямаше спиране.Маня си знаеше, че Фильо вече не я обича и това си личеше от километри.И това негово пощръкляване започна откакто стана артист.Участваше в някакви си самодейни театрални спектакли.Изживяваше се като човек на изкуството.Да се смееш ли, да плачеш ли?На стари години за смях стана,излага и синовете си. -Манче, отвори ми бе миличко! -чу гласът му зад вратата Маня. -Уморена съм Фильо! -отвърна му Маня и вътрешно се чудеше на себе си колко умело лъже.Но нямаше избор.Този нейният мъж просто я отвращаваше.Нямаше никакви угризения на съвестта, положи глава на любимата си възглавница и се унесе в сладък сън. Слънцето весело надничаше през завесите на отворения прозорец.Палаво флиртуваше, плъзгаше лъчи по полуголото тяло на Маня.Трябваше да става вече.Днес денят и трябваше да е по различен.Във фирмата очакваха гости от Австрия.Нямаше време да прави закуска. -Фильо, закуси каквото намериш в хладилника.Аз излизам по задачи. -Браво, Манче!Страхотна съпруга си.Толкова ли те е яд на мене? Маня не го чу, тръшна вратата под носа му и след пет минути вече беше в колата.В нея се чувстваше съвсем свободна.Потегли към фирмата с желание за срещи, много срещи с много хора, различни , а не като нейния Фильо! Той си направи сам закуската.Кафето му горчеше, въпреки многото захар, която изсипа в него.Не го интересуваше тъпата фирма, нито бизнеса.По дяволите да върви всичко.Минаваше вече осем часа, а се чувстваше адски уморен, като в края на работен ден.Изведнъж му хрумна нещо.Взе телефона и набра любимия си телефонен номер -набра Лорчето.Тя беше една от всичките актриси в театралната им група.Живееше сама и беше много сериозен човек, талантлива.За негово учудване не по малко талантлива и в секса. -Лорче, добро утро! Как си днес? -Фильо, миличък! Пак ли те отрязяха рано, рано? Да, мога да дойда у вас по някое време. -Чакам те, скъпа! Имам нужда от теб! Идвай по бързо, Маня замина за работа. След няма и час, Лорчето се появи на вратата в цялата си пищност.Разкошна жена! С нея никога не можеше да се почувства сам.Силно емоционална, страстна.И на двамата им беше ясно, че не става въпрос за любов, а просто за секс.Но Лорчето имаше и други претенции така да ги наречем, които го караха да не я търси често.Чувстваше се все пак използвана. Младите момичета Фильо ги водеше по заведения, излизаше с тях, а с нея никъде. Само в леглото. Фильо заключи входната врата след Лорчето.Цялото му лице сияеше.Съблече дрехите и още в коридора, и я привлече бавно към тоалетката. Нямаше време, нямаше сили да спре. Започна се. Любеше я страстно и бясно. После я примъкна в банята. Не беше напълнил ваната с вода. Наложи се да пусне душа. Лорчето беше прекрасна както винаги.Знаеше какво да направи, че да е желана.Тресеше се цялата, а той, той не беше на себе си.Стенанията и го подлудяваха. Плъзгаше ръце по цялото и тяло, стигаше до най забранените кътчета и му ставаше едно...топло.Веднъж, два пъти, не можеше да се спре. Дали пък Маня не беше права? Наистина сексът за него беше всичко. С него започваше и свършваше деня. Но не искаше сега да мисли за жена си. Положи ръка под главата на Лорчето и за сетен път проникна в нея.А тя, тя беше толкова...топла, притискаше се в него и го целуваше навсякъде, по цялото тяло. Не, не можеше да спре. Това е вълшебство.Тялото на Лорчето го подлудяваше,а и желанието, с което му се отдаваше.Дали пък не го обичаше? Мина му през главата тази мисъл, но я отклони и нямаше как, защото чу входната врата на апартамента да се отваря. За миг изтръпна, вцепени се. -Имам си гостенка май! Смехът на Маня беше силен и заразителен. Фильо дочу и мъжки глас, но не разбра езика. Беше успял да заключи вратата на банята и двамата с Лорчето чакаха...Какво ли? Маня излезе европейка, но на първо място жена и то каква! Само Фильо си я знаеше,че когато поиска и камилско мляко ще издои от катър. Явно беше дошла с мъж и то чужденец. Дали пък не е някой от гостите им от Австрия? По всичко личеше, че нямаха намерение да излизат скоро от апартамента.Смееха се и говореха на немски.Фильо беше зле с езиците.Обичаше само да си ги похапва, особено агнешките. А те двамата бяха в спалнята и вратата явно беше отворена, защото и Фильо и Лорка разбраха какво става там на леглото. Фильо не е познавал жена си.Тя била страхотна в секса.Лорка не струваше пет пари пред Маня и и го каза.Очите на Лорка заблестяха и Фильо отнесе най звучния шамар в живота си. В банята се водеше война, а в спалнята се правеше любов и то каква. Времето за Фильо бе спряло. Излезна от ваната,облегна се на вратата и ....заплака! Плачеше като малко дете. -Най сетне излезнаха! -каза Лорка и с въздишка отключи банята.Чувстваше се толкова измърсена.Това не беше мъж, това е едно...но спря да мисли,не и се отдаваше тази дейност напоследък, затова стигна дотук.Облече се набързо и леко се изниза от апартамента.Не успя да види дори бележката оставена на леглото в спалнята. В нея Маня просто съобщаваше на Фильо, че заминава веднага с Рудолф за Австрия по бизнес задачи и ако и хареса може и да остане там. Пожелава му много любов и здрав секс.

НЯМА ОПРАВИЯ Докога с животни разни хората ще се сравняваме? Докога от всички нации ний ще изоставаме? Хора разни, риби паламуди или само някакви си луди, мислят се за Богове, а от млади те са трупове! Сред такива хора аз живея, а за други силно аз копнея! Няма истински и верни братя всеки драпа за торба с коматя. Що приятелите тъй са малко и животът що не струва, жалко?! Европата ли нас ще ни оправи или Бай Ганьо с нея ще се справи? КУКЛА Кукла от пластмаса в парцали и конци, душа, сърце си няма и боласт я мори. Не вижда и не чува, не може да обича, на дявола слугува, лъжовни думи срича. Жестока и коварна души убива тя, лъжовна и измамна е нейната душа. Магия ли я гони или просто хормони? Не вярвам във това тя е пластмасова. Млада и красива, лоша, горделива със опит на жена всичко видяла, зла! За нищо не милее, за нищо не копнее, без близки и роднини, с куп мъже -дузини! ПЪТ Сива пепел, прах, мъгла с себе си е пак сама, тъй объркана и зла от акулите една. Няма вече как да спре, пътят се дели на две, две посоки, но еднакви озарени с ярки факли. Тези факли не горят, те са нечий смъртен знак и убиват души слаби, развращават жени млади. Кой ще плаща този грях, точно днес това разбрах. Ах, горко на тез чеда! Гибел на убиеца! ЖЕРТВА Умопомрачена и побъркана таз жена е просто сбъркана, мозък няма и не разсъждава, все се кара, на човек не става! Чудя се какво да правя с нея, как да плача, как и да се смея? Таз жена манипулирана на пиратите сервирана без салата, без аператив, туй живот ли е за нея -сив? Мрачен, тъмен, гол пейзаж, а била уж за "Визаж". ПИСНА МИ Писна ми от хора разни, писна ми от души празни, оставете ме не мира! Кой днес пак ще ми сервира, простотия и обида, аз човек съм, не съм гнида! Писна ми от вас, дупета, лоши хора, диванета! (не сте хора, а прасета)

МАЙКАТА Клара вече не е момиче! От тази нощ усети как в нея нещо се преобърна.Всички неща не приличаха на себе си, самата тя също. Чудеше се как досега не е забелязала лъжата, измамата в очите на Ерик. Той я гледаше така чужда, отбягваше погледа и.Струваше и се, че има какво да и каже, а не може. А тя му даде всичко, което пазеше дълбоко в себе си цели 16 години.Надяваше се, че той ще я оцени, поне ще я уважава, ще я обича.Не се получи! Човекът просто си играеше ролята на влюбен и то не само пред нея. Вече доста хора и казваха в очите, че е лъгана, мамена, че Ерик го интересуват само парите на татенцето.Но милият, той не знаеше, че татенцето е жив и здрав и ще му сбърка плановете.Какво губеше тя -нищо! Защото и нищо не е имала освен тая хубава и вярна ангорска котка, която и сега и мъркаше в скута. Само тя я разбираше и успокояваше, някак си по котешки. Клара не обичаше животните кой знае колко, но към тази котка изпитваше благоговение.Направо си я величаеше. По някакъв котешки начин тя и подсказваше развоя на събитията, които напираха. Като че ли котката виждаше в бъдещето.През целия ден тя обикаляше стаите и се търкаше в обувките на Клара, гледаше вратата, после Клара и жално мяукаше.Подсказваше и, че трябва да излиза от къщи, да бяга някъде -където и да е. Но Клара упорито си стоеше само в къщи с болката, с тъгата си.Гледаше упорито в една точка в стената.Предметите и бяха познати до болка и толкова омръзнали.Не можеше да излезне от този затворен кръг, не можеше да предприеме нищо.Беше вцепенена, като омагьосана.Не можеше да излезе от къщи, дори до магазина да иде и костваше много усилия.Не можеше да гледа хората, виждаше едни човечета, такива едни, като механични играчки.Не можеше дори нормално да говори с хората и го съзнаваше, но беше спъната и то отвътре. Някой би казал, че е магия, но тя не вярваше на магии.Знаеше, че причината е Ерик! Защо не и тя, която прекалено навътре взимаше нещата.Това не е само чувствителност, емоции. Това е тип душа, рядко срещана, но нейната.Защо точно тя, защо тя трябваше да е такава? Клара си задаваше всеки ден този въпрос и до никъде не стигаше. А сега както винаги си лежеше на леглото и гледаше телевизия, но нищо не виждаше, нищо не чуваше! Нима това е нормално?Та тя е едва на 16 години. По късно какво я очакваше, как ще я кара занапред? Не беше достатъчно подготвена за живота. Майка и беше делова жена и почти нямаше време за нея, а после изведнъж изчезна.Просто замина някъде и до там.Може и да не е жива, но все тая! Клара си мислише, че майка и не я обича.Майка и го доказваше през цялото време. Получаваше целувка само на ражденния си ден. Клара дори не плачеше за нея.Татко и си имаше свой живот, семейство и почти не я виждаше. Благодарна му е ,че поне това жилище и купи и тази котка за другарче.Все пак татенцето идваше, но само когато имаше някакъв проблем с пари, данъци, такси. Целуваше Клара по челото и никакви разговори освен -"Бъди умна! Оправяй се сама. Животът учи!" А тя се влюби в Ерик от едно виждане. Казваха и, че Ерик не е за нея, но тя не искаше и да чуе.Мислише си, че той като по голям ще замести донякъде татко и мама. Но не стана така. Първа любов, първо разочарование и от там всичко и тръгна наопаки. Клара трябваше да се вини, че баща и има много парии, че все още е жив.Тя не криеше баща си, той се криеше от нея, като че ли гузен, че и той като майка и са я оставили самичка да се оправя в този живот. Разбира се, че парите не са всичко. Това Клара го разбра твърде рано. Ако има нещо, което най мрази на този свят, това са парите.Те винаги са и причинявали много болка и сълзи, както и сега.Тя продължаваше да обича Ерик, да го чака -това беше в нея, не можеше да се бори срещу себе си.Телефоните и мълчаха, а и котката и не даваше знак, че ще има гости. Напротив, все подканяше Клара да излиза навън, да не стои в къщи.Едно училище, едни уроци по танци и после у дома.Когато порасне още малко и тръгне на работа ще е пак така -работа и в къщи. Тя познаваше себе си, знаеше, че ще е пак така. А тези телефони все мълчаха. Ерик се обаждаше най много два, три пъти в месеца, само да я чуе, като приятели.Смешна работа, а преди да я спечели всеки ден беше до нея и я целуваше постоянно. Това я убиваше. По добре да не я търси изобщо.Но вътре дълбоко в душата си тя жадуваше за него, за вниманието му. И днес денят бе, като другите.Котката и я посрещна на прага.Клара и се похвали, че има шестица и то по математика и още не затворила входната врата домашният телефон иззвъня. Така се стресна, че изпусна чантите.Беше минала през магазина да напазарува, но вече няма да пие кока кола -бутилката се счупи. Дигна слушалката. Беше Ерик. -Как е моето момиче? -Благодаря, добре съм. -Имам страхотна новина за тебе. Открих майка ти. Клара се свлече на пода и краката и трепереха, тялото и се тресеше. -Мама! Къде? Моята майка... -Да, момичето ми. Приготви се, ще дойда да те взема след час. Нищо повече не каза и затвори. Клара се засуети, забрави за разлятата кока кола пред вратата.Котката обикаляше коридора и мяучеше, после се спираше до вратата и гледаше тъжно Клара.Новината не е толкова весела, както прозвуча по телефона. Ерик дойде. Трепереше целият, а беше и небръснат и толкова развълнуван, че даже заекваше -неприсъщо за него. Защо ли взе и котката със себе си и Клара не знаеше, но явно имаше нужда от нея. Пътуваха доста дълго, час, два и повече.Пътят се виеше покрай реката, но Ерик сви нагоре към планината. Не беше дори село, а няколко къщи разхвърляни, като мозайка.Спряха пред най отдалечената. Ерик погледна Клара и се опита да я успокои: -Моля те моето момиче, това което ще видиш не е много весело. Но все пак това е твоята майка, трябва да приемеш истината. Трябва да си щастлива.Голямо момиче си вече. Клара вече хлипаше, а котката трепереше в ръцете и. На прага на къщата в инвалидна количка пушеше жена. Да, това беше жена.Лицето и бяло като порцелан, изкуствено. Жената имаше много хубава и гъста, черна коса навярно перука.Като ги видя понечи да стане, но неможа. Изпусна цигарата, очите и плуваха в сълзи, но не заплака. Това трябва да е моята майка си мислеше Клара и погледна Ерик, а той кимна с глава. Жената посегна към Клара и я попита дали помни и обича още майка си. Повдигна косата на Клара и там се показа голяма черна бенка заради коята Клара носеше дълга коса. Хвърли се в краката на майка си и заплака.Не плачеше, а крещеше.Всичко стана толкова бързо, че не усети ,не чуваше как майка и и говореше, обясняваше как се е срамувала да се покаже след тежката катастрофа пред хората, но искала да бъде по близо до дъщеря си и затова не е заминала в чужбина да се възстанови и излекува по добре. н е искала да е в тежест на никой. Може би нямало да е и в количка, като сега. Бащата на Клара знаел всичко и посещавал болната дори и не често. След случката с майка и и парите са в татко и .Майката разбира за Ерик, разкрива замислите му дори и късно, и го осъжда за постъпката му с Клара. Сега Ерик не беше същият.Изглеждаше мил, внимателен и добър. Но като че ли отгоре, от планината нещо връхлетя върху Клара. Тя доби сили, смелост и изкрещя срещу Ерик впивайки остри нокти в лицето му: -Как така сега ме заобича? Клара не знаеше, че в нея може да има толкова ярост към този, който тя боготвореше, този който я направи жена. А сега, сега тя го мразеше, ах колко го мразеше! Тя знаеше силата на парите и това я отврати за сетен път. Целуваше майка си, плачеше и обикаляше къщата кършейки ръце. О, не това не е човешко, не е нормално.Що за съдба е това? Крещеше на воля, Балкан е това. Ехото и отговаряше, а котката кротко се беше свила в краката на майка и без да я познава. Ерик я помоли да я върне в града, но Клара отказа. Каза му Сбогом, толкова гневно, както никога не си е представяла, че може да му говори.Обади се по телефона на баща си и му заяви, че няма да се прибере докато той не дойде да ги вземе с майка и. Ерик си тръгна и на Клара и поулекна. Двете с котката се гушкаха в одеялото с което бяха покрити краката на майка и, ако имаше такива. Не можеше вече и да плаче, искаше само да крещи, Балканът да чуе, че има майка и то най добрата майка на света. Мразеше истински, много силно Ерик, баща си и най вече парите. Проклетите пари! Така трите сгушени посрещнаха залеза. Баща и не идваше, но тя не го и очакваше. Не и трябваха парите му, които всъщност не бяха само негови. Тя имаше майка! И то каква!

НЕЕЕ ! НЕ ИСКАМ ! http://zazz.bg/play:30fff70f НЕ ИСКАМ ДА БЪДА БИТА ОТ УЧЕНИЦИ! НЕ ИСКАМ ДА МЕ ПСУВАТ И РУГАЯТ РОДИТЕЛИ! НЕ ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ САМО С КРЕДИТИ! НЕ ИСКАМ ДА РАБОТЯ С ПОДМОЗВАЧИ И ЛИЦЕМЕРИ! НЕ ИСКАМ ДА ТЪРПЯ ОКОЛО МЕН КОРУПЦИЯ! НЕ ИСКАМ ДА ПРЕПОДАВАМ ПО ИЗБРАНИ ОТ ДРУГИ УЧЕБНИЦИ ! НЕ ИСКАМ ДА ДА МЕ НАСИЛВАТ И ИЗНУДВАТ ВИСШЕСТОЯЩИТЕ ! НЕ ИСКАМ ДА МЕ ОЦЕНЯВАТ ХОРА НЕРАЗБИРАЩИ ПО МОЯ ПРЕДМЕТ! НЕ ИСКАМ ДА МИ СЕ НАЛАГАТ СЪС СИЛА РАЗНИ ПОСТАНОВКИ! НЕ ИСКАМ СЕДМИЧНА ПРОГРАМА НАПИСАНА ПОД ДИКТАТ! НЕ ИСКАМ ДА ГОВОРЯ, ДА ОБЩУВАМ СЪС СТРАХЛИВЦИ И КОРУМПИРАНИ! НЕ ИСКАМ ДА МИЗЕРУВАМ! НЕ ИСКАМ ДА ВЗИМАМ ЗАЕМИ! НЕ ИСКАМ ДА СЕ ХРАНЯ С БОКЛУЦИ И МЕНТЕ! НЕ ИСКАМ ДА ПИЯ ОТРОВИ И ОТ ГЕРАНИ " МИНЕРАЛНА ВОДА"! НЕ ИСКАМ ДА НЯМАМ ПАРИ ДОРИ ЗА "МЕНТЕТО" -ЛЕКАРСТВА! НЕ ИСКАМ ДА СТАВАМ НА СЪН ОТ КОШМАРИ И МИСЛИ! НЕ ИСКАМ ДА СЕ ХРАНЯ С ТРИЦИ И ПЛЕСЕН, ВМЕСТО ХЛЯБ! НЕ ИСКАМ ДА СЕ ЧУДЯ КАК ДА СВЪРЖА ДВАТА КРАЯ ВСЕКИ МЕСЕЦ! НЕ ИСКАМ ВИСОКИТЕ ИЗМИСЛЕНИ ДАНЪЦИ И ТАКСИ, УДРЪЖКИ! НЕ ИСКАМ ЧУЖДИ НАРОДИ ДА НИ УПРАВЛЯВАТ И УНИЩОЖАВАТ! НЕ ИСКАМ ПО ГЛУПАВИТЕ ДА МИ НАРЕЖДАТ КАКВО ДА ПРАВЯ! НЕ ИСКАМ ДА СЕ РАЗБОЛЯВАМ ЗАРАДИ ЧУЖДИТЕ НЕВЪЗПИТАНИ ДЕЦА! НЕ ИСКАМ И ДА ТЪРПЯ ВСИЧКО, КОЕТО ВРЕДИ НА ЗДРАВЕТО МИ! НЕ ИСКАМ ДА УЧА НЕНОРМАЛНИ И НЕВЪЗПИТАНИ ДЕЦА! НЕ ИСКАМ В НОРМАЛНИТЕ УЧИЛИЩА ДА УЧАТ УМОПОМРАЧЕНИ ДЕЦА! НЕ ИСКАМ ЗА ПРЕПОДАВАМ В УЧИЛИЩА, КОГАТО ТЕЧЕ РЕМОНТ! НЕ ИСКАМ ДА СПИРАМЕ УЧЕБНИТЕ ЗАНЯТИЯ ЗАРАДИ ИЗБОРИ! НЕ ИСКАМ ДЪРВЕНИ,ГРИПНИ И ДРУГИ ИЗМИСЛЕНИ УЧ.ВАКАНЦИИ! НЕ ИСКАМ ДА МИ СЕ ЗАБРАНЯВА ДА ГОВОРЯ И ДА СПОРЯ! НЕ ИСКАМ ДА БЪДА ПСУВАНА ОТ ДРОГИРАНИ И ПИЯНИ УЧЕНИЦИ! НЕ ИСКАМ ДА РАБОТЯ НА ОЩЕ ДВЕ ТРИ МЕСТА ЗА ДА СЪМ ЖИВА! НЕ ИСКАМ ДА ПОСЕЩАВАМ РОДИТЕЛСКИ СРЕЩИ С ПО ДВАМА РОДИТЕЛИ! НЕ ИСКАМ НАРОДЪТ МИ ДА Е ТОЛКОВА ЗАСПАЛ! НЕ ИСКАМ "КОЛЕГИ, КОЛЕЖКИ" -ПРЕДАТЕЛИ! НЕ ИСКАМ ДА ПЕЯ,КОГАТО ДУШАТА МИ ПЛАЧЕ! НЕ ИСКАМ ДА ПИША, КОГАТО ВСИЧКО ИЗДИША! НЕ ИСКАМ ДА МЪЛЧА, НЕ СЪМ РИБА! НЕ ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ ПО ЗЛЕ ДОРИ ОТ ЖИВОТНИТЕ! НЕ ИСКАМ ДА ПОЗНАВАМ БОГАТИТЕ И ИМОТНИТЕ! НЕ ИСКАМ ДОРИ ДА СЕ ВОЗЯ В ТАКСИ! НЕ ИСКАМ ВЕЧЕ ДА МЕ БОЛИ! НЕ ИСКАМ СЕГА ДА СЕ ПРИМИРЯ! НЕ ИСКАМ ДА ЛАЗЯ КАТО ЧЕРВЕЙ ДА УМРА! НЕ ИСКАМ С ЛЪЖИ ДА МЕ ПРИСПИВАТ! НЕ ИСКАМ С ОТРОВА ДА МЕ ОПИВАТ! НЕ ИСКАМ, НЕ ИСКАМ ДА ГЛЕДАМ С ТЪГА! НЕ ИСКАМ ДА ПЛАЧА С ДЕТЕ НА РЪКА! НЕ ИСКАМ ДОБРОТО ДА РАЗРУША! НЕ ИСКАМ СВЯТОТО ДА ЗАДУША! НЕ ИСКАМ ОТРОВА ЗА МЕН ДА НАЛИВАТ! НЕ ИСКАМ ВОДАТА МИ ДА НАПИВАТ! НЕ ИСКАМ ДУШАТА МИ БОЛНА ДА СТРАДА! НЕ ИСКАМ ОТ ВРАГОВЕТЕ МОИ НАГРАДА! НЕ ИСКАМ ПОВЕЧЕ АЗ ДА ПРОЩАВАМ! НЕ ИСКАМ ЛУДИЯТ ДА ЗАЩИТАВАМ! НЕ ИСКАМ ДА ПЛАЧА, САМА В ЗДРАЧА! НЕ ИСКАМ ИЗМАМА, ИСКАМ ОБИЧ ГОЛЯМА! НЕ ИСКАМ ЧУЖДИЦИ, НЕ ИСКАМ МРЪСНИЦИ! НЕ ИСКАМ ДА ПРАВЯ КАКВОТО НЕ ИСКАМ! НЕ ИСКАМ ЗА СЕБЕ СИ САМО ДА ИСКАМ! НЕ ИСКАМ, НЕ ИСКАМ ДА ВИКАМ, ДА ПИСКАМ! НЕ ИСКАМ НА ПРОСТА ДНЕС ДА МЕ ПРАВЯТ! НЕ ИСКАМ ПРИЯТЕЛИТЕ ДА МЕ ЗАБРАВЯТ! НЕ ИСКАМ С МЕНЕ ДА СИ ИГРАЯТ! НЕ ИСКАМ ЗА МЕНЕ ВСИЧКО ДА ЗНАЯТ! НЕ ИСКАМ ДА ПЛАЧА, ДА РОНЯ СЪЛЗИ! НЕ ИСКАМ ЗЛОТО ПО МЕН ДА ПЪЛЗИ! НЕ ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ В ТАКАВА СТРАНА! НЕ ИСКАМ ДА БЪДА РОБИНЯ -ЖЕНА! НЕ ИСКАМ СЛАВА, А СИЛНА ДЪРЖАВА! НЕ ИСКАМ ПРИЗНАНИЕ, НЕ ИСКАМ НАГРАДА! http://zazz.bg/play:98038bf3

ДА ОТКРИЕШ СЕБЕ СИ Вън фучеше силен вятър -направо виелица. Петра се беше сгушила до съпруга си и се чудеше как да прогони мисълта за децата си. На всичко отгоре камината гаснеше, а той вече спеше не, ами направо хъркаше! Пак тя трябваше да ходи за дърва. Чудеше се милата как можа да го изтърпи толкова години, но първо се питаше как се омъжи за него. Нито е умен толкова, нито красив, а на всичко отгоре и мързелив. До сега тя изнасяше всичко на плещите си, тя отнасяше и неприятностите, които валяха една след друга в семейното огнище. А него нищо не го вълнуваше, освен кучето.И то поне да беше някоя голяма порода, ами то един пудел. И тази вечер, докато се не успокои, че на Чочко му е добре до камината Марин не заспа. И двамата си приличаха, само дето Чочко имаше четири крака, но пък нямаше такива големи и черни мустаци, като стопанина си. На Петра от всичко и беше писнало. Беше свикнала да слуша кавгите на комшийте, чешмата в кухнята, която капеше при затворен кран, а Марин все отлагаше да я оправи, телевизорът , който пръщеше при усилване на звука. Но най много я дразнеше миризмата. Че то кучето не миришеше така, както неговите крака!По доктори го води, що мазила накупи, що обувки смени и все тая. Не става и не става. Къщата не може да проветри след него. Ами сега в тази виелица, само за проветряване е! Не беше лесна работа това с неговите крака. И това от няколко години насам го получи. Да беше магаре да го заведе на пазара да го продаде, ами то човек се родило пък и баща на децата и. Мислише си Петра, напрягаше си мозъчето и се чудеше как да измъкне GSM -ма на Марин да се обади на дъщерята. Той не даваше да му се пипа GSM -ма, а и разбуди ли го няма да я остави после на мира, ще я увиква цял час. Така както се чудеше и размишляваше надълго и нашироко на вратата се почука. И кое време беше, вече минаваше 22.00 часа.Имаше и звънец, но и него Марин не оправи. -Кой ли се е сетил по това време? -питаше се Петра и се изхлузи мързеливата от завивките. -Петро, тук ли сте? - викаше и комшийката, която друг път спеше по това време. -Стига вика, Марин спи! - скара и се Петра. Когато отвори вратата, Петра онемя! Кичка не приличаше на себе си, беше цялата мокра и трепереше от студ. Нямаше как, пусна я вътре и и предложи да се изсуши на камината. Дори и даде сухи дрехи. Синът и взел ключа, че неговият го забравил в службата и тя досега четири часа го чака да се върне.Беше обиколила в квартала всички магазини и кафенета, все тая. Само дето се е намокрила и премръзнала. Но краката и бяха сухи, което зарадва Петра. Направи и чай и почна да я разпитва. Усещаше, че нещо става у тях, ама нали не е нейна работа се чудеше откъде да започне. Кичка живееше сама със сина си и беше кротка и скромна жена, но знае ли човек?Жената не издържа и почна сама да плаче и занарежда, че това нейното дете не си знаело бащата, че той не го е виждал от бебе, че не можела сама да се оправи с него най вече сега, когато е станал голям мъж. И все питаше за децата на Петра и за Марин. Накрая стана ясно, че ще трябва да я слага да спи в детската на леглото на дъщеря си. Вън продължаваше да вали силен сняг и така плашеше Петра, че пак се размисли за децата си. Сви се до Марин и заспа. По някое време усети Чочко до себе си, търкаше се в завивките и скимтеше. Нямаше да му обърне внимание, ама се зачуди как Марин не е скочил, та той умираше за кучето. Потърси Марин с ръката си и изтръпна. Нямаше го. Сети се за Кичка и тръгна към детската. Беше два часа след полунощ. Дочу говор и замръзна на мястото си. Най малко очакваше това. Кичка хлипаше и се молеше на Марин да заминели някъде.Едва издържала вече. В първия момент на Петра и прекипя и и идваше да влезне и да ги разпертушини, но размисли и намери сили да се спре. Трябваше да разбере още неща, а те бяха доста и все шокиращи. Кога Петра си е мислила, че тия двамата са се познавали още преди брака и с Марин. Пък и другото, да се разведе заради женен мъж! Преди няколко часа и ревеше от съпруга си, че не се интересувал от сина си. Петра се чудеше на себе си как може да е толкова глупава и наивна! В съзнанието и изпъкваха минали неща, особено голямата и "ваканция" на село, когато гледаше крави.Пак за децата да има пари, да учат. Тогава Марин си стоеше в града и се беше загладил, подмладил. Сърчицето на Петра се късаше не толкова от мъка, а от злоба. Самата тя не се познаваше. Като си помисли, че и парите които изчезнаха, а не бяха малко, може да ги е дал на Кичка съвсем откачи. Искаше и се да ги подпали живи вътре в стаята. Не можа да издържи и на стенанията им, затова се прибра в спалнята.Опитваше се да се успокои и да го изчака. Но явно нещата бяха сериозни щом са рискували да се любят пред нея. Чудеше се на себе си защо е толкова кротка. Тя -щурата, бясната! Не можеше да се познае! А и той с тези миризливи крака, любовница да си има и то под носа и. И си живееше спокойно, жената и любовницата му са до него. Работата му работа, децата да се оправят, тя Петра да тича по тях -майка е. Петра си помисли дали без Марин ще може да живее и да поддържа къщата. Ами и децата и хората като разберат? Навярно някои вече знаеха. но си излиза , че тя Петра е по никаквата от тази помакиня Кичка. Беше чувала , че помакините са големи любовници, страстни , но най вече много хитри. Не искаше да приеме, че Кичка е от тях. Поплака си и реши най умното, поне според нея. Хапчетат бяха до нея, взе едно, две и знаеше, че ще заспи и то за дълго, но няма да умре. И на работа тъкмо няма да ходи, за кого и за какво да блъска? Друго не мислеше в този момент искаше само да си спести унижението на пранебрегната и измамена и то от съпруга си. Пък и комшийте щяха да си помислят, че щом Кичка открито спи у тях наистина няма нищо с Марин.Преди да заспи усети върху себе си хиляди погледи на близки и познати, които сякаш и се смееха на нея -умницата. -Върви, че обичай и вярвай вече! - си каза на глас Петра и се унесе. Заспа. Събуди се от плесниците на Марин, който се беше изплашил, че Петра закъснява за работа.Ами и него ще уволнят, трябвало да пътува по работа. Петра не чуваше, не виждаше нищо, но разбираше накъде бият нещата.Попита за Кичка. Марин и каза, че синът и дошел да си я прибере към шест часа сутринта и след това се налагало да го укротява. -Не се и срамуваше мизерникът! -мислеше си Петра. Нищо не му каза и започна да се приготовлява за работа. Но състоянието и не позволяваше да работи с машини. Изпрати Марин и се отпусна на леглото. Чочко я гледаше жално и милно и се търкаше милостиво в нея. А тя не можеше вече да плаче. Сети се за майка си, която я учеше , че за мъж не се плаче.Права беше.Това дето го е най мразила стана в домът и. Да търпи фиктивен брак. Трябваше да се пречупи в името на децата. Ясно беше, че Марин е отпратил Кичка и дано завинаги. Той бяга от главоболия, а и синът и навярно знае.Той беше като повечето мъже, плашеше се от жени, които му се весят на врата и го обичат до втръсване.Не трябваше да занимава и децата с този случай.То това си е работа между нея и Марин. От днес ставаше друга. Реши го изведнъж и започна да си реди дрехите в пътната чанта.Написа два три реда на Марин, че заминава при дъщеря си. Тя и без това доста време и се молеше да иде да и помогне, че си местела квартирата. Щеше да остане време за Петра да иде и за малко на гости на братовчедка си чак в Ямбол. Взе колкото имаше пари и тръшна вратата след себеси. Мина през работата си и пусна неплатена отпуска. Чувстваше се, като птичка лекокрила, както пишеха поетите. Беше спокойна и знаеше,че не е тя виновната. Знаеше и се надяваше да е щастлива.....вече! Слънцето толкова силно печеше, че Петра си беше нахлупила чантата на главата. Плати на таксито и тананикайки стара мелодия примъкна чантите си към входната врата. Комшийките, я гледаха като попарени. Това не беше оная Петра -мърлявата и огрухана. Беше станала мацка и то за няма и месец. Най голямата клюкарка я посрещна с думите , които Петра едва разбра, а и не искаше. -Ма Петре, знаеш ли, че Кичка и синът и се изнесоха. Продали са апартамента, синът и бил затънал в дългове и го заплашили, че ако не върне парите ще го убият. Петра се изсмя вътрешно. Знаеше, че синът на Кичка не струва, но чак до там да е стигнал не и се вярваше. Разбра истината. Маринчо, мъжът с две жени, сега е останал без една. Стана и весело, по точно безразлично. За нея той беше вече един от всичките, само дето децата и са от него. но на нейните години това вече не е важно. Прибра се в къщи и не се очуди. Жилището беше в отвратителен вид -мизерия! Не е пипала женска ръка. Пусна си един душ. Водата се стичаше по нея и измиваше всичките спомени от несполучливия и брак. Нямаше зе какво и за кого да плаче. Беше и леко и безразлично. Нагласи се и отиде в общината. Отдавна и обещаваха по добра работа. Тя също си имаше връзчици, но все се сремеше, не искаше по този начин де се урежда.Сега се налагаше, трябваше да помисли и за себе си. Вечерта Марин се прибра весел, че има жена до себе си. Разбра и за новата и работа , от което не остана доволен и несъзнателно се зае да чисти жилището. Петра беше много уморена от пътя и си почиваше масажирайки краката си. До нея Чочко се галеше и я гледаше доволно. Тя му беше донесла кокалчета от тези дето са за игра. Петра си мислеше вече други неща, не за Марин и децата. Мислеше си кога ще минат две седмици, че да иде пак до дъщерята и до Ямбол. Там я очакваше нейната стара любов от гимназията, вече посребрял но все още хубав и запазен мъж. Бяха се разбрали, че само тя ще идва там, когато можеше. Беше влюбена, като ученичка и и личеше. Очите и блестяха, снагата и беше станала, като на газела. Хвърчеше, не вървеше!

РОСИ И ЦВЕТЕТО Дишаше тежко. И слънцето не виждаше. Над него някаква ламарина, притискаше го. Около него нямаше нито една тревичка, дори бодил! Самото то се чудеше как се е появило и то тук на бунището.Самичко. До него най близкото растение беше един храст шипка. Жив човек не минаваше от тук, а то искаше хората да го гледат, да му се радват, като на красиво цвете, такова едно крехко, нежно, с приятен аромат и ухание. И сега дочу бръмченето на товарните коли и камиони, които не спираха да стоварват пръст, боклук и какво ли не около него. Тази ламарина го предпазваше, сякаш нарочно някой я бе поставил. Беше като негова къщичка. Миналата нощ го спаси от силния вятър. Плачеше му се, но нямаше сълзи, а и скоро не беше валяло. И този път си мислеше със страх дали ще оцелее, дали ще бъде затрупано с какво ли не.Страхуваше се. Изглежда и шипковият храст се страхуваше за него, защото при всяко бръмчене на камионите се надвесваше все повече към него сякаш го милваше. Но този път бръмченето беше много силно. Цветето настръхна. Шипката направо се беше превила цялата над него, а ламарината някой я отмести и извика силно: -Я, какво красиво цвете! Как е попаднало тук?! Едно момиченце, красиво с живи очички се взираше в лицето на цветето и се радваше, радваше се и подскачаше от радост! Беше дошло с татко си с камиона. Цветето съжаляваше за ламарината -неговото прикритие. Ами отсега нататък кой ще го пази от ветровете. Но си помисли и нещо друго, което му се стори много страшно. Ако момиченцето реши да го откъсне, да го прекърши? Изтръпна за миг, но се успокои, защото чу как бащата извика на име момиченцето и говориха дълго. Роси плачеше и гледаше към цветето. Дойдоха и двамата, като бащата носеше лопата и ....чудо! Цветето усети, че е като птица без корени, но нее! Имаше си ги, бяха си на мястото. Сложиха го в една малка кофичка и хайде в камиона. Роси беше щастлива, целуваше татко си и подскачаше от радост. през целия път държеше кофичката с цветето в скута си. Цветето успя само за миг да зърне шипковия храст, който вече не беше така приведен, като че ли му махаше с листенца за сбогом. Най сетне пристигнаха пред една голяма къща. Но имаше градинка и цветето се успокои. От къщата излезе една красива жена, която пое кофичката и не спря да се учудва. След много приказки решиха да посадят цветето в градината до беседката. Така и сториха. Няколко дни цветето се бореше със себе си, да свикне с новия си живот. И .....успя! Помогнаха му хората. Всеки ден Роси идваше по няколко пъти да му говори, пее и да му милва листенцата. Като че ли забрави розите. Беше забранила на децата да газят градината и да пипат цветето. Всяка вечер беседката беше пълна с хора, които нямаше как да не го забележат и да му се порадват. Имаше и едно голямо куче, което пазеше къщата, а и външната порта се заключваше. Кога си е мислило то, че толкова много хора ще го искат и обичат! Но Роси не го даваше! Плачеше и крещеше с все сила при опита на брат и да прекърши цветето. Момчешка му работа! А кучето, това куче беше много интересно, всяка привечер като че ли нарочно приклякваше до цветето и го гледаше с навлажнелите си очи. -Съжалява ме! - мислише си цветето.Не съм на бунището, но пак съм самичко. Розите и другите цветя не ми обръщат внимание. А добрите хора само ми се радват, но само Роси се грижи за мен. Една вечер цветето чу силен вик - -Остави ми цветето, моля те! Само него не! Моля те! Искаха да разширяват градината с още рози, големи, хубави рози -бодливи! Само татко и я разбираше, прегърна я и заедно останаха в беседката до сутринта. На сутринта майката и братчето заминаха за някъде. Цветето искаше да благодари на Роси, но как? Не можеше да говори, да пее! А може би е можело някога?! Една сълза от очите на Роси се отрони и падна върху листенцата на цветето и ...чудо! Разпукнаха се две пъпки, два цвята като че ли подарък за Роси и таткото. А денят беше слънчев и ясен, никакви облаци, никакъв дъжд. Никакъв шум и бръмчене на камиони. На цветето му стана мъчно за шипковия храст и ламарината, но усмивката на Роси го сгря. Беше вече красиво, много красиво цвете, не приличаше по нищо на големите бодливи рози. След няколко седмици майката и братчето на Роси се върнаха и не можаха да познаят цветето. Радваха се и те, а цветето се чудеше възможно ли е това! Това което стана с него си е цяло чудо! Погали с листенца лицето на Роси и се обърна изцяло към слънцето, което се усмихваше и сякаш му казваше: -Расти, цъфти, радвай добрите хора с красотата си! И то цъфтеше...

ЩЕ ЧАКАМ Няма да ти кажа дали те уважавам, няма да те моля, на колене не падам! Ще чакам! Ще се надявам! Ще се моля, аз на моя Бог- могъщ и строг. Не съм убийца, нито пък джебчийка, не съм престъпница, нито зла жена, но моята съдба, това избра. Белязана съм. На много поколения изплащам греховете, греховни изтъпления, деяния и прегрешения. Душата ми е чиста и грях към тебе нямам, на никой не посягам, но инстинкта в мен говори и душата ми се бори, щом нападаш я така без причина истинска. Нека Бог да е съдник, за мене си мръсник! на С

ДА ОБИЧАШ! Стивън не беше шофирал по такъв хлъзгав път.Валеше като из ведро. Чистачките на колата скърцаха, а това го дразнеше още повече. Току що беше се разделил с любовницата си - така я наричаше пред хората, а на саме си я глезеше -моето момиче. Този път връщане назад нямаше, тя много искаше.Искаше го целия, само за нея. Той дълго се бореше за т.н. свобода според неговите разбирания. Искаше и семейството му да си е наред - жена му да си стои в къщи, да домакинства и гледа детето, но и Нора да му е под ръка, когато поиска. А понякога да е свободен да излезе и с някоя нова звезда, която срещаше по баровете най често. Жена му просто го търпеше, имаше дете, а и той носеше парите. Но тази Нора за какво се мислеше? Нищо не му даваше, само се харчеше по нея. Той не е свикнал така. "Дай ми да ти дам" - нали имаше такава приказка и Стивън държеше на нея, но само след като му поомръзне въпросната дама. Не можеше да си прости, че си загуби времето с тази червенокоса лисица! Поне той така си мислеше. Тя не му струваше много, на по младите жени даваше вече пари, а за нея някоя дрънкулка и много рядко я водеше на вечеря.Харесваше му в нея това, че не беше материалистка, не се опитваше да му рови из джобовете и въпреки , че я дразнеше с пари тя не ги пипаше, дори на заем не искаше. И сега, като си караше така колата Стивън се чудеше да се върне ли при нея, защото наистина тя беше почтена и честна жена за разлика дори от съпругата му , която му претърсваше редовно джобовете и си взимаше от парите му. А той отделяше и и даваше всеки месец доста голяма сума за нея и за детето.Не се свърташе в къщи, вечно по пътищата и никоя не можеше да му хване края. Така му харесваше да живее и никой не можеше да го спре.Освен парите! На тях много държеше, затова и бизнесът му не трябваше да пропада. Така си мислеше Стивън и се самозалъгваше в доста неща.Тази Нора обаче не му излизаше от мислите. Не я обичаше, но не може да забрави как плачеше за него и се кълнеше, как го молеше да се върне! Какво унижение, си мислеше Стивън и изобщо не си даваше сметка, че той е виновният.А сега как ще се измъкне от тази лисичка, а няма как да не е такава -толкова години е живяла сама без съпруг, сега тя ще му отмъсти? Питаше се Стивън и знаеше дори как ще стане. Жена му си го знае и няма да и обърне внимание, но сестра и ох, сестра и работила в съда.Това вече си е беля. И той да не знае това , година и половина излиза с Нора. Стивън имаше няколко висящи дела, не е престъпник , но парите го блазнеха. Обичаше да си ги гледа, така на пачки и да ги чете пред жените. С цел или не, кефеше се! Как не съобрази, че Нора не е от простоватите жени, че родителите и са интелигентни хора, но не предполагаше, че сестра и е чак прокурор пък и не е питал, интересуваше се повече от дъщерята на Нора, която работеше в чужбина и и пращаше пари.Нора все плачеше за дъщеря си и с това още повече го дразнеше. Бездомно куче префуча пред колата и Стивън заби спирачките. Без малко колата да се обърне. Щеше да се убие, като по чудо заради мислите си по тази жена. Но май повече за него си мислеше. Притесняваше се, че ако Нора ще си стои в къщи и ще се измъчва и плаче, то сестра и каквато и да е няма да остави нещата току така. Пък и той глупакът доста неща разказа на Нора най вече за парите си. Късно е да я заплашва, той я избягваше цял месец непременно е споделила вече със сестра си. Пусна си радиото и се заслуша в новините,втрещен в него .Не, това не може да е вярно. Човекът, неговият човек от министерството беше свален от пост. Как така и то точно сега , когато Стивън бе разгърнал бизнеса си и то на два фланга!Пак се сети за Нора и си науми, че тя го е проклела.Но защо тя? Стивън знаеше, че неговия човек крадеше повече от него. Но защо сега, защо точно сега продължаваше да се пита Стивън.Това не му даваше покой. Извади GSM -ма, но беше твърде късно и се отказа да звъни.Още един час и щеше да си е в къщи, но първо трябваше да мине през офиса си.Да си прегледа пощата и писмата, а и да си попише с приятелките си от сайтовете. Жена му е свикнала да се прибира по всякое време.Но тази вечер не му беше до нищо. То си беше за яд, вече няма кой да го прикрива, да му помага. Явно неговият човек доста се е поувлякъл, че да го изловят.Стивън се чудеше, но се страхуваше за себе си.Когато спря пред офиса нещо му се стори необичайно,имаше много коли въпреки късния час.Да, нямаше грешка -офисът му беше разбит.Нямаше много пари, но имаше много документи и писма.Обля го студена пот! Сега пък това, една след друга неприятностите вървяха. Отиде му цялата нощ, а беше много уморен и изнервен. Добре, че касата беше за параван. Той си имаше друга и не в офиса.С документите ще се оправи някак си, не е фатално. потърси секретаря си, който отговаряше за всичките му работи, но телефона му мълчеше, като никога!След няколко часа полицията си привърши работата и го освободи. Голямата къща белееше отдалече и му действаше успокоително. Беше поставил аларма навсякъде плюс двете немски овчарки и всичко беше обезопасено. Този път те не го посрещнаха, което много го учуди.Вратите не бяха заключени. Силен ток мина през тялото му. Сети се, че жена му не беше му звъняла този ден.Когато влезна в гостната усети, че няма никой в къщата, просто си личеше.Всичко беше на мястото си и една тишина, страшна тишина.Извика, но никой не му отговори. Втори, трети път...пак нищо!Тичаше, като обезумял из къщата си, спъваше се в предмети и врати.Спря погледа си на стената в ъгъла , където беше касата с всичките му ценности.Изтръпна при мисълта, че простата му жена може това да му погоди. Само тя знаеше повечкото от тайните му. И да,касата беше празна.Детето го нямаше в детската, а на леглото му се белееше лист хартия и до него акта за граждански брак. Жена ми е полудяла си каза на ум Стивън и зачете треперейки.Съпругата му го беше напуснала с детето им и неговия най приближен -секретаря. Сега разбра, защо тя настояваше да не взема жена за секретарка. Не е било от ревност , искала е да има съдружник в деянията си. Доста трябва да и е било насъбрано. Колко го е мразила само, а той я подценяваше. Беше сигурен, че може да я убие ако е пред него, но по всичко личеше, че тримата може би са вече извън България.Падна безжизнен на пода и почна да плаче, като малко дете.Най важните документи ги нямаше, делата в съда ще ги загуби, парите, златото всичко го нямаше.Само дрехите и предметите, само те си стояха по местата. Неговият човек е свален от пост, но сега той гордият, богатият Стивън няма как да не попадне зад решетките. Този път не се сети за Нора, нито за сестра и и това бе негова грешка.Сети се за пистолета си и се надяваше да е там, където го криеше от детето си. И беше там, бяха му го оставили, като че ли нарочно.Нервите му не издържаха и го опря в челото си. Натисна спусъка. Свърши се! Потъна в черна бездна ,без вик, без стон с една въздишка. На обяд слънце огряваше бялата къща отвсякъде - пуста и онемяла.Двете овчарки се бяха събудили обикаляха двора и виеха.Полицейска кола спря и от нея излезнаха вдовицата, детето и секретарят.Спестиха на детето зрелището и го прибраха в другата кола. Двамата бяха арестувани и по късно вкарани на топло. Там някъде около къщата увита в черен шал се беше спряла Нора.Очите и бяха подути, лицето посиняло. Беше като сянка, няма и луда. Говореше си сама. Сестра и мина с колата покрай нея и си я прибра.Сега Нора имаше нужда от лекар, но и от нея -вярната и сестричка.

А БЯХ САМА Погледни в очите ми, любими, моля те отговори ми, виждаш ли там две звезди, четеш ли моите мечти? Животът с мене е суров, борбен, труден, но път нов, поемам в тези времена, а бях сама, съвсем сама! По пътя тежък и нелек, аз срещнах теб и само теб обичам, радост моя бяла, човек оставам, аз съм цяла! Огледай се в очите мои и пий от тях любов и страст, щастлива със ръцете свои, аз ще сваля луна за нас! Погледни в очите ми, нима не виждаш облачета сини и звезди? Погледни в очите ми, защо завиждаш, аз те обичам, разбери? Докосни ме, помилвай ми лицето, ръката спри, целуни нослето, а после жадно с мен се слей, люби ме дълго, занемей! За мене остани такава, любов красива, нежна, бяла! ОБИЧАЙ МЕ Сълзите си, смехът на теб ще дам, далече там да не останеш сам, за мене да си мислиш и с любов да ме посрещаш, да си винаги готов със мен да споделиш мига и радостта, и любовта, страстта. Не искам ти да страдаш, любовта ни, не искам студ в очите ти да има, недей да търсиш вече гордостта ми, далече тя от мене си замина. Живей така добре и нетипично, обичай ме логично, нелогично, с луната говори, с звездите пей, обичай ме, за мен живей!

ТЯ Тя обичаше да гледа през прозореца и да си мисли за него. Така стори и днес.Слънцето играеше в очите и и се наложи да прижумява отвреме навреме. Някъде в далечината пищеше птица.В нея птицата отдавна бе пропищяла, но кой ли я чуваше.Нямаше никой около нея и телефонът мълчеше или ако тя набираше някой номер отсреща и затваряха, или много бързаха. Делови хора! Такива бяха дори и децата и, всяко с грижите си, с живота и проблемите си. Не че тя нямаше, но някак си се чувстваше изоставена, сама и то от душите, които най обичаше.Нямаше право да иска повече! Всеки си караше по своя път, дори и с леки забежки. Но рано или късно при нея тези забежки и струваха скъпо. Напук на всички и всеки тя гледаше в далечината и съзираше лицето му, толкова мило и неразбиращо.А може би това бе илюзия, мимика някаква? Той наистина имаше болни очи, не се щадеше, а от там и нея. На нея и стигаше да и се обажда по телефона поне три, четири пъти през деня. Вечерта и нощите тя нямаше право да го търси. Не, не беше престъпница, но просто -"Всяка жаба да си знае гьола". И тя го знаеше, но обичаше и неможеше да излезе от този омагьосан кръг. Един ден навярно ще плаща или тя или поколението и. Но това са предразсъдъци си мислеше тя и продължаваше да гледа в далечината и да вижда едно лице -неговото! Дъхът и спираше и се мъчеше да заглуши плачът на сърцето, което искаше своето. Искаше щастието и то не по този начин. Но пак тя нямаше правото, човешкото право да притежава това, което е нейно -този, който се кълнеше, че е само нейн. Каква нелепост и ирония на съдбата.Краката и вече се подкосяваха, не усещаше глад, нито жажда. Беше жадна за друго, много жадна! Това, което беше нейно даже и децата и , всичко и отнеха или по точно животът я окраде. Нямаше желание да остава сама между четирите стени, имаше чувство, че ще полудее. Или най добре да влезне в банята и да крещи, да крещи докато остане и без малкото глас дето имаше. А някъде там, някои бяха щастливи, живееха дружно, обичаха се, но тя нямаше право да бъде като тях! Съдба ли бе това или просто прокажена беше за другите? Тя беше различна, дразнеше другите еднотипни хорица. И заваля дъжд, ей така изведнъж! Без гръм, без светкавици и буреносни облаци. Тя остана на прозореца , не усещаше , че косата и лицето и са мокри, че трепери цялата.Но нее, това беше топъл летен дъжд! Студът идвеше от сърцето и, което се разкъсваше от противоречия и жажда за истински пълноценен живот. Досега това и бе отнето от хората, които не търпяха тя да е по различната, по щастливата. Трябваше вече да се подсуши и защо ли, се питаше, но го стори и толкова бавно, че дъждът вече беше спрял и се появи дъга.Такава една -красива, като нейната душа, която никой не разбра с какво се храни и как. И пак така изведнъж падна мрак навън и в душата. Вечерта бе дошла, а напираше и нощта, такава самотна, страшна! Беше се зарекла да не пие повече сънотворни, така и стори. Дори не си сготви, не беше гладна.Легна си сама и обляна в сълзи заспа. Утро за нея нямаше, то беше още една самотна, тъмна нощ. Нека слънцето пак да си пече и прежуря, тя вече не го усещяше, не го разбираше, както и самите живи същества. Всеки беше една машина за нещо! А тя не успя да се превърне в машина и то в този динамичен век. Не успя да стане като другите. Тя просто си остана -тя! Надяваше се,че там в отвъдното ще бъде оценена. Може би!

БОНБОН С бонбонче ти ми подслади живота мой и разбери, че аз съм твоята мечта - любимата за теб жена! Обичам сладките неща, обичам също да творя, обичам и да те целувам, да размишлявам, да мъдрувам за най простите неща в живота и във любовта! Бонбончето е много сладко, аз ще ти го кажа кратко - Обичам те! Бонбон си ти! Подслаждай винаги живота ми!

НИМА ТОВА Е СЪН? Тресеше я. Цялата беше мокра и с температура. Не, това не беше просто сън. Ощипа се, жива е. Нима нещата са толкова сложни, нима нищо не зависи от нас хората? Задаваше си куп такива въпроси, на които не можеше да си отговори. Няма повече сън, свърши се със съня тази нощ. Така си мислеше Лия и влезе в банята. Обичаше да си пее в банята, но сега не, не можеше. Устата и бяха пресъхнали, в гърлото горчеше. Питаше се за много неща, за които нямаше отговор. Нямаше покой откакто сянката на Ромелия не я напускаше и сред живите , а сега и в сънищата. И тази нощ сънува кошмарен сън, не можеше да си представи, че това е вярно, че наистина човешката злоба може да убива околните. Знаеше, че красотата и вреди, че там където работи не е за нея , но продължаваше да упорства и да действа против здравия си разум. А той и казваше да бяга, далече от всички тези около нея, далече от тази работа, ако това изобщо беше някаква работа. Изкъпа се, олекна и малко и запали цигара. Кафето горчеше, не го обичаше така, но нямаше захар. Не посещаваше и магазините, срамуваше се от вида си. Тя, красивата се срамуваше, страхуваше се да се разхожда пеша, дори да пазарува. Навсякъде я сочеха с пръст, а мъжете я оглеждаха, като някое говедо за разплод. Постоянно подмятания, закачки ,следене. Трудно се живее така, си мислеше Лия. Дали затова в сънищата и почнаха да я посещават починали нейни колежки, роднини и то все такива с насилствена смърт и в разцвета на кариерата си. Страхуваше се да не би това да е някакъв знак , предупреждение и за нея. Тя виждаше злобата на околните, усещаше я постоянно и ...все нещо се случваше! Но този път нещата са по сериозни. Погледна се в огледалото и се изплаши, цвета на косата и беше стария,а тя си спомни ,че го бе променила миналата седмица.Това не беше тя, момичето което я гледаше от огледалото нямаше нищо общо с нея, но със Розалия, да. А тя е мъртва! Помисли се за болна, луда и всякаква, дори се щипна по бузката. Нямаше съмнение, тя си е тя, но видът не е нейният. Само белегът на гърдите си стоеше на мястото като че ли доказателство, че това е тя. Обзе я паника, кой щеше да и повярва. Започна да се облича, но като че ли и дрехите не я слушаха, сами се събличаха, падаха от нея. Вече стана страшно! Да, ще се обади по телефона, но на кого? Кой ще и повярва, ако нещата се променят докато дойдат при нея? Най близките и са много далече, нямаше си истинска приятелка пак заради тази нейна красота всички я отбягваха, завиждаха и.Мъжете гледаха на нея само като красива кукла, а това боли, много! Изведнъж чу глас, гласът на Розалия. Идваше от килера и се чуваше някак си глухо: -Спри! Никъде няма да ходиш! Ти си избрана, да довършиш това, което на мене хорската злоба и завист ми отнеха. Аз исках да живея,но те начело със жената с име на звезда ме убиха! Лия се вкамени. Значи сънят е истина все пак. Но защо тя, защо точно нея е избрала.Наистина имаха много прилики, много. Но все пак Розалия е мъртва. Лия не престана да се щипе навсякъде и да плаче. Гласът не спираше, а тя не посмя да мръдне от мястото си така както се опитваше да се облече ръцете и замръзнаха, не можеше да мръдне дори малкия си пръст. Гласът не спираше: -Тази жена с име на звезда ми завиждаше докато бях жива! Тя и сега върви по моя път с помощта на нечестни начини и оракулства. Моите мечти, а тя ги знаеше, сега тя ги постига, в този свят тук на Земята, където властват парите. Тя наистина се сдоби и с много пари, опитва и славата да си купи. Ти и аз трябва да я спрем, да ги спрем.... Лия не вярвяше на ушите си, познаваше всичите тези лица,за които и говореше гласът - мъртви, живи, но не разбираше как да контактува с тях. Страхуваше се. Явно някаква борба се води между тях, духове ли бяха?! Но защо намесваха и живите, защо точно нея?! Трябваше да отговаря само с да, трябваше да изпълнява каквото и нареждаше гласът. Беше пълнолуние, това още повече я стресираше. Но намери сили, събра кураж и попита: -Защо точно мене избра? Аз си имам моя съдба, не искам като теб да умра?! И това направо го изплака, изпя и падна на пода....заспа! Колко е спала не помни, но я събуди телефона, както и предполагаше това беше майка и. Успя да и обясни набързо за съня си, цялата ситуация. Разтревожи и нея. Майка и беше категорична, настояваше да се прибира в къщи и то веднага. Да напусне големия град. Да напусне работата си и ако може да замине за известно време далече, далече от близки и познати. Лесно и бе на нея да дава акъл, си мислеше Лия, но в в действителност нещата са много сложни.Не става то току така всичко с магична пръчка. Поуспокои майка си, все пак е ден -почти обяд и всичко е тихо и спокойно около нея. Мислеше да смени и квартирата, дори беше уредила всичко, но дълбоко в себе усещаше, че това не е причината за тези неща, които и се случваха напоследък. Беше ходила и на лекар, все тази. Нищо не и откриха, просто по чувствителна, емоционална душа е. Все това и припяваха всички на един глас. Трябваше да излезе имаше доста работа да свърши, а се чувстваше изморена и нямаше никакво настроение за шопинг. Отваряйки входната врата, на прага видя едно бяло коте, точно такива каквито тя най много обичаше.Живееше в кооперация и незнаеше някой да има такова коте. Погали го, а то измяука жално и побягна надолу по стълбите. Сякаш я канеше след себе си. Лия тръгна след него,беше спокойна, все пак това е животинче и толкова красиво и мило. То я водеше по пътя за работата и, а днес тя беше в почивка. Когато влезе вътре се наложи да го прибере в найлонов плик. Всички я гледаха учудено и я отбягваха. Това не я учуди защото бе свикнала на пренебрежението, на завистта, на интригите и номерата, които понасяше заради любовта си към професията. Но този път беше по различно. Заболя я много! Видя жената с име на звезда, за която гласът я предупреждаваше. И то в нейния кабинет. Наглост! Дори с нейната чаша си пиеше кафето. В този момент и притъмня пред очите и поиска да каже нещо, но онази...я изпревари: -От днес съм назначена на твоето работно място, оправяй се както можеш. Харесах си чашата ти! За спомен ли мия даваш или искаш да ти я платя? Пет лева стигат ли ти? Лия не можа да каже и дума, побягна към изхода и отвън се обади на началника си, който потвърди новината и я покани за разговор. Не пожела, нямаше сили, отложи го за друг път , така му и каза. Нямаше по близко същество до нея освен котето.Извади го от плиака, плачеше и го целуваше. Като че ли, очичките на животинчето се напълниха със сълзи, замяука жално и се сви в прегръдката и. Изведнъж реши да замине, където и видят очите , с котето пратено навярно от Розалия. Така си мислеше и се надяваше да е така.Когато наближи квартирата си котето скочи на земята и заподскача. Пред входа беше спряла една голяма хубава кола, а в нея млад, красив мъж: -Хубава жена и сладко коте, какъв късмет! -каза мъжът и отвори вратата на колата. На Лия свалячи и бяха омръзнали и не се спря, но котето стоеше до колата, не мърдаше. Тогава тя си позволи да заговори с мъжа, разбра се, че е роднина на Розалия, но не е знаел изобщо, че са се познавали. Лия не искаше да се затормозява повече, но и не искаше повече да мисли за онзи сън, Розалия и жената която и отне работата. Не искаше и да го споделя с никого, най малко с непознат. Но мъжът упорстваше, търсеше начин, искаше да я спечели, видно беше. Предлагаше и любов, работа, пътуване, всичко -като в приказките. Лия бе лъгана често и този път не вярваше, но се чувстваше толкова объркана и самотна, че прие поканата за вечеря. Две свещи на масата, вино... и всичко каквото прави една вечеря, една среща красива.Лия се чувстваше прекрасно. А той я гледаше право в очите и като че ли всичко знаеше за нея.Само кимаше с глава, когато тя разказваше за детството си най вече.Изпроси си една целувка с тоста за нейно здраве. Да вярва ли и този път, питаше се Лия или още утре да замине, далече от този голям град и зл хора? Но този човек и вдъхваше надежда, хвана се в него като удавник за сламка и реши да остане с него. Защо точно с него и тя не знаеше, дали заради котето, което си го избра.. Беше категорична и вътре в себе си усещаше привличане към мъжа, който познаваше от няколко часа. И реши на часа, ей така. Утре заминава с него, с тази кола. Знаеше, че всичко е съдба.Лекомислено или не, не я интересуваше.Досега всичко е правила с много разсъждения, с недоверие към хората.Сега не, няма да постъпи така и беше убедена в силата на решението си. Клончето от липата галеше лицето и, а ветрецът свирукаше в клоните песента... тази, нейната песен от миналото. Тази песен, която си пееше тогава в банята в онази квартира, където чу за първи път гласът на мъртвата Розалия. Лия се усмихна, погали личицето на дъщеря си и я целуна по нослето.Толкова дълго чакаше това дете. Дали случайно или не, но момиченцето много приличаше на Розалия, същите червени бузки и живи очички. Лия изтръпна при тази си мисъл и се зарече никога да не мисли вече за това. Всяка година редовно ходеше на гроба на Розалия и палеше свещичка, молеше се за покой на душата и. Откриха се виновниците за смъртта и, дори и късно. Жената с име на звезда не се спаси, въпреки парите си, покоси я най страшната болест на века... -Хайде, идвайте да обядваме! Деян се тревожеше, че Лия все по често оставаше сама с дъщеря си.Обичаше я и му личеше, че е щастлив. Направи щастлива и нея, поне така си мислеше той. Но дали беше щастлива тя? Бяха и отнели мечтата -любимата работа. Сега си имаше дом, семейство, работа, страхотен съпруг и красива дъщеричка. Пари не много,но достатъчно, за да живеят нормално. Беше се увлякла и не усети, че дъщеря и не е толкова малка и разбираше всичко: -Защо плачеш, мамо? Лия избърса сълзите си, прегърна дъщеря си и се отправиха към кухнята, откъдето идваше страхотната миризма на любимото и ястие. Деян се беше научил да го приготвя по добре и от нея. Все пак рибата е много полезна. И за котките.