Здравейте скъпи съфорумници! Реших да споделя с вас за проблемите, които ме измъчват и се надявам, че поне малко ще ми олекне.
Като всеки млад човек, аз отделям голямо внимание бъда винаги на ниво. Не обичам да се занемарявам- старая се да не пропускам интересните заглавия на българския литературен пазар, не пропускам лекции, старая се да поддържам хармонични социални отношения, занимавам се с две хобита, които ми носят както добри емоции, така прилични доходи. Опитвам се да не преча на никой друг, освен на себе си. Старая се да се съобразявам с околните и да мога да им предоставям това, което желаят и заслужават да получат от мен. Приятелите ми дават една обща положителна оценка, която дори аз одобрявам. Проблемите ми започват от там, че не притежавам достатъчно самочувствие и осъзнавам, че това ми пречи. Както споменах по-рано, аз се разнообразявам с две много приятни занимания, едно от които е по-сериозно и смело мога да твърдя, че съм по стъпките на професионализмът, а имено фитнес инструктор. Като такъв, аз давам мнения и препоръки, относно въпросите на клиенти за целесъобразно хранене и тренировъчна програма, помага за правилното изпълнение на тренировъчният сплит. Самият аз живея по режим, в който пълноценното хранене, почивката и правилните тренировки са денонощен биоцикъл, 24/7. И може би от там идват неволите ми, които създават проблеми не само в личният ми живот. Ако игнорираме смените в залата, прекарвам до 12 тренировъчни часа седмично. Старая се да създам хармонично телосложение, което ще превърне в реалност и най-смелите ми мечти. Уви, каквото и да правя все не успявам да се харесам. Постигнах едно добро състезателно ниво, с което целях да се появя на дебютното състезание. Уви, така и не се престраших. По-тъжното е, че заниманията ми с щангите ми докараха това чувство да се върти перманентно из главата ми. Не успявам да се харесам. И това ме съсипва. Когато се огледам в огледалото намирам винаги кусури и дори след успешен няколкомесечен сплит, пак не успявам да се харесам. Не ми допада отражението, дори и да съм постигнал желаният резултат. Когато хората ми кажат, че изглеждам зашеметяващо, единственото нещо, което пораждат в мен е съмнение и мисли, че нарочно ме лъжат. Преди няколко месеца бях на рожден ден, където решихме да направим бърза фотосесия на мен и моя приятелка, естествено облечени : ) . Когато си свалих блузата и останах по тениска, мнозина ме попитаха, дали тренирам, как тренирам, защо тренирам и куп други въпроси, пълни с тафтологични грешки. Това ме поласка. След, като прегледах снимките още същата вечер, аз останах без думи. Не виждах нищо друго, освен малки рамене, малки ръце, плоски гърди и липса на какъвто и да е гръб. Не можех да си отговоря на въпросите, защо хората около мен постоянно ми даваха положителни оценки, като аз не излизам добре, дори на една снимка, където мога да позирам, както аз пожелая. След такъв срив, винаги попадам в депресия, от която често не излизам и за седмица. Преди няколко дни ужасът се повтори - поканиха ме на басейн. След много размисъл потвърдих, че ще дойда. Всичко беше страхотно, смял съм се, запазих много скъпи спомени, погледите на хората ми харесваха и си мислех, че изпъквам. Когато видях снимките, щях да онемея - бях във възможно най-лоша форма, не се различавах от нетрениращ човек, жалка гледка. След прегледа на снимките, изпаднах в поредната, но може би най-голяма дупка. Дори и тогава ми казаха, че изглеждам добре, дори по-зле- че съм имал страхотен атлетичен вид?! Щом един нетрениращ човек разбира, защо аз оценявам себе си възможно най-зле? Невъзможността да се харесам на себе ме хвърля в депресарски състояния, които са най-пагубни. След, като се събудя, посрещам сутринта с насълзени очи, опитвайки да се съвзема и да не се разплача. Черното ми настроение не се променя, дори и когато съм в залата- старая се, когато работя с клиенти да се усмихвам и да създавам вид на пич, който гледа света през розовите очила. Манията ми за добре изглеждащо тяло не се простира, само до тренировките и фанатичното хранене- започнах да си втълпявам, че когато не правя секс и не мастурбирам, зареждам "тестостеронните батерии" на макс. Стигнал съм до положение, в което, ако си позволя да се видя с някоя момиче, след това да се чувствам, все едно не тренирам и не се грижа за тялото си. Ако погледна в огледалото се чувствам с по-малки мускули, респективно изпадам в депресия и се променям тотално. Позитивна личност съм, старая се винаги да откривам положителното и в най-трудните моменти, но не съумявам да си помогна.
Споделих Ви, защото не съм сигурен, какво трябва да направя и към кого трябва да се обърна за помощ. Осъзнавам, че имам проблем, но не успявам да се справя сам. Не е редно да ангажирам никой със собствените си проблеми.
Весела Вечер!