Liflit

Днес разсъждавах относно хасковския диалект, който ми е роден, спомних си за едно много интересно изречение от времето когато говорих на диалект като малък и с децата от квартала се катерихме по дърветата, а когато предизвиквахме някого да се качи на някоя по-изправена слива, се чуваше следното: "А да те видим, можеш ли се качи на сливата!". Като чуем тази особена форма на глагола се сещаме че в съвременния български език няма инфинитив и правилно ще бъде да се каже: "можеш ли да се качиш", а като се има напредвид, че в старобългарския и в руския език инфинитива завършва на "-ть" (быть, ходить и т.н.), а в другите съвременни славянски езици най-често на "-ти, -чи" (бити, ходити (ичи на сръбски) и т.н.), откъде тогава идва тази особена глаголна форма, която ни напомня за 3.л., ед. число, свършен вид, но която няма нищо общо с третото лице, тъй като се използва след 2.л. (можеш ли), следва глагол и е неизменяема (мога ли се качи, можеш ли се качи, може ли се качи и т.н.)? Други примерни изречения: "Можеш ли мина през реката", "Ще отидеш ли откъсна ябълка" и т.н. Можем ли следователно да отсъдим, че независимо, че няма нищо общо с инфинитивите в съвременните славянски езици, това е инфитивната форма в българския език, която е отпаднала от официалната форма и е останала само в някои диалекти?