what's NEXT?

Тук си много прав. На този етап аз усещам с възможностите на своя интелект, душевност и опитност, че Бог е само един. Под Него всички са зависими от Него. Не вярвам в Хаоса. 26

Думата Абсолют не предполага ли, че енергията е концентрирана в една точка. Например как тълкуваш израза "Това е абсолютно всичко". Каква е разликата между изреченията: "Това е абсолютно всичко". "Това е всичко".

Бог като Абсолют не е ли един? Тоест всичко е под Него и зависи от Него. Няма РАВЕН.

Още не си ме разбрал, че аз не правя нещата по мое желание или хрумване. Да държим сметка на Бог е глупост, той е недосегаем. Никъде не съм държал сметка на Бога, напротив имам потребност да разбера повелите му. Когато усетя страдание, за мен то е реално и съществува като факт, няма как да нямам представа дали съществува.

Ако успея да се противопоставя на психиката си, ще се възползвам от предложението ти. Не избирам да вярвам в нищо, приемам нещата такива каквито са. Ако ми е добре - няма проблем, ако не ми е добре - търся причината. Аз доколкото знам, точно страданието превръща хората в изроди - от там има една философия, че жертвите на изтезание, стават по-големи садисти от хората, които са им го причинили.

Много добре си ме разбрал, това исках да обясня - ако човек не почувства с душата си смисълът от страданието, не е ли нормално той да се интересува защо съществува то и каква е неговата цел. Не си ги поставям аз, психиката ми ги поставя. Но предполагам знаеш - всеки с нуждите си. Когато го мина този урок, може би ще премина към по-труден. Не разбирам защо съм поставен в този свят, при тези условия и на всичкото отгоре върви тенденция, че сме със свободен избор. Аз примерно не харесвам тази конструкция на света, който е, но не виждам други опции. Тоест изборът е нулев.

Разбира се, затова търся корените на нещата. На този етап практически не ми е възможно да приема, че страданието е нещо адекватно, полезно и т.н. Парадоксът е, че от друга страна разбирам, че страданието като такова е неоспорим факт, даден от Абсолюта, който не знайно защо за мен, го прилага. Чел съм, разговарял съм и съм слушал доста по темата в защита на страданието, но просто психиката не ми приема тези теории за задоволителни, поне на този етап. Ако в бъдеще намеря своето обяснение за пълната картина на нещата и в това число прибавя и ролята на страданието, то няма да има по-доволен от мен човек. Затова отворих и тази тема - все още съм в етап на търсене или приемане, както се изрази ти. Продължавам да разучавам света и нещата, свързани с него в опит да намеря това, от което се нуждая.

Аз също не съм използвал никога през живота си наркотици или алкохол, тъй като това е временно решение на проблема. За мен е по-важно да съм концентриран и по този начин да боря страданието вместо да се залъгвам на дребно. Затова много трудно мога да приема нещо, просто защото го прилагам на практика и разбирам работи ли за мен или не. Все едно горя и някой ме лъже, че ми дава вода. Аз я използвам и виждам практически, че това не е вода, защото огънят се разраства вместо да угасва и така разбирам, че ми е дал бензин, например. Така, че не знам какви опити си правиш, но аз търся корените на нещата, единствено с цел практически приложение, не от скука, хоби или друга причина. Затова засега няма идеология или мисъл, която да ме грабне. Дадох и примери преди, сега нов - например - отсича ми някой едната ръка, аз изпитвам адска болка, оцелявам и започвам да търся смисъла на това чувство. За мен то е ужасно и агонистично. И тогава знаеш какво следва.

Е това ти обяснявах - например, ти ми казваш "Самоубий се" и аз се опитвам да го направя, но оставам инвалид в адски мъки и съответно не мога да опитам втори път. Какъв е смисълът от съвета ти в този случай. Как аз избегнах страданието - като си навлякох по-големи мъки след това? Значи свободният ми избор не е толкова свободен, ако въобще имам някакъв избор. Няма как един човек бягайки от страданието, в опит да се отърве завинаги от него да си прави опити, криещи потенциал за още по-голямо страдание след това. Просто психиката не би ми позволила подобни опити. Ако можех да приема следващото страдание, то нямаше да се опитвам да се самоубивам заради самото страдание.

Аз те разбрах и преди затова ти казах - нека, който иска да си чувства страданието и съобщенията на тялото. След което попитах - къде е моят свободен избор като същество, което не желае да участва в играта със страданието?

Да, това дали има нещо след живота или не, както и какво е то, е трудно за диспут поради липсата на преки доказателства. Това е и друга тема. Но в живота страданието си го има. Например дори да решиш да се самоубиеш с пистолет, пак може да оцелееш, дори да ослепееш след опита си - което в повечето случаи ще доведе до нови пресни порции страдание.

Ами ако не искам да получавам такива съобщения? Нали говорехме за свободен избор? "Ако възнамерявате да ми отговаряте с клипчета, моля респективно да очаквате от мен въпрос зададен в това видео: https://www.youtube.com/watch?v=kRC4e3pEIpI" Зависи как ще паднеш, има инвалиди останали за цял живот. Освен това не се знае след това какво следва. Има и други светове и преживявания за душата, може би.

Лично аз бих предпочел да не съществувам, вместо да се радвам в някакъв период от време, пък в друг период да страдам, дори за кратко. Но в твоя пример се стига до извода, че всеки има право на избор - тогава защо поне душите нямат право на избор - който иска нека си вкусва различните форми на страдание, но който не желае - нека не играе тази игра.

То и през целия си живот да съм под упойка, ако другите страдат, аз пак ще се притеснявам, защото знам че страданието си съществува, просто за момента мен не ме достига. Като в твоя случай, който даваш за пример ти искаш да кажеш, че липсата на физическа болка рано или късно ще те доведе до духовно терзание, ако съм те разбрал правилно. Което е пак вид страдание, само че от духовно естество. Аз говоря за фактора страдание във всичките му форми и измерения, тоест ако страданието не съществува, няма да страдам духовно, че съм обездвижен.

Разбирам, че страданието има и защитна функция за оцеляване. Затова тези хора, които не страдат се третират като изключение и то в негативен план за самите тях. Според мен, ако страданието не съществуваше като фактор в цялото съществуване(независимо от това къде се намира душата и в каква форма) - то нямаше да има проблем от това дали ще оцелеем или не. Нямаше да ни пука дали сме в рани или не. Поне така е моите очи. Тоест човек се страхува от смъртта, поради неизвестното, което може да му донесе неизвестни преживявания примесени с дози страдание. Ако страданието като фактор не съществуваше(независимо под каква форма е то - физическо или психическо, душевно страдание) - то никой нямаше да се плаши от неизвестното, защото където и да отиде, каквото и да му се случи - няма да го усети в негативен аспект. Един вид - ако страданието не съществуваше като фактор, бих спал в една стая с най-големия си враг.

Не знам, ти каза, че Вселената не разбира какво е правота, справедливост, честност и прочие, тоест за Абсолюта страданието няма стойност - така те разбрах.

Именно, не е ли странно че за Абсолюта страданието няма стойност, но за нас е реална стойност, която дори не е предпочитана от нито една форма на живот?

Защо е заложено в хората да го търсят в такъв случай? Бог подиграва ли ни се?

Идеята ми е как ще се обясни на човек защо страданието като преживяване съществува, а не причината за него. Аз затова акцентирам само на страданието като конкретно чувство, за която истинност може да свидетелства човек, който го преживява или го е преживявал. За него то е факт. Как човек в момент на страдание може да бъде убеден, че това, което изпитва в момента е в реда на нещата(от Вселенска гледна точка)?

Имах в предвид, че ако самият човек в момент на страдание се запита "защо страдам" и ние му отговорим - "всичко е в реда на нещата", дали ще изглеждаме адекватни в неговите очи, тоест има ли смисъл той да си задава въпроси за страданието и ние с нашето успокоение ще го успокоим ли действително? Мога да дам конкретен пример: Познавах един евангелист, който като видеше инвалид, който се оплаква от болката и му казваше, че Бог наказва най-много тези, които обича. И веднъж го каза на една баба(която се оплакваше от силна болка и нетърпимост), болна от остро заболяване на костите, което не ѝ даваше да спи с дни от болка, в следствие на което тя го намрази повече от отколкото можеше да мрази някой друг. В тази ситуация кой от двамата е прав?

Няма спор, че Системата сама по себе си е такава каквато е, защото не може да е друга. Може би за Абсолюта всичко е перфектно, най-вероятно повечето от нас не сме готови за истината, но винаги в такива случаи се замислям над следната ситуация: Ако един човек се намира в даден момент в адски мъки, вследствие на което пищи, изпада в шок и крещи за помощ - а друг идва и му казва - "хей, не се тревожи всичко е в реда на нещата" - Като приемаме две неща - първо - страдащия в ситуацията може да е всеки, независим колко извисен, спокоен и образован е до момента, защото никой не знае какво има над него, което може да го пречупи и да го накара да страда. И второ приемаме, че страдащият човек се намира в потенциално безсмъртен свят(например чрез душата си, която е безсмъртна в повечето идеологии и т.н.), тоест страдащият не може да се спаси чрез смърт и избягване на болката чрез външни обстоятелствата, независими от него. Какъв извод може да си направим за характера на Абсолюта от тази ситуация? И не на последно място - ако страданието е нормално за нас, то съществено по какво ще се различаваме от един мазохист? Според вас какво има в психиката на мазохиста, че обича страданието? Обича ли той наистина идеята за страданието или просто си има своя система от опитност, която му позволява да харесва дадено състояние на организма си, но не би понесъл всяка степен и форма на страдание?

Да, напълно естествено е Абсолютът да даде свобода на децата си и избор да грешат, но е напълно неестествено да го прави чрез система, в която има възможност за страдание от тяхна страна. Нима Абсолютът няма безкрайна сила, мъдрост и воля, за да изгради система, при която ние ще правим изборите и грешките си без да страдаме. Как ние като по-низши същества можем да създадем виртуални игри, в които си правим каквото искаме и не чувстваме болка, а Той да не може? По-скоро няма желание.

Тоест парадоксът съществува само защото му обръщаме внимание, в противен случай той не съществува. Нещо като философския въпрос: "Когато едно дърво падне и няма никого да го чуе, то издава ли шум при сблъсъка си с земята?". Стигал съм много пъти до този извод, но някак си не ми дава покой на психиката. Тоест не приемам нещата за адекватни, но нищо не мога да направя, което си е отново парадокс. Просто за мен страданието е отвъд реда на нещата, не мога да го приема като нещо нормално и затова търся корените му. То е хикса в уравнението, без него съм наредил перфектната теория за Абсолюта.

Изобщо не коментирам как е възникнал Бог(като не говоря за Бог според религиите, а като цяло - като Абсолют, Всичко, което е и т.н.). Ако тръгна да мисля как е възникнал Бог стигам до нов парадокс, според който е невъзможно Бог да има начало. Учените също стигат до задънен изход - стигат до квантово забъркване и до там. Поне това, с което съм запознат до момента. Тоест учените си признават, че и те не могат да определят произхода и характера на Бога. В Церн се опитват до го открият, но все още не са. Не вкарвам Бог в рамки, напротив, логично е Той да е безлимитен и затова мисля, че няма оправдание пред другите затова, че е създал възможността за страдание. Въпросът е защо го прави. Кому е нужно да се редуват тези периоди? Чудя се защо Абсолюта не използва всичката си сила и мъдрост, която е безкрайна, за да създаде една съвършена вселена? Ако излезе, че Абсолюта не е съвършен и се развива, заедно с нас, то това би било много притеснително. Което също води до парадокс - как нещо, което не е съвършено ще е вечно?

Стигал съм и до този извод, именно че Бог се води от естествения ред, който не зависи от него, но тогава Бог не е Абсолютът, той просто излиза, че не е над Всичко. По мои наблюдения, представите на повечето хора, вкл. и моите са че Бог е Всичко, Абсолюта, който е създал всичко, тоест не следва да е зависим от никакъв ред. Гледната точка, че Бог е зависим също не е нова за мен, но някак си ми е странна и неразбираема.