goldeu

Сини, чисти, дълбоки очи!... Сини, чисти, дълбоки очи! Аз потъвам в лазура им пролетен, а небето щастливо мълчи и целува нежно тополите. Слушам как звучи любовта, нейде много дълбоко скътана, и пред мен изгрява света все в примамливи прави пътища. Милвам тая скъпа глава и забравям скръбта, умората... Аз не знам - може би затова носят своето име хората!... 1954 Нощ Дърветата край мене зашумяват, внезапен вятър клоните люлей... В небето облаци се накълбяват - и огъня ни лагерен гасней... Гората дъха стонове тъжовни, гората в плач бучи, ръмжи, пращи... Жълт пламък реже облаци оловни, в небето смръщено глух гръм трещи. Последната главня горчив дим вдига, последната главня пред мене грей... Една искрица в тъмнината мига и едър дъжд започва да се лей... Последната надежда в мен изгасва, изгасва като сетнята главня... Писмо пак нямах - мъката нараства... Забрави ме ти, миличка жена! 1952 Пеньо Пенев

АКО НЯКОЙ ВИ КАЖЕ Ако някой ви каже: - В живота си аз не тъжа - не му вярвайте, хора! Той лъже! Това е лъжа! Всеки! Всеки за нещо в живота скърби. А от всички най-много и винаги - аз може би! Имам син първороден, имам малко дете - на година и четири месеца цели. Аз съм весел! И тъжен, че без мен то расте и очите ми още не са го видели. То говорело вече, то казвало "татко!" и на снимката с пръстче посочвало мен. Не съм чувал гласчето му крехко и сладко не съм гадил косиците, по-светли от лен. То не знай, не разбира какво е Родина, то не знай защо майка му днес е сама. - Моят път към дома през Димитровград мина - вече втора година вървя към дома. Кей не е преживявал такава разлъка, кой за моята мъка ще ме обвини? - Освен своята пот днес и своята мъка ние даваме в тези строителни дни! Тази мъка е сила н вяра корава! Нека двойно сърцето боли в тези дни! - Този, който в строежа и мъка познава, той не може и няма да му измени! Пеньо Пенев НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЧОВЕКЪТ Кой казва, че мойта Родина е бедна на крепости, зали, разкошни дворци? Кой казва, че тя е на място последно, без владетел велик, без велики творци? Кой? Вие ли, господа бизнесмени, заробили алчно на човека труда? Елате сега в тази земя обновена, елате и вижте добре, господа! Вий техника имате - модерна, голяма! С какво ли не вашият свят е прочут! Но нямате! Нашите хора вий нямате - свободните хора на свободния труд! Елате и вижте! - Ето владетеля, на трон от упорство, мечти и бетон, могъщо изправен, хванал в ръцете си не жезъл, а кирка, чук и трион! Той цехове има - зали просторни, с послушни лакеи - машини и дни. Тук всяка трудност е негов затворник зад крепости яки - заводски стени. На труда по закона под свое владичество събрал всички радости, безсмъртен навеки, бди и твори той - Негово Величество Човекът! Пеньо Пенев ЩАСТИЕ Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно. Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам. Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем... Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там... Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава? Всъщност какво си?.. Не подозирам дори... Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?.. Много приятели?.. Много и много пари?.. Колко години... И всяка с това ни сурвака. Земни неща... Мили боже, това ли е то? Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака. Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо? Може би ти си наоколо... Без да го знаем. Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли... Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем... Утре, например... Когато снегът завали... Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко... Хитрият поглед... Малката умна глава... Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко... Господи, колко сме глупави... Ти си това... Недялко Йорданов

По стръмнината Дръж се любов! Дръж се! Още малко остана. Ах, как кърви тази твоя незараснала рана. Но ти се дръж! Тегли, изплезила езика старата ни двуколка под ударите на камшика. Вече е обяд. Но с какво да те нахраним? Изгоря тревата по сухите поляни. С какво да те напоим? Уморена и жадна- младият дъжд върху нас толкова отдавна падна. Дръж се любов! Дръж се наше конче остаряло. Има още силици в твоето жилаво, жилено тяло. Развей над рояка мухи смъртоносната си опашка. Виждаш ли! Има у тебе още дързост хлапашка. Спомни си как препускаше дива и побесняла в ранното утро по равното като хала. Но...сега е обяд. Сега е горещо и стръмно. Дръж се любов! Дръж се! Има време да стъмне. Да стане студено и страшно все още време има. Сляпо тегли ни сега и не бой се-с тебе сме трима. Само не спирай с изтощени крака и подути клепачи. Дръж се любов! Още малко! После ние на гръб ще те влачим. Няма друга. Вече хвърли съдбата фаталното зарче. Дръж се любов! Дръж се, наше орисано храбро другарче. Още е обяд. Още е бавно и голо. Сили събирай! Дръж се! Много те моля! Н. Йорданов ХУБАВО Е ВСИЧКО ДА СВЪРШВА НАВРЕМЕ Станка Пенчева Хубаво е всичко да свършва навреме – Да напуснеш рано огнището, Преди огънят да е станал на пепел; От трапезата да станеш рано – За да не събираш после трохите; И да отвърнеш очи, Преди другите очи да изстинат. Не обичам да гледам сухи цветя И празни чаши… Не ме докосвай никога без обич. *** Станка Пенчева Обичам да те гледам отстрани, Когато ти със другите говориш И цял на другите принадлежиш, И цял си в техните съдби разтворен. Аз гледам с тайна нежност отдалеч Лицето ти – ту светло, ту сърдито, С очи сурови и с очи добри – Но винаги открито. Сега не си при мен. Сега си там. И може би дори си ме забравил. Но аз те давам, давам на света – Това е твое мъжко право. Забравяй ме, за другите мисли, Опитвай се земята да нарамиш, Лети! Обичам те такъв. И оня миг ми стига само, Когато през лица и гласове Очите ти внезапно ме намират – И ослепявам, и сама слепя, И земното въртене спира... *** Не ме е страх от младите момичета, От хубавиците не ме е страх – Ти мен обичаш, Мене си избра, Направи ме прекрасна и единствена. Започва Най-дългият ми женски ден: Трепти, шуми душата ми разлистена, Светът е бистър и успокоен... Когато Времето ни отсече до корен, За да ни хвърли във пещта – Като два пламъка ще излетим нагоре, Преди да станем Мрак в нощта... *** Станка Пенчева Жената, която обича и е обичана – Тя носи край себе си меко сияние Като ореол, Тялото й излъчва тънкото ухание На пролетен ствол; Ръцете й пеят със всяко движение, Милват целия свят; Тя с пчели и пеперуди е обкръжена Като меден цвят... Жената, която обича и е обичана. Тя може само да трепне с ресниците си – И преспите се топят, И покълва камъкът, И изпуска ножа десницата... И светва светът. *** Ако знаеше как без дъх се ослушвам – През целия град, заледен и пустинен, През кости-антени и пранета опушени, През хъркащи спални и екрани изстинали, През човека до мене, През нощната яма – За да чуя – с кожата си – твоето сърцебиене, За да усетя – сляпа – съня ти, в който ме няма... Ако знаеше как душата ми тихичко вие Сред безлунната пустош на стаята, Ако знаеше... Боя се, че знаеш...

Много е хубаво това стихче !

Ела си Откакто си отиде, все ти пиша и все захвърлям в печката писмата. Не знам дали четеш човекостишия, но днешното реших да ти го пратя, че сигурно и ти се притесняваш, дали сме здрави, стига ли насъщният... Не ни мисли. По малко остаряваме, но иначе отвътре сме си същите. Понякога се караме и викаме, и думите тежат като планети. Крилата ни болят. И бавно никнат, и бързо вехнат в полза на ръцете. Понякога сме дребни и лицата ни приличат на стафиди от ненавист. А друг път сме огромни. Непонятни, божествени и истински, и прави. Но тъжно е, откакто си отиде. И днес ти пиша, за да те помоля... прости ни. Бяхме зли и те обидихме. Ела си, Боже, в къщите. При хората. Елица Мавродинова Добри познати Искаш със теб да останем добри познати - как да разбирам това? Длани, които до болка се стапяха сляти, да се здрависват едва. Погледи, дето до дъно се пиеха жадни, леко да се поздравят. Устни, които се пареха, безпощадни, дружески да си мълвят. Не, ние не можем да бъдем добри познати - няма среда в любовта. Бяхме най-близки, за туй от сега нататък ще сме най-чужди в света, Искаш със теб да останем добри познати - как да разбирам това? Бяхме най-близки, за туй от сега нататък ще сме най-чужди в света. ЮЛИ Ненадейно и остро свирепият вятър забрули от дърветата капят със стон плодове и листа. Но все още е юли, любима, все още е юли, има време до зимата, има време и до есента. Този вик на сърцето, този зов на душата не чу ли? Тази тайна аларма при докосване с твоята плът. Колко много години и ето отново е юли, без надежда за младост, но и още без намек за смърт. Твойта златна халка тази нощ по гърба ме ожули, сладка болка от стара, почти неочаквана страст. Не защото е юли, нали, а защото е юли и защото сме още на юли в могъщата власт. Ние дълго вървим, своите тежки обувки обули по горещия пясък на проклетия кратък живот. И отново е юли, любима, отново е юли, от сюжета на нашата повест един епизод. Знам, ще станем един ден на атоми и молекули, ще се пръснем в пространството в страшния бял кръстопът. Затова от сега да си кажем - отново до юли, ще се срещнем със теб непременно през юли отвъд. Михаил Белчев

Май, ще се раздвижи отново тази хубава тема.... ОТ ТАМ... Ужас! Моята стая съвсем не е същата… Ураган е преминал и след туй се е скрил. Със краката нагоре обърнаха къщата мойта внучка Тамара, моят внук Самуил. Ей, вземи се в ръце, мое старо момиче. Подмладяваме бавно… Вдетинени почти. Ти не вярваш, но аз все така те обичам. А дали ме обичаш още все така ти? Кукла Барби и памперс върху лаптопа. Върху принтера – гащички… На леглото – сандал. Сякаш спряло е времето… И стоим с теб на STOP –а. И последна отсрочка Бог ни е дал. Ето вече заспаха… Невинни… Прекрасни… Тишина… Угаси тази лампа… Ела… Да събудим отново заспалите страсти в тези наши до болка познати тела. А когато изчезнем… Когато ни няма… Боже мой, те дали ще ни помнят… Не знам. Плаха, плаха надеждица… Самоизмама… И все тъй ще треперим за тях… Но от Там. ОЧАКВАН СЪН Ела при мен очакван сън… Не стой премръзнал пак навън. От плът и дух - абсурдна смес. Във стаята ми тихо влез… през заледеното стъкло и спри до моето легло. Не бързай… докосни с ръце набръчканото ми лице. Над устните се надвеси погъделичкай ги с коси… Не бягай отегчен, ако е будно лявото око… Не, няма да те видя аз… Потънал в унес и екстаз… От теб понесен във една незнайна до сега страна. За първи път… за първи път… Освободен от свойта плът… Невидим… Вечен…Чист… И нов. Без злоба… но и без любов… Щастлив ще бъда ли? Или… Щом нищичко не ме боли… Без устни… рамена… ръце… Ах, виртуалното сърце! Недей… не искам… Стой навън. Очакван сън… Очакван сън… Смили се… не бъди жесток. Не е изтекъл моя срок. Недялко Йорданов

ПОЗВОЛИ МИ ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБЕ Позволи ми да мисля за тебе. Да си спомня за тебе. Отново да се влюбя във тебе. Бъди ми и жена, и сестра. Аз не мога. И не зная защо, но не мога да приема, че всичко е просто акробатика някаква в тъмни и самотни квартири. Самотна и звънтяща възбуда, с която ме измамва коняка... Лъжа е и оркестъра, който засвирва, и ръката, която ме търси, и жената, с която аз станах и танцувах туист... Аз не мога да живея без кратките срещи по крайбрежните улици. Просто да потъна в дълбоката сянка на дървото, което се вслушва в гласовете ни... Колко е смешно. А е страшно, когато те няма под дървото, което забрави гласовете ни, смешните думи и прекрасните думи, които ти отнесе със себе си... Мила. Позволи ми да мисля за тебе. Да се влюбя във тебе. Отново да повярвам във тебе. Бъди ми и жена, и сестра. Съществувай! Неизвестно с кого - съществувай! И си спомняй за мене понякога. ХРИСТО ФОТЕВ ПЪТЯТ ДО ТЕБЕ Дълъг беше моят път до тебе, търсеше те цял живот почти и през тъжни срещи лъкатуши, на които идваше не ти. И догдето стигна твоя поглед, сенки прекосих и шум нелеп, но през себе си пропущах само чисти тонове - заради теб. Аз изплаках всяка твоя ласка, браних я преди да се роди и отглеждах срещата ни бъдна търпеливо в своите гърди. Дълъг беше моят път до тебе, толкоз дълъг, че когато сам ти пред мене най-подир застана, теб познах, но себе си - едвам. Бях от мъките така прозрачна - чак до дъно да ме прочетеш. Бях от тържество така безкрайна че ти трябваше при мен да спреш. Дълъг беше моят път до тебе, а за кратка среща ни събра. Ако знаех... Щях отново този дълъг път до теб да избера. БЛАГА ДИМИТРОВА

Радвам се, че ти харесва ! ЛЮБОВ Догдето пясъкът е още топъл и още чист от кални ходила, дордето още с дивия си ропот човешката тълпа не е дошла. Дордето ни звездите, ни луната не са отворили очи над нас, ела любов ! Ела със ония вятър, в които скрит те чакам аз. В една огромна фуния ще потъна лицата ни нощта ще окраде, безименна ще бъде любовта ни ! Недей ме пита кои съм, откъде ! Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна, какво си ти.... ти- любовта. И ще сме една безкрайност и продължение на вечността. Ела любов ! Побързай ! Време няма ! Ела преди да стане светло вън, за да не разбера, че си измама, че ти не съществуваш, че си сън ! КОГАТО СИ НА ДЪНОТО Когато си на дъното на пъкъла Когато си най тъжен и злочест От парещите въглени на мъката Си направи сам стълба и излез Светът когато мръкне пред очите ти И притъмнява в тези две очи Сам слънце си създай и от лъчите Създай си стълба и по нея се качи Когато от безпътица премазан си И си зазидан в четири стени От всички свои пътища премазани Нов път си направи и сам тръгни Трънлив и зъл е на живота ребуса На кръст разпъва нашите души Загубил всичко, не загубвай себе си Единствено така ще го решиш. Дамян Дамянов

http://www.vbox7.com/play:408bec6e

ИЗПОВЕД НА ЕДНА ЛОКВА Вали дъждът, а локвата разказва за своите несбъднати мечти. Забързани, колите я прегазват и в калниците изповед шурти. "Да бе дъждът забавил с час валежа над този шумен и опушен град, тогава мойте капчици от нежност в морето щяха тихи да валят. Във влюбения порив на вълните, при пясъка по белите дъна. Сред пяната, със поздрав от звездите, и с куп лъчи от чистата луна. А тук се смесвам с кал и мръсотия, със фасове, със нафта и бензин. Каква ужасна, мрачна орисия! Какъв кошмар за порива ми син!" Вали дъждът, а локвата разказва. Разпорват я забързани коли. А някъде, под топлата ми пазва, съчувствие към капките боли. ЧУДЕН СЪН Идва чудният сън. Оня, същият, дето вече години следи ме. И отново политам над къщите към звезди и простори без име. Нямам време да метна палтото си, ни обувките даже да вържа. Пред очите галактики-лотоси ме привличат и теглят ме бърже. Преминавам над сини сияния. Запечатвам в зениците блясък. И преплитат се в мен разстояния, и разстила се звездният пясък. Сред галактики-лотоси в бездната, виждам всичкия смисъл безкраен. Диша, диша вселената, звездната, а за нея тъй мъничко знаем. Тя ни праща съновни послания! Полетете, деца на звездите! *** Свършва чудният сън със мечтания и в сълзи се събуждат очите... ЛИСТОПАД ОТ СТАРИ МЕЧТИ Ще пристъпиш ли в моята есен, в листопада от стари мечти? Аз те чакам, наивно отнесен, пред дома си разтворил врати... Пия чай от събудени чувства. Щипка блян съм поръсил за вкус. А е пусто наоколо. Пусто... И светът ми от есен е пуст. Като шепи на черна вдовица е гнездото на сивия клон. Няма шум от прелитаща птица. Няма звън, няма звук, няма стон. Всичко живо следите е скрило. Даже съчки не пукат край мен. От шубрака мирише на гнило - стара шума умира във тлен. Глътка, две... Даже чаят ще свърши, а от бляна любов ще дъхти. Ти не идваш... Нима ми се скърши листопадът от стари мечти? Не пристъпваш... Дори те разбирам. В друг сезон твоят дъх би цъфтял. В късна есен самотно прозирам - изтъкан от копнеж и печал. Остарявам без теб. Листопадно. Не прилича октомври на май. Пак съм влюбен. И пак ми е жадно. Може би ми е време за чай... ЯСЕН ВЕДРИН

http://www.usuri-bg.net/index.php?option=c...=55&lang=bg