В ОБЛАЦИТЕ
Към есенния залез уморено
пристъпвам по оранжевата диря,
след мен остават пусти и студени
накъсаните сенки на ефира.
Потъвам бавно в облаци дъждовни,
надвиснали над истините прашни,
където между думите виновни
стои дъждът - отчаян и изплашен.
Треперещите капки ми завиждат,
че смело мога слънцето да гоня,
че чувствата във себе си зазиждам
и с лекота превръщам всичко в спомен.
Но те не знаят как ме изкушават
онези нощи, в сънищата скрити
и как стоя пред парещата лава -
преглъщайки мечтите си разбити.
Животът ми е мълчалив и празен.
Пред себе си вратата ще затръшна.
Аз вече не обичам... и не мразя,
и тръгна ли веднъж - не се завръщам.
Кадифе