Главният беше разпънал сгъваем стол до леглото й и седеше с ръце, подпрени на коленете. Той не сваляше очи от нея.
Дишането й беше толкова слабо и неравномерно, че само леко раздвижваше завивките над гърдите. Това го плашеше. Не знаеше дали трябва да се безпокои, че тя не показва признаци на идване в съзнание или да се радва проспива най-лошото. Клепачите й потрепваха от на време, сякаш сънуваше лош сън. И оставаше далече все така неподвижно, безшумно, отпуснато.
Той стана от стола, отпъждайки мисълта за смърт. Постави мазолестата си ръка на челото й и си каза, че определено е по-студена от последния път, когато я проверил. Кога си беше тръгнал докторът? Не 6еше забелязал, нито се интересуваше. Единственото, което сега имаше значение, беше да запази живота на Главната.
В единия ъгъл на стаята забеляза купчина окървавени чаршафи, които беше сменил след операцията. От гледката му стана зле. Това беше кръвта на Главната. Той ги събра, пренесе ги през тъмната къща и ги изхвърли през задната врата. Щеше да ги изпере по-късно.
Като се облече и сложи шапката си, той отиде конюшнята да обърне внимание на пренебрегнатия кон.
— Хей, момче, да не мислиш, че съм те забрави Главния го освободи от тежкото седло, разтри го грижливо и му даде заслужена порция овес.
Тук, в тишината на конюшнята, под тъжните звуци на дъжда, мисълта за тежестта на положението връхлетя Главния като огромна вълна. Той я беше видял на хоризонта да се приближава заплашително, но не искаше гледа. Сега тя го изпълни. Главната можеше да умре.
Той впи пръсти в тялото на коня и опря главата си върху него.
— Не, не — простена той — тя не може да умре.
Не както Брата. Не както татко. Тежки сълзи се затъркаляха по бузите му. Загубата на Главната би го съсипала, не защото я беше обичал като дете, нито защото беше дъщеря на най-скъпите му приятели. Той не искаше да я загуби, защото тогава би помръкнала светлината на живота му