ivanstr

Виждам, че скоро никой не е писал в тази тема, но аз от скоро много мисля по този въпрос и реших, че имам нужда да споделя. Ето и до какви изводи стигнах. Моля, прочетете го и кажете какво мислите. Размисли за живота и смъртта Всичко започна преди няколко дни вечертта преди да заспя. Гледах научно-популярно предаване, в което се обясняваше как работи човешкото тяло на молекулярно ниво. За жалост това отново ми напомни, че ние сме нищо повече от добре изпипани машини, които са дарени със съзнание, но които са обречени да умрат. След като тази мисъл влезе в главата ми ме налегна добре познатия страх от смъртта – най-ужасното чувство, което може да изпита човек. В пъти по-ужасно от която и да е друга човешка несгода. Все пак какво е гладът или любовната мъка пред знанието, че един ден ще изчезнеш необратимо. Много хора биха добавили „от този свят“ в края на предното изречение, но това би предположило, че има друг свят на който ще отидем след смъртта, но за жалост няма и това е най-страшното. Естествено тази вечер не беше първия път, когато мисля за смъртта. Но по някаква причина след онази вечер започнах да мисля все по-дълбоко за нея, а колкото повече мислех толкова повече се убеждавах, че нищо няма смисъл. Аз като човек на точната наука цял живот съм се учил да намирам логиката във всичко и когато не мога да си обясня нещо започвам да го въртя отново и отново в главата си докато не започне да прави логика (естествено и Гугъл често помага). Само че тук не мога да намеря логика колкото и да го мисля и това ме побърква. Интернет също не помогна – разрових се по форуми по този въпрос, но не прочетох нещо, което вече не съм чувал или не ми беше минало през главата. Най-често хората писаха неща от рода „просто се наслаждавай на живота си и не мисли за края“, но как бих могъл? След като умреш вече няма значение дали си се наслаждавал или не. Всичко е безмислено. Направи ми впечатление една аналогия направена от един човек – той сравни живота с филм и каза следното „Все едно да не можеш да се наслаждаваш на филма като знаеш, че ще свърши.“ Да, ама не. По-правилна аналогия би била ако въпросният филм е “вълшебен” така че веднага след като го изгледаш го забравяш. В този случай няма никакво значение дали е бил хубав и колко дълъг е бил, нали? Същото е и със живота. Искам да стане ясно, че не мисля да се самоубивам макар че някои хора биха си помислили точно това като четат „депресарските“ ми писания дотук. Но теоретично ако човек се самоубие какво значение би имало? За него – никакво. Един път след като е умрял няма значение вече (както с филма – след като свърши и си го забравил няма значение колко е бил дълъг). Ще кажете – ами близките му ще тъжат. Вярно, ама нали и те ще умрат рано или късно и след това отново няма да има значение това, че са тъжели (да това звучи ужасно, но е така). Ами щом всичко е безмислено как бих могъл да продължавам да уча, работя и градя като знам, че всичко ще свърши. Дори и да съградя нещо, което ще остане след мен то отново ще е нищо. Веднага се аргументирам – правя нещо което ще промени част от Земята за, да кажем, 200 години. Първоначално звучи много, но всъщност е много малко. Не просто много малко, а безкрайно малко. Размерите на Земята са безкрайно малки в сравниние с безкрайната вселена, а 200 години са безкрайно малко в сравнение с милионите милиарди години които вселената ще съществува. От тук идва тезата ми, че каквото и да правиш през живота си е все едно (например) да рисуваш картина, която знаеш че веднага след като нарисуваш ще бъде хвърлена в огъня. Време е за последния абзац от тезата ми и ще се постарая да го направя колкото се може по-оптимистичен. Ще обясня защо все пак ще продължавам да живея, да уча, да работя и да се забавлявам. Всичко, което зависи от мен е това какво ще съградя, което ще остане след мен и как ще ме запомнят хората. Въпреки че това е толкова малко (дори безкрайно малко), това е всичко, което има значение. И като заключение ще кажа, че живота има смисъл – просто е безкрайно малък, а щом има някакъв смисъл, има смисъл да се живее. А пък и със съвремения технологичен напредък не бих се учудил ако преди края на моя живот бъде открита технология за напълно спиране на процеса на остаряване или поне да може да се сложи съзнанието на човек в машина. Да знам, тези мисли са наивни, но какво ми остава?