vali_to

ПРИКАЗКА Заспиваш ли,аз май че те събудих, прости ми,че дойдох при теб сега. Душата ми стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм ,а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи... Не ме пъди,ще си отида скоро аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти ,ей тука и ще ти кажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вмместо сърце,под ризата си скрита той носел зла и кървава кама Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай,един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило със листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той ,разбойникът,защо? Какво стопило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа,а тъй ми е студено, туй приказно момиче де е то? То стоплило разбойника,а мене ти никога не стопли тъй,защо? ДАМЯН ДАМЯНОВ